Кики и Великият ноемврийски гонг

От стр. 1

***

Кики се събуди в съня си с отворени очи. Стоеше пред старинно овално огледало. Пред себе си виждаше шестгодишно момиченце, с черна коса, вързана на кукуригу. Тя усети на мига затвора на тялото, тежестта на гравитацията, усети тоновете самота в този зрим свят. За първи път се почувства откъсната, гола и засрамена, макар да беше облечена в мека пижама. В ниската светлина на материалния свят тя виждаше лицето си за първи път – съвсем чуждо, съвсем непознато. Не можеше да откъсне поглед от очите си. Рождената й превръзка я нямаше.

Съществото й прозираше ужасено през два процепа на човешкото тяло. Кики разклати глава, направи гримаса, размаха ръце. Не знаеше как точно изглежда, защото за първи път въобще „изглеждаше“. В този свят всичко беше конкретно, отделено, несвързано. Твърдо, остро и нараняващо. Този дом бе създаден от квадрати, правоъгълници и кубове. Сумрачният свят я смаза с категоричните си твърди решения. В него нямаше ефирност, мекота, нито окръгленост. Беше обрамчен с кабели и Кики чуваше зловещия пукот на зле обуздана електрическа енергия. Чуваше зловещия шум на водопровода. Без навигатор, само с помощта на очите, Кики се удари и нарани последователно в дървената рамка, на нещо, което разпозна като врата и в ръба на голям масивен правоъгълник, който разпозна като гостна маса. Добра се до голямо светло помещение с големи правоъгълни отвори, през които струеше ярка топлина.

Тя прекоси мек квадрат, запомни го като пухкав килим. Докосна стъкло, разпозна прозорец и погледна през него към ярката топлина. Слънцето я заслепи. Под клепачите й избухнаха звезди и ярки кръгове. Кики откри, че за разлика от гласа, окото не може да се срещне със Слънцето.

През стъклото до Кики достигаше приглушен шум. Тя напипа метал, определи го като дръжка, инстинктивно завъртя и отвори прозореца. Отвън нахлу хаос от звуци. На ауфтакт се включи гневен клаксон, блъскаха басове от хиляди ауспуси. Задръстено петолиние от безжалостното търкане на метал в метал, пукащи синкопи от електрически кабели.

Този свят беше heavy metal! Кики изпищя от болка, затвори с трясък прозореца и падна на мекия килим. Нейният слух не познаваше грубата психо атака на града. Кики затвори очи. Полека пищенето в ушите й премина. Тя внимателно отвори очи и забеляза до себе си слабо момченце с рошава коса, горе-долу на нейната физическа възраст, седнало на ниска мека купчина, която разпозна като канапе. Момчецето непохватно натискаше клавишите на детско пиано Casio PT-80 и гледаше Кики в очите. Кики се смути. Усети, че с очи също можеш да разбереш всичко.

- Как се казваш? – попита учтиво момченцето.

- Фа - смутено отвърна Кики и се надигна от пода – но иначе ми викат Кики. А ти?

- Казвам се, Сол.

- Имаш хубаво пиано, Сол. И аз имам същото?

- Това съвсем не е пиано.

- Така ли? А какво е?

Сол я гледа дълго преди да промълви.

- Това е калкулатор. Изчислява самотата.

- Калкулатор? Добре ли си, Сол?

- Добре съм. – Кики разбра инстинктивно, че Сол лъже. Гласът му не можеше да скрие болката.

- Не се срамувай, Сол. Можеш всичко да ми кажеш! – Кики все пак беше голяма сестра. Сол се опита да каже нещо, очите му се уголемиха, но той просто въздъхна и вместо да говори се разплака. Кики се обърка.

Два горещи солни извора неволно бликнаха от очите на Сол. Кики усети как очите и потъват в мъгла и от тях руква гореща вода.

- Аз толкова дълго те чаках… – промълви през сълзи Сол.

***

„Добро утро, господарке! Нека обертоновете ви пребъдат във Вечността!“. Кики подскочи и се събуди. Casio-то се бе активирало само. „Детегледачът“ поднесе хиляди извинения и изпрати доклад за произтеклата аномалия до Програмата.

Премина вибрацията на втория сутрешен гонг, а Кики все още не можеше да се отърси от съня. „От играчка става плачка“ изскочи отнякъде една стара поговорка, която Кики беше чувала като малка от Баба До, която на свой ред ги беше чувала като малка от своята баба, която помнеше Зримата илюзия.

Кики опипа рождената превръзка на лицето си. Усети влага по върха на пръстите. Близна течността. Беше солена. Кики бе чувала за тези сънища. Астралното й тяло бе попаднало в кошмара на класическата физика. Беше слушала от Леля Си за смели гласове, които извършват подобни пътешествия, но те бяха редки, опасни и непрепоръчителни. Леля Си казваше също, че астралното тяло можело да остане пленник в Зримата илюзия и да не успее никога да се освободи отново.

