Купуването и продаването на гласове

Когато настоявахме за текста, според който купуването и продаването на гласове, търговията с вот или казано по-общо – политическата корупция в изборния процес, е престъпление, не очаквахме че това ще сложи край на корупцията. Но политическата реалност в България, превърна тази позиция в клише, което дразнещо и почти напълно безсмислено се повтаря след всеки предизборен клип. Защо стана така?

Преди всичко, защото сам по себе си, текстът в Изборния кодекс остава мъртва фраза, ако няма политическа воля и институционална компетентност за неговото прилагане. По време на предизборните кампании за последните няколко избора, прокуратурата формираше екипи, съвместно с МВР, за противодействие на търговията с гласове. Регистрирани бяха няколкостотин сигнала, стотина досъдебни производства, които доведоха до едва няколко десетки осъдителни присъди, най-често с пробация. Журналистическите разследвания не бяха признати като надеждни доказателства. Изключителният формализъм на българския наказателен процес, практически не позволи да бъдат доказани и наказани съществуващите схеми за търговия с вот.

Извън гръмките декларации, политическа воля за противодействие на политическата корупция, няма. Още след въвеждането на този текст преди шест години, бе по-лесно да се изброят партиите, които не са уличени в купуване на гласове, отколкото онези, които разчитат основно на този механизъм при участие в избори. Подаването на „сигнали” срещу политическите опоненти се превърна в част от безвкусния репертоар на българските партии, докато не загуби напълно смисъла си.

Проблемът не е в това, че има хора, които са готови да участват като стока на този пазар. Схемите на дълбока социална и икономическа зависимост, управлявани или само временно отдавани под наем, са всеизвестни. Не е вярно това, че на този пазар има само роми. Профилът на тази „жива стока” е много по-сложен. Най-често това са хора, попаднали вече в определен тип зависимост. Те са „препродавани” като гласове, след като вече са били „купени” заради ниското им социално положение и безизходицата, в която са изпаднали. По-голямата част от тях са роми, но това не етнически определен тип поведение. Просто, много по-често ромските семейства се озовават в подобно положение, защото вотът не означава нищо за тях, а за него биха могли да получат пари. Но тази нагласа не е типично ромска, всъщност тя е типично циганска, но циганията отдавна е обхванала цялото българско общество.

Обхватът на този пазар на гласове е около 16 % от всички български граждани, имащи право на глас, живеещи в България. Този потенциален пазар се мобилизира в зависимост от наличието на активно търсене от страна на купувачите на гласове. Ако предстоящите избори имат съществено значение за политическите партии, по-голяма част от този пазар се активира. А предстоящите местни избори, без съмнение са рискови и имат ключово значение за повечето политически партии. Сравнително рано започнаха предварителни договаряния на цени и брой гласове. Защото тази „жива стока” формира цената си само като група, като брой гласове, които някой е готов да купи, а друг да продаде.

Инцидентите с журналисти, правещи репортажите си в махалите нямат етнически характер нито са израз на непоносимост към журналистическата професия. Те са резултат от развихрилата се „фючърсна търговия” с гласове. Пред заплахата един журналистически репортаж да попречи при сключването на поредната сделка в циганската махала, „кандидати и техни поддръжници” решиха, че могат да си позволят да бият журналисти. Но, по-лошото е, че политическите реакции на тези случаи се оказаха още по-отвратителни от самото действие. И по същество, насърчиха следващи подобни безчинства.

Но това не е доброволен пазар. В него има много насилие, много заплахи и неприкрити опити за злоупотреба с власт. В и около търговията с гласове, при добро желание и необходимата юридическа компетентност, могат да бъдат установени и доказани редица съпътстващи престъпления и преди всичко – тежък рецидив. Става въпрос за продължаващо престъпление, което се разраства в дълбочина и ангажира все по-широк кръг от наказателна отговорност. Липсата на адекватен отговор не е въпрос на капацитет, а на воля на институциите, които би трябвало да предпазят българското общество от политическата корупция в изборния процес. А така наречена воля, се формира от политиците, от онези, които би трябвало да носят отговорност за състоянието на представителната демокрация днес.

