Не подкрепям никого

За първи път в българската изборна практика бе въведена възможността за активно негативен вот. С приемането на задължителното участие в избори възможността да се гласува срещу всички придоби самостоятелно значение. Може да се спори доколко задължителният вот е решение или проблем сам по себе си, но е сигурно, че след като този граждански дълг бе въведен като задължение, трябваше да има възможност за изразяване на активна позиция, отхвърляща всички кандидати.

На изборите за президент и вицепрезидент от тази възможност, на първи тур, се възползваха 214 094 души или 5,59 % от всички избиратели, участвали в първия тур. На втория тур никого не подкрепиха 155 411 души или 4,47 % от гласувалите. Тези гласове биха били напълно достатъчни за преодоляването на 4 % бариера на парламентарни избори. В същото време, става въпрос за изключително специфичен тип електорално поведение. Това са хора, които участваха в изборите, но заявиха, че не подкрепят никого. Това беше активен вот, който може да се окаже нов тип електорално поведение.

Още в началото на кампанията за президентските избори темата за вота срещу всички се превърна в поле на активна манипулация. Според резултати от първите сондажи, около 500 000 души биха гласували по този начин. Това предизвика нарастваща паника в партийните щабове. Точно затова, противно на всякаква логика и математика, различни говорители на еднакви интереси започнаха да убеждават избирателите, че в това има някакъв трик, че по този начин ще бъде създадено скрито предимство за кандидата на управляващите. Кампанията е толкова яростна, че доведе до нов прецедент – изборният кодекс бе променен в рамките на самата предизборна кампания. След това, дори и онези, които в началото не повярваха на пропагандата, започнаха да се съмняват.

Най-елементарното обяснение е че става въпрос за хора, които са разбрали, че ако не гласуват, ще им бъдат наложени някакви санкции, но не са знаели за кого да гласуват и затова са избрали „Не подкрепям никого“. Предварителните резултати от пост-електоралното изследване не подкрепят подобна хипотеза. Профилът на избирателите, които са гласували по този начин, не се изчерпва с хора на по-висока възраст, по-ниско образование, живеещи по-често сами, в по-малки населени места. Тези групи от избиратели са повярвали, че наистина могат да им бъдат наложени някакви санкции и са гласували, но не срещу всички. Веднъж достигнали до изборното помещение, те са гласували, най-вероятно за кандидата на партията, която са подкрепяли и преди.

Гласуването срещу всички е по-скоро градски тип поведение. Те не може да се опише само чрез незнание или доверчивост. Става въпрос за активен вот, за хора, които са отишли до изборните секции и са посочили, че не подкрепят никого. В този смисъл, те не само са участвали в изборите, но и са изразили своето отношение към политическите партии и техните кандидати. Именно затова, този модел на електорално поведение не трябва да бъде пренебрегван, още повече в навечерието на предстоящите извънредни парламентарни избори.

Спекулациите с „не подкрепям никого“ вече започнаха. Новата схема, която вече се разпространява, е че тези гласове ще повишат избирателната активност, но всъщност ще снижат прага за влизане в парламента, а това ще облагодетелства по-малките партии. Ако това е вярно, четирите процента, необходими за участие в следващия състав на парламента, би трябвало да се постигат с по-малък брой гласове. Става дума за сходен тип пропагандна теза, която има същата цел, както и на президентските избори – да ограничи броя на българските граждани, склонни да гласуват, но срещу всички.

Гласовете, подадени срещу всички кандидатски листи и независими кандидати, не могат да бъдат възприемани като недействителни, както се правеше досега. Те участват във формирането на избирателната активност, но не и в разпределението на мандатите между политическите партии и коалиции, защото всъщност не подкрепят никого. Но още по-важното е, че именно този тип вот в най-висока степен отговаря на доминиращите обществени нагласи по отношение на политическите партии като цяло. Това е и основната причина за негативизма на политиците срещу тази възможност. Всеки от тях си дава сметка, че ако изборите наистина бяха задължителни и неучастието в тях водеше до реални санкции, мнозинството от българските граждани щяха да изберат именно тази възможност.

Какво всъщност означава да не подкрепяш никого? Този вот не оказва пряко влияние върху разпределението на мандатите. Той остава „за сведение“ на политиците или се превръща в обект на социологически анализ. Когато повече от двеста хиляди души на първия тур на президентските избори заявиха, че подкрепят никого, това не се отрази на крайния резултат. Това не се превърна в тема на публичния дебат – какво всъщност казват онези, които гласуват срещу всички? Това политически протест ли е и до какво би довел той? А ако наистина половин милион души излязат на следващите избори и заявят, че не подкрепят никого? А ако са повече? Как биха реагирали политиците на това?

Разликата в гласувалите по този начин на първия и на втория тур на президентските избори не е показателна за онова, което бихме могли да очакваме на парламентарни избори. Нищо не ни дава основание да очакваме, че на тези избори ще има политическа сила, която ще успее да спечели доверие, което да й позволи да формира самостоятелно управление.

В същото време, почти всички предизборни послания звучат като монолози на потенциални победители. Никой не говори за това какво би правил в опозиция и как би се опитал да реализира обещанията си, ако не управлява самостоятелно. Същинската кампания ще продължи по начина, по който започна и пред-кампанията – с много агресия и конфронтация. Възможно ли е тонът на предизборната кампания да предизвика вълна от избиратели, които биха предпочели да заявят открито, че не подкрепят никого?

Изглежда, че колкото повече хора участват в изборите, толкова по-голяма е вероятността за нарастване на относителния дял на онези, които не биха подкрепили никого. В същото време, в различните региони на България, техният относителен дял е различен. Има региони, в които на първия тур на президентските избори този процент надвиши 6 %, а най-ниската му стойност остава над 3 %. Това означава, че зависимостта не е нито пряка, нито механична.

Анализът на този нов тип електорално поведение предстои. Необходимо е да бъде генерирана повече информация, най-малкото защото президентските избори не са достатъчно надежден ориентир за това дали наистина имаме нова тенденция в електоралното поведение или не. Но онова, което изглежда очевидно, е че политиците реагираха нервно на факта, че гражданите могат да изберат да гласуват, но не и да подкрепят който и да е от тях. Много вероятно е това да доведе до нови промени в Изборния кодекс, които да отменят или задължителното гласуване, или само възможността да се гласува срещу всички. Наред с всички други промени, подобно решение само ще потвърди нежеланието да се разбере какво всъщност искат да кажат избирателите на политиците.

Най-същественият въпрос все пак остава открит – дали наистина участваш в политическия процес, заявявайки, че не подкрепяш никого? Каква е разликата между това да не подкрепяш никого и да харесваш всички? Това не е ли същият политически конформизъм, който ни доведе до тук – казвайки, че не подкрепяш никого, да оставиш всъщност на други да решат кой и как ще управлява общите ни дела? И доколко подобно политическо участие може да доведе до така често декларираната потребност от промяна?

Още по темата

09/02/2017 Нашите автори

Торба лъжи

03/02/2017 Нашите автори

Европейският договор

26/01/2017 Нашите автори

Управление на щетите

21/01/2017 Нашите автори

Отвъд карикатурата

Следете новините ни в GoogleNews