Там

Здравка Евтимова Последна промяна на 06 ноември 2013 в 18:28 5850 3

Здравка Евтимова
Здравка Евтимова

Помниш ли Хвърлен, стария баир до Перник, който отдалече прилича на кораб? През зимата там ставаха страшни пързалки, през лятото по склоновете не растеше друга трева, нямаше коприва нито дървета. И цветя нямаше. Избуяваше само киселец. Веднъж през юли ти ме заведе на Хвърлен. Тогава не познавах киселеца и тръгнах да го търся, а ти ми каза:

– Огледай се, той е в краката ти, навсякъде. Опитай и ще ми повярваш.

Наистина, никога не бях виждала такова чудо. Откъсна ми няколко стръка, те бяха пълни с вятър и жега, те бяха пълни с тебе тия тръпчиви листа. Баирът стана наш, толкова грамаден, страхотен, от гърбавия път със старите автобуси за Перник чак до облаците светеше киселец.

- Виждаш ли - каза. - Не те излъгах. Аз никога не лъжа и с мене няма да гладуваш.

На всеки мой рожден ден ми носеше шепа киселец.

- От Хвърлен е - казваше. - Ето, вземи. Да си жива и здрава. И аз похапвах. Дори да бях гладна, и пари да нямахме - не гладувах. После заминахме далече от баира, далече от юли се преместихме. Вятърът, който се беше научил да ни донася добри новини, се изгуби някъде. Моите приятели, гущерите, ме забравиха.

Ти отвори магазин за дрехи втора употреба, после магазин за перални и телевизори втора употреба, после откри ресторант. Казват, че си станал много богат човек, аз пък започнах да превеждам такива романи, в които все някой стреляше и трепеше лошите. Увлекателни четива - колкото повече превеждаш, толкова повече забравяш буквите на азбуката, защото в интересните четива няма букви, а куршуми. Така ми се иска да преведа някоя книга за киселец, за гущери, които са проходили късове слънце, и да я прочета моята дъщеря. Искам тя да търси баир пълен не с трева, а с небе и с юли.

После, казаха ми, сватбата ти била пищна. За нея писали в местния вестник. За съпругата ти писали също - тя била най-очарователното същество в града. Толкова богат си станал, че си купил баира. Целия Хвърлен. Оградил си го със зид и вече никой не можел да припари там. Сигурно и лятото си оградил и си му платил да стои цяла година в твоя двор.

Вече не хващам рейса за Перник, защото той пак си минава по старото шосе с велосипедите. Понякога се чудя дали в ресторанта си продаваш някои от вкусните неща, които правех за тебе през юли.

Аз съм добре, имам си горе долу всичко, децата пораснаха. Рядко правя супа от киселец – много постна била, мръщят се у дома, но така посрещам рождените си дни – нищо друго, без пържоли, без скъпи гозби, само прост киселец. Това давам на децата. Те не знаят защо правя така. Тя по начало си е занесена, казват за мене, но знаят, че само най-големите приятели, без които съм много зле, опитват моята селска гозба.

Там е цялото небе, слънцето, баирът, който започва през юли и свършва в сърцето ми. Киселец расте там. Не можеш да го оградиш за никой ресторант. Там децата ритат топка петстотин дни в годината, но точно затова киселецът расте още по-силен и див.

Аз всичко имам сега. Топла стая, хладилник. Но на последния рожден ден не направих чорбица. Нямаше с какво. Обаче намерих едно парче хартия, откъснато от вестник, на което някой беше надраскал КИСЕЛЕЦ. Беше останало на масата в кухнята, до хляба.

- Глупост е, но знам че ти се радваш на глупости- измърмори мъжът ми. - Дай да изпием по една бира, пък каквото дойде. Макар че най- важното е колко пари е натрупал човек, по-добре е има киселец вкъщи.

Може да ходиш да поискаш пари от Младен, каза мъжът ми. Седем пролети и зими минаха оттогава, но помня – той не ме гледаше, докато го каза това за парите. Голям ресторант има Младен. Има магазин за дрехи, има магазин за перални и телевизори. Можеш да му поискаш назаем, няма откъде да вземем. За сина е. Трябва да платим за операцията. Хайде, не бой се, де. Момчето ще се оправи, но трябва да се плати, а Младен нали казваш, че ти бил приятел.