Кики усещаше очите на Сол. Цветният й слух го визуализира и тя остана поразена от яркото присъствие на спомена.

„Това беше просто сън.“ - помисли си Кики - „Психосоматично е. Скоро ще отмине. Някой се шегува с мен. Ще изтрия файла.“

Тя оправи сутрешния си тоалет. Докато й предлагаше да си избере файлове от гардероба, „детегледачът“ сканира данните от нощта и ги изпрати към Програмата. Нивото на тревожност се бе покачило.

Кики изпи чаша вода с лимон, наметна ефект от копринено кимоно и излезе да се разходи из градината. Усети сутрешния бриз, вдиша аромата на градинските цветя, настръхна от гальовния допир на котарака и седна в средата на градината. Кики изпълни сутрешния поздрав към Слънцето, направи серия от кълбета по моравата и застана на челна стойка под разцъфналото вишнево дърво. Няколко врабчета запърхаха около нея и загъделичкаха босите й ходила. Тя се разбъбри с корените и грудките, които я поздравяваха с навършеното пълнолетие. Пчелите бръмчаха с медни вибрации, а птиците се надпреварваха да й изпеят нощните клюки. После Кики започна сутрешното си разпяване и градината изпадна в екстаз. Тя беше принцеса Фа в един красив свят, който сама разстилаше пред себе си. Красив свят, в който тя случайно или не срещна Принц Сол. Беше щастлива.

***

Вече цял годишен гонг Кики се готвеше за своя дебют по време на „Бала на пълнолетните гласове“. Младото сопрано слушаше лекции по „астрофизика на душата“ и „семантика на квантовите частици“, ходеше на курс по „мизийски хороводи и песни“, посещаваше семинар „Гениални гласове от Зримата епоха“ и знаеше наизуст хитовите поетични композиции като „Любов по време на staccatto“, симфония “Цяла нота е нощта” и комичната опера „Каденцата на дебютантката“. Кики следеше най-новите Pod-касти на планетата и близките съзвездия. Тя обожаваше забавните програми на най-великите артисти като DJ Schoenberg, DJ HERTZ 159 и Koala Monah, които определяха музикалните тенденции.

Кики работеше върху своята първа зряла опера. Тя вече имаше тема. Беше си избрала два драматични героя от различни тоналности. Принцеса Фа и Принц Сол - два лирични гласа от две равни по блясък и известност музикални школи. Кики тихичко си тананикаше теми и прозодии, а „детегледачът“ ги архивираше в паметта си и отбелязваше сполучливите попадения. Тя се заиграваше с новите семпли, но работата й не спореше. Някъде отдалеч я зовеше един анахроничен глас: „Кон‘ничиуа, Кики сан…“. Кики спря упражнението.

- Шазам, отвори се! – „детегледачът“ отвори папката с подаръците и Кики визуализира с цветния си слух ребестото тяло на Casio PT-80.

- Good morning, ma.. laaady! – пропя Пи-Ти – нека обертоновете ви пребъдат във Вечността!

- Примитивна машинке, снощи много ме разсмя. Но сега ме разсейваш!

- Аз съм създаден да разсейвам, господарке! – бодро отвърна Casio-то.

- Чуй, аналогов философ такъв! Пречиш ми! Ще ти отделя няколко такта, но да знаеш, че имам много работа. – заповяда Кики и се настани удобно в края на петолинието.

- Разбира се, господарке! Нека ви разкажа за себе си! - Casio-то включи някакъв дрънчащ бийт и започна да рапира:

- Casio PT-80, това съм аз.
Японска джажда с електронен глас.
Рапер-самурай - монофонен.
Еднозвучен, рядко скучен
Но не и монотонен.
Мойта дънна платка „диша“,
с трийсет и два осембитови клавиша,
които свирят само по единично.
Но това е толкова логично -
Аз съм аналогов. Диалогов.
Нисковолтов. И до-гонг-ов.
83-та одобрен от борда,
84-та - в Walmart счупихме рекорда
по продажби.
Сипвам дажби, с аргумента -
имам цели осем инструмента.
Ритъм секция - дванайсет бийта.
И още пет-шест скрити финта.
ROM памет с четири вградени хита,
Единият, от които е на немски,
Много популярен шлагер - много фенски.
Аз съм Casio PT-80 made in Japan.
Осембитов, псевдо high-tech шарлатан.

Кики се смя с глас.

- Уау! Рапер-самурай! Много „фенски“. От кой век си ти? Чакай да се сетя, как беше „Яба-даба-дууу“!

- Това е от семейство Флинтсоун. Аз съм две декади по-късно, господарке. Рапер-самурай от времето на Packman. Искате ли да чуете немската песничка, Кики сан? 

- Давай, щом си почнал… - кимна Кики и търпеливо изслуша “Die Lorеley” – немската песничка.

- Не разбирам, Пи-Ти, защо красивата девица със златни коси Лорелай убива любимия си?

- Едни