Пописвам и аз, що да ви лъжа. С всички сили, значи, се старая да стана по-добър в писането, за да ме разберат по-добре. Като мнозина други убитаци и аз се нуждая от изразяване на душевността и като повечето видни списователи си мечтая писането ми да промени света. Към по-добро, разбира се. Добро или зло – кой може да каже едно нещо какво е? Оня Роджър Уотърс ли с неговото ду ю тинк ю кен тел – хевън фром хел... Ама на, да си пробвам и аз късметеца. Може па хей така незабележимо и за самия себе си шедьовър да създам, все в това ми е надеждата, че ще успея да сътворя със заден ляв крак нещо, чийто смисъл ще е по-голям от моята сътворяваща го глава. Щото човек може и да пише, ама може и да не пише. И ако не пише, какво ще стане? Ще умре ли? Не, няма да умре. Ще си бъде все същият мизерник, който се дзвери на хората за щело и нещело. Ще си е все тоя привърженик на всички конспирации, инсайд джоб теорията, хаарп, хемитрейлс и така нататък. Ако не ме разбирате напълно, не се тревожете, нищо не изпускате.
Та издадох и аз като всеки уважаващ себе си списовател книга. Книгата беше отпечатана в малък тираж, но за няколко години и той дори не успя да се продаде. И не защото книгата ми е лоша, в никакъв случай, книгата ми е чудесна и много награди дори получи. Не се продаде тиражът главно заради това, че съм световно неизвестно копиле все още и работя по въпроса да променя този нелеп факт. Мислил съм самолет да отвлека, пожар да устроя, дандания да вдигна някаква, но все ме е страх от затвора и поради тая причина още се въздържам от крайности. Ала търпението ми вече е на ръба.
След излизането на моята първа книга трябваше в тоя понамирисващ град, където се осъществява битуването на моето тяло, да организирам представяне на произведението. Нали така се прави реклама, за да забележи поне един заблуден читател усилията ти, книжната рожба, сътворена от неповторимия ти ум, в мода превърнаха всички видове представяния, пърформанси и други изгъзици, в които не трябва да бъдеш скромен, тих и добродушен списовател, а е препоръчително да си скандален, дегизиран, омазан, брадясал, тъп и провокативен. Целта е да ядосаш публиката, за да си спомня за теб или да я накараш да купи от яд творбата ти. Хей така, да плюе и да си я купи. Ама моя милост съм стеснителен тип, да разчупвам ледовете не умея, а да се лендзя и лигавя мога само в частна обстановка, не пред непознати. И така, оставам си докрай захлупен и неориентиран по тия литературни пърформанси. Гледам и примигвам като плъх в брашно. Вместо на такова едно рекламно мероприятие да надам рев като лъв, да ме видят журналистите, аз се пристисквам като ученичка. И се поврътвам така особено и с оченца шаря наляво-надясно, много тъповато. Е, кой да те хареса в такъв случай? И кой ти е виновен, ебаси? Щом не можеш стол на врата си да нанижеш или на гримьор да се подложиш като оня льохман Терзийски, след което мън-мън да измънкаш своето величие от сцената, умирай в литературните кофи за смет!
И се обадих на една друга литературна душа, на един застаряващ литератор, чийто живот е твърде безрадостен, но проблемът си е негов и мога само да го почерпя бира, като го видя, щото нали е приятел и брат по съдба. И му викам кажи, брат, някой списовател по-известен в тоя град тука, дето съм сега, да го ангажирам да представи книгата ми, съвет дай, познаваш ме. И що ми трябваше на здрава глава – болест. Да ме пита човек. Те тия застаряващите са отвратителни. Интересува ги само застаряването им. И моят приятел ми препоръча един нафталин, чието име от уважение към словото ще взема да поспестя. Мисля си айде добре, щом го препоръчва, може па тоя нафталин да измъдри нещо нормално все пак като рецензия и реклама на книжката ми. И страх, не страх, съгласих се да се доверя на някакъв си бълхарник за представянето на моята уникална и брилянтна първа книга, което беше една от многото ми грешки в живота. Вие на мое място може би щяхте да сте по-внимателни и смели. Обаче нито с внимание разполагах тогава, нито някаква смелост бе в наличност из дебрите на сърцето ми. Нищо. Един вид все едно си рекох на себе си карай да минава там това представяне, не дръж толкова на тия суети. А не бива така. Така не бива.
И кво, кво, дадох му на тоя дъртия една моя книга, да попрочете, да се подготви, че да сътвори добро литературно събитие. Ей така, от сърце му я дадох, хем на колко други свои другари не съм дал. Ама харизах му я в името на делото и зачаках да я прочете. Леле, умирам от яд. Да беше пукнал некрологът преди година, да беше се разболял, да беше му се повредил телефонът, да беше го блъснала кола на път за тази наша първа среща, да бяха го отвлекли извънземни, да беше го грабнал огнедишащ дракон секунди преди да му връча милата си книжка.
Било, каквото било. Обаче сега бленувам за отмъщение. И на нищо друго толкоз яд не съм сбрал, колкото на фразата от рецензията, която това нефелно деденце прочете без никаква емоция, все едно чете вестника, две думи не каза от сърце, само чете и ето го вълшебният израз, заради който съм му организирал на вехтия едно тотално отмъщение: “Текстовете на Ф. разказват за ниските етажи на битието”... Да. Това само запомних, макар да е имало и друго навярно. И може би този израз да не е най-силен, но обидата от него така се нацепи у мен, че нищо освен него не чух и не запомних. Ще се изкача с асансьора до по-високите етажи. Ама дъртият не живее дори в мансардата. Той е над облаците, из небесата нейде. Където и да е, ще отида аз при него. И ще го разведа като оня герой на Гьоте, дето развеждаше другия герой на Гьоте. Или като ония двамата на Данте, дето и те се водели из разните селения и кръгове. Ще го повлека из етажите. И из мазетата. Ще го науча аз него на кървища и секрети, на болка и удивление.
Ей, списователю, ще му река. Я ела насам. По-наблизо, моля. Ще го прасна по мутрата, то се знае. И след това ще го накарам публично да ми се извини. По микрофона, когато се е събрал целият град. И дори ще му връча текст, който да прочете пред всички. Аз, долуподписаният, така и така се извинявам на Ф. за нанесената морална щета. И се заклевам да не умирам толкова тъп. И да си сменя прическата, защото в момента е абсолютна леща и пълен дроб – тук отгоре имам плешивина, която се опитвам да прикрия, като замазвам върху нея редките си странични кичури. Отсега нататък аз няма да наричам хората, които ядат шкембе чорба, псуват, влизат в затвора, създават поколение, влюбват се безпаметно, плачат и се смеят едновременно, бият се и се прегръщат след това, пият алкохол всяка вечер в неопределени количества и други подобни явления от реалността с определението ниски етажи на битието. Аз, литераторът Хикс, обявявам себе си за несъществуващ. Мен ме няма. Моите творби са равни на нула. Мен никой не ме обича и ме е страх от смъртта. Също така заявявам на всеослушание, че битието има само един единствен етаж.
Само един единствен. Дааа. Сладко отмъщение ще бъде.