Всъщност, ако някой настина желае да се противопостави на купуването и продаването на гласове, може да го направи незабавно. Имената на „търговците” са добре известни на полицията, както и на всички местни хора. Пътят на парите, които циркулират на този пазар, може също лесно да бъде установен. Винаги са съществували правни и процесуални възможности за тяхното задържане и неутрализиране. Но, практиката показва, че когато някой – най-често на местно ниво, в рамките на изпълнителната власт на местно равнище, е решавал да се залови с „търговците”, срещу него са се изправяли още по-тежки обвинения. Това доказва само един печално известен факт – че това е не само толерирана, но и политически протежирана форма на организирана престъпност. Тя застрашава пряко националната сигурност на България. И ако някой все още не разбира това, толкова по зле за него.

Най-сериозният проблем е в това, че няма и никога не е имало истинска обществена непоносимост към политическата корупция. Тя се възприема като част от упражняването на властта – на национално или на местно ниво. Точно затова няма толкова съществено значение какъв относителния дял на този „пазар”. Всъщност, чрез собственото си бездействие, мнозинството превръща този 16 % дял от себе си в определящ не толкова за изборните резултати, колкото да отношението към политиката като цяло. А, както се отнасяме към политиката, в която имаме възможност да участваме, така се отнасяме и към самите себе си. Няма съществена разлика дали продаваш гласа си или смяташ, че това е нещо в реда на нещата. Нагласата е една и съща и тя непрекъснато създава нови пространства за политическа корупция. Когато злоупотребата с власт се възприема като част от властта, това означава, че няма истинска алтернатива на подобен тип властване.

Този модел не е партийно определен. Точно обратното – тази масова нагласа спрямо политиката като баница, като кокал, като нещо, което може и трябва да се поглъща незабавно, докато все още имаш достъп до него – тази доминираща нагласа към политиката, (де)формира българските партии от самото начало на тяхното функциониране. Те наистина се превръщат в инструмент за консумиране на властта, защото така разчитат обществените очаквания и още повече – защото виждат, че подобно поведение не само не е наказуемо, а напротив – може да осигури достъп до властта.

Моралът е практическия опит, формиран при приложението на етичните принципи. В този смисъл, българският политически морал включва поуките на демонстративното бездействие срещу корупцията като опит, като пример за успешно, макар и формално противозаконно поведение. Дори и онези, които все още се опитват да запазят човешкото си достойнство, разбират че не могат да се противопоставят на „вещите в занаята” купувачи на гласове, които уж работят в тяхна полза. Така политическата корупция у нас се разрасна като горски пожар, който унищожава самите основи на демокрацията.

Много от възможностите, които съществуваха само до преди няколко години, вече не могат да доведат до качествена промяна или са напълно загубени. Създаването на нови институции няма реши проблема, тъй като той отдавна се е разраснал в самите институции. Единственият ни изход остава свързан с опита, който формира Италия. Всъщност, не политиците и дори не гражданите, а една малка група от решителни магистрати успяха да предизвикат най-сериозната и решителна съпротива срещу мафията и корупцията в Европа.

Докато не се появят поне неколцина магистрати, готови да рискуват благосъстоянието, кариерата и дори живота си, за да се противопоставят на корупцията, няма да излезем от тази спирала на зависимости. Не е необходимо те да са герои, важно е поне да имат силата и професионализма да прилагат съществуващите закони. А след това, техният успех ще зависи от това готови ли сме всички ние да ги подкрепим.

Още по темата

27/08/2015

Нашите автори

Илюзии за реформа

19/08/2015

Нашите автори

Купеста предизборна облачност - "дали ще е дъждец дребен, или ще е буря страшна"?

Следете новините ни в GoogleNews