Вървя бавно по пътеката към оная зид, зад който стои лятото. Вече не се вижда земя, нито дървета. Далече от пътя, на върха на баира стърчат кули на къща. Искам да се върна назад, но не се връщам. Казвам на човека, който се обажда по домофона:

– Не, нямам уговорен час с господин Младенов. Аз съм негова съученичка, на времето бяхме добри приятели

- Знаете ли колко хора като вас казват, че на времето са му били добри приятели. По какъв въпрос ще го търсите?

- По личен въпрос.

- Знаете ли колко хора идват на ден да говорят по личен въпрос с него. Предупреждавам ви, че той отказва спонсорство. Аз стоя и не мога да дишам. Глупаво е да обяснявам, да фъфля за какво ми трябват парите, накрая изричам:

- Кажете на господин Младенов, че го иска да го види неговата съученичка Мария. Мария Георгиева.

- Оставете си телефона и ако господин Младенов реши, сам ще ви потърси.

Господин Младенов не ме потърси. Продадохме апартамента, колата и компютъра. Продадохме нивата на баба. Преведох толкова много убийства на български, че езикът ни никога няма да бъде същият. Зад всяка дума ще е скрит труп, зад всяка буква ще има кладенец кръв от моите преводи. Научих наизуст речниците. Не мога да заспивам, без в главата ми да се изниже тъмна върволица от английски синоними – осакатявам, съсипвам, поразявам, смазвам, пребивам…

Момчето е добре. Когато е ми е черно и пред очите ми има повече изречения с глагола „убивам”, отколкото хора във влака, вечер на масата в кухнята намирам парче от вестник, на което някой е написал с печатни букви КИСЕЛЕЦ. Това ми стига. Става топло и хубаво. За десет минути юли грее в нашата къща. Светло е, широко.„Смазвам” и „затривам” си отиват от главата ми. Аз разказвам на децата приказки за гущерчета и ветрове. Тогава най-остро разбирам, че не съм добър човек. Не съм завела баща им на онзи баир, където няма трева, където започва юли и свършва сърцето ми, където шосето за Перник стига до облаците. Там расте моят киселец. Върху парче вестник. Камъните са киселец там.

„Уважаема госпожо Георгиева, мила Мария! Пише ти твоя съученик Младен Младенов. Много ще ми бъде драго да се видим. Чувам много да се говори за тебе като добър преводач. Моля те да приемеш да обучаваш моя син по английски език. Той е умно момче, но попада на калпави учители.

Готов съм да заплатя каквато сума ти сама определиш. Очаквам с нетърпение да се обадиш. Мишо.

P. S. Разбирам, че си идвала преди години до мен. Уж щях да ти се обаждам, но все не оставаше време. Знаеш как е. Надявам се, че сега ще имам възможност да компенсирам небрежността си.

Спомням си - май обичаше киселец.

Заповядай. Когато дойдеш, масата ще бъде приготвена. Ще бъдеш доволна от работата при мен. Гаранция!

Очарован от тебе, Мишо.”

Не скъсах писмото, макар че за пръв път изпитах удоволствие от всички синоними на „раздирам”, които зная. Съвсем без да го повреждам го пуснах в един кош за смет.

Край блоковете имаше малка градинка с нацъфтели минзухари. Толкова много и гъсти, че земята беше пламък под тях. Едно момче и едно момиче тичаха край минзухарите. Сигурно за тях светът започваше в началото на ноември.

Моят ноември идва през юли. Е, остава ми да чакам само шестотин дни до новия киселец.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

11.11 2013 в 19:14

Здравке, нали знаеш , че те обичаме...................

09.11 2013 в 03:49

Хммм, Здравке, нямам подходящите думи, но ще ти разкажа една случка от много отдавна.
Дядо ми ме водеше по Витоша за шипки, боровинки, лещници... каквото има да напъхаме в раницата.
Един път си бях забравил манерката с вода. След час - два само мрънках: жаден съм, искам вода...
Дядо ми ми каза: като минеме оня баир ей там, или ще намерим изворче или няма.
И верно.

07.11 2013 в 06:25

Имам просто, но трудно изпълнимо желание... Иска ми се да съм Ваша приятелка, да си направим чорба от киселец, да седнем и да помълчим...
На Хвърлен, казвате, вече няма, но в Дрен има... Само да излезеш над селото, по баирите и запуснатите ниви, по некосените ливади... киселец, колкото ти душа иска. И край гората има, край горичките, те са няколко...
Благодаря!
И честито да ви е новото отроче, честита да Ви е Мария!
И киселецът да й е сладък!