Оня списък

Самодисциплината и въздържането от крайности, според Чърчил, са основните добродетели в публичния живот. Ако не упражняваш самодисциплина и въздържане от крайности – дъниш се. Губиш последователи, защото губиш авторитет. Хората започват да те възприемат като неуравновесен и вманиачен индивид, а такива никой не ги следва.

Сетих се за тези азбучни положения покрай странните крамоли около появата на анонимния списък на „комисарите” на протеста – на онези, които застанаха против него и, в крайна сметка, пазят гърба на правителството на принципа „от девет кладенци вода”. Списъкът, разбира се, е глупост – свличане до нивото на онези, с които се борим. Затова в средите на „малоумните протестъри” и „соросоидите” (както крайно любезно ни наричат „новите леви”) той произведе големи брожения. В крайна сметка се стигна до съгласие, че такива неща е по-добре да не се случват. Защото са признак за лошо възпитание и излагат не само авторите си, но и важни каузи.

И тук бурята в чаша вода щеше да си утихне, ако не се бяха намесили въпросните „нови леви”. Веднъж в живота си оказали се включени в някакви дебилни списъци, вдигнаха олелия до небето, че били заплашвани с... игнорване в интернет. И така – ден след ден, пост след пост, статия след статия, предаване след предаване.

Не знам в каква степен трябва да си изнервен и изкаран от равновесие, и лишен от самодисциплина и въздържане – че да направиш такъв слон от тази точно муха. Ясно е, че из интернет бродят всякакви маниаци и всякакви списъци. Нормалният човек умее да отсява важното от неважното в нета; и затова нормалният човек не се впечатлява.

В последния четвърт век съм си виждал името в списъци на:

- „отродители”

- „отцеругатели”

- „национални предатели”

- „евреи”

- „соросоиди”

- „неолиберали”

- „американски агенти”

- „врагове на българщината”

- „хомосексуалисти”.

Десетки мои приятели и съратници в революционните дела също са се виждали в такива списъци. Хайде сега да си спомним: Някой от нас да е вдигал олелия поради попадането си в поредния списък на „врагове на KLETA MAJKA BALGARIQ”? Не сме и няма. Защото, най-малкото, знаем кои сме, чувстваме се удобно в кожата си; и освен това сме наясно, че когато отговаряш на някой неуравновесен, падаш до неговото ниво. А там не искаш да бъдеш, тъй като знаеш казаното от Чърчил относно самодисциплината и въздържането.

„Новите леви” обаче, за пръв път оказали се в списък, обявиха всички, срещу които се борят от месеци – протестиращи, студенти, университетски преподаватели и просто несъгласни – за свои душмани и за нацисти. И сипят мрачни намеци за „Кристалната нощ”, в която хилтеристките шпицкоманди разбиват еврейски магазини в Германия.

И това – докато истинските нацисти маршируват из София и призовават за изтребление на всички мургави чужденци...

Все едно всеки път, когато Волгин започне да попържа – както прави през ден от поне година – „НПО-тата, десните интелектуалци, протестърите” и т.н., аз да се развикам из всички медии, че ме бият и не ми дават думата. Не се прави така и сериозните участници в публичния живот знаят, че не се прави така. Колкото повече викаш, че те бият – толкова повече олекваш. Особено тогава, когато всъщност не те бият.

С хленченето и с перманентните си оплаквания „новите леви” олекнаха до степен никой да не им обръща внимание. Защото очевидно нито упражняват необходимата самодисциплина и въздържане, нито пък предлагат смислени позиции в големия обществен дебат за бъдещето.

А това, уважаеми, никак не е добре. Част от трагедията на българския преход е, че в нито една от революционните вълни, определящи формата и съдържанието на следващите години, нямаше ляво крило. Никой не си направи труда да излезе пред публиката – и да се поразходи из жълтите павета – с почтени и морални леви алтернативи и планове за бъдещето. Лявата позиция в дебата за България бе узурпирана (и унищожена) от БСП, а всички онези, които се отделиха от нея, за да се профилират като по-истински социалисти, в крайна сметка излязоха или ялови, или – откровени мошеници.

В сегашния етап на революцията имаше надежда да се оформи почтено, модерно ляво крило. Не само защото БСП не е нито лява, нито модерна (нито почтена, както виждаме). А и защото въпросите, които този път имаме да решаваме, нямат ясни отговори по скалата ляво-дясно. Опазването на природата, почтеното управление в полза на общото благо, разтурването на олигархията, налагането на върховенството на закона – това не са нито леви, нито десни неща. Те са по-важни. И затова е от жизненоважно значение да бъдат оглеждани, едновременно, от дясно и от ляво, за да се стигне до обмислени и разумни решения.

Леви предложения, обаче, отново няма. А можеше да има, на всеки етап от процеса. Какво пречеше на левите да се включат със собствен глас още в самото начало – в протестите срещу ликвидирането на Странджа отпреди 6-7 години? Защо не ги видяхме, когато пазихме Витоша и Пирин от Цеко Минев? На 14 януари 2009-та пак ние, презрените „протестъри”, се оказахме в схватка с полицията пред парламента, без помощ от левите ни приятели.

Къде бяха, когато протестирахме срещу Цветановите подслушвания (един Вени Марковски пролет не прави...)? В началото на тази година зелените протести отново бяха лишени от ляв фланг.

Наистина, сегашните „нови леви” се присъединиха към протестите срещу монополите, но – отново – не лансираха леви визии за справяне с проблема. Напротив, избраха да громят „неолибералите” като главни виновници. После към тях включиха НПО-тата, мозъчните тръстове – и работата отиде там, където е сега. В дебата за бъдещето, сътрисащ нацията, няма смислени леви платформи. Има хленч и попържни.

В близкото и по-далечно бъдеще, когато България пак ще се промени в някаква по-добра посока, отново в победата няма да е вградена никаква лява визия. И тази победа отново може да се окаже стъпила на недостатъчно здрава основа. И да поддаде, както поддадоха предишните.

Не е моя работа да измислям ляв компонент на сегашния революционен момент. Не, че не мога. Мога – но не е моя работа. Това е работа на онези „нови леви”, които могат да се самоконтролират и въздържат до степен, да разберат историческата отговорност, която обективно – искат или не – лежи само върху тях. Ако отново не поемат тази тежест, след години отново ще се оплакват, че в структурата на българското публично пространство няма ляво крило. Ама как да има в бъдеще, след като днес никой нищо не прави по въпроса?

Продължавам да чакам с надежда появата на лява визия в сегашния дебат. Докато чакам, искам да напомня нещо по-камерно. Когато, по времето на Костов, Волгин вдигна въстание в БНР в защита на свободата на словото, към него веднага се присъединихме „десните” – моя милост, Сашо Кьосев и останалите обичайни заподозрени. Не обвинихме радио-въстаниците в посегателство срещу устоите на демокрацията или обслужване на БСП. Отидохме и помогнахме, въпреки инак подкрепата си за Костов. Защото свободата на словото е по-важна от всичко, което може да бъде разположено по скалата ляво-дясно.

Ние помогнахме, но оттогава и досега от „новите леви” ние помощ не сме видели. Напротив, чуваме само „протестъри, малоумници” и пр., а сега вече – „нацисти”.

Това положение не ме обижда, но ме натъжава – нещо, което включването ми в никой списък на „предателите” никога не е постигало. Натъжава ме, защото лишава борбата за нормална България от участници и визии, които могат да допринесат за постигането на по-трайна нормалност.

Не се обиждайте, нови леви, на смехотворни списъци и боядисани паметници; а пишете платформи, харти, отворени писма и възвания. Организирайте дискусии, конференции и работни групи. Инак наистина рискувате да останете встрани от нещата – обидени, неразбрани, неоценени, изнервени и все по-невъздържани.

Чакам. Самодисциплинирано и въздържано.

Още по темата

15/10/2013 Нашите автори

Битов фашизъм

25/09/2013 Анализи

Евгений Дайнов: Чак се плаша, че ГЕРБ са управлявали

14/09/2013 Нашите автори

Това, уважаеми, е краят на всекидневниците

21/08/2013 Анализи

Дясното е свобода и отговорност