Идва ноември. А казаха: Ще стане зле. Ще има повече болни.

Аз, като лекар от миналия век, си казвам: Има ли пък начин да няма повече болни, като идва ноември?

Забелязвате ли: Стана така, че кажем ли „повече болни” – имаме сякаш предвид „повече болни от ковид 19”. Проклетият Coronavirus disease.

Обаждат ми се от едно студио, май на БНТ. Викат: извиняваме се, но ако може...имахме друг гост, но той нещо се разболял. И ако може, знаем, че вие винаги откликвате и винаги сте на линия..., та, ако може – да дойдете, ама става въпрос за съвсем скоро, за утре, а, дали ще имате възможност? Много ще ви бъдем благодарни? А кой е бил другият гост, този, който не успява да дойде? – питам аз – Ами, Кантарджиев, професорът - казва ми момчето-редактор - хаха, жалко, не не не, не е от коронавирус, но се разболял човекът...

Да, не е от коронавирус. Но ние някак все едно забравихме, че има и исхемична болест на сърцето и карцином на белия дроб. От които всеки ден отиват в отвъдното по двеста човека. В България. Ама че странни времена.

Ще има повече болни. И от коронавирусни кашлици и хреми, и от грип, а и от разни други неща. Там е работата, че като нищо ще въведат и мерки. Тия мерки...

Дали ще се мине без затягане на мерките? – така се пита всеки в България. Така се пита и всеки в света.

И всеки сегашен човек, чакащ затягане или незатягане на мерките..., е точно в позицията на човек от халколита, който очаква изригването на вулкан.

Съвременният ковид-човек се е превърнал в абсолютно безсилен пред съдбата, пасивен, влачен от стихиите троглодит, жертва, суеверно и молещо се, треперещо пещерно създание.

Няма го гордият дух на Модерното време, в което Човекът овладява Стихиите и застава на капитанския мостик и води Живота със силна ръка, хванал здраво руля на Съдбата. Аха. Постмодерни времена. В които всичко е полумистификация, полусмешка, полукриминален роман (но не ала Чандлър, а ала Дан Браун – тоест - бездарен), полуизмама, полуистина, полуилюзия; всички се смеем, обхванати, всъщност, от известно безразличие.

Модерният човек е борец, постмодерният човек е мистично интоксикиран и пълен с досада слушател на приказки. И дори не се интересува от съдбата си. Той има 4876 приятели във фейсбук, които не познава.

Но има едно нещо, за което аз се моля.

И аз иначе имам приятели-привидения във фейсбук, и аз съм влачено от стихиите посмодерно нищо, което има желания, но не и сили да ги изпълнява... Но аз искам едно нещо. И смятам да се боря за него.

Ще повторя за пореден, може би хиляден път, една история. Действието в нея се развило някъде по време на Втората световна война. Питали Чърчил: Дали да вземем пари от културата, за да помогнем с тях на отбраната? (това било по време на въздушните битки между Луфтвафе и Кралските въздушни сили, наречена Битката за Британия). Тогава Уинстън казал величествените думи: Ако вземете пари от културата, за да подпомогнете отбраната, няма да има какво да отбранявате!

Идва още по-тъмно време. Може наистина да се затегнат мерките. А би могло (в което аз никак не вярвам) и наистина да има някаква действителна нужда от затягане на тия мерки. Това е въпрос на здравна политика. Или на нещо друго, което аз тук няма да се опитвам да обсъждам.

Но, както знам, както всички знаем – най-лесно мерките се стоварват на гърба на Културата. На най-финото, на най-крехкото, на най-уязвимото.

В патологията е известно, че най-лесно се разрушават най-скоро появилите се в еволюционен аспект, най-фини и най-високо диференцирани структури. Най-високите еволюционни придобивки. Примерно – от мозъка първо се уврежда мозъчната кора. В обществото най-лесно и най-бързо се уврежда културата. Този най-фин слой се съсипва най-лесно, защото е най-деликатен.

А когато една полицейска система – каквато е сегашната световна система (някои я наричат здравеопазна, но тя е повече репресивна) започне да пипа с груби ръце, културата просто е обречена.

Никой не забранява работата на военните заводи.

Никой не спира работата на заводите за алкохол и тютюн.

Никой не спира работата на заводите за скъпи автомобили.

Мерките обикновено са насочени към този пласт от човешки дейности, който е свързан с радостта, изтънчеността, създаването на смисъл, красотата, изяществото, философията, мъдростта, духа...

Мерките обикновено са насочени..., всъщност към всичко това, заради което си заслужава да се живее.

Ако вземете пари от културата..., няма да има какво да защитавате...

Ако спрете културата, за да продължат хората да живуркат..., няма обаче да има защо да живуркат...

И така: Аз се моля за едно – да не се спира културата.

Тя е творение, което лесно се предава, лесно се уврежда, лесно се съсипва...

Тя е деликатна.

Но възстановяването й е кошмарно трудно.

Бароковите комплекси от скулптури на Бернини могат да бъдат пометени с един точен изстрел на РПГ.

Представям си новият човек – РПГ-ист, който с удоволствие помита с един изстрел с противотанкова ракета един цял скулптурен комплекс на Бернини. И се гордее с точния си изстрел.

Налагачите на мерки могат да бъдат сравнени с този РПГ-ист. Какви страхотни мерки наложихме! – си казват те. И не си дават сметка какви огромни, фини, неимоверно сложни, възвишени и дълбоки пластове от Човешкото са съсипали. От човешкото Творение.

А и от човешката душа.

Затова – който налага мерки – да мисли за това – ще има ли за какво да се живее след тези мерки. Ако след успешното им налагане, просто започне едно сухо, тъмно, плашещо Средновековие. В което да живееш, означава просто да ядеш, да пиеш и да цъкаш във фейсбук. Чатове с приятели, които не познаваш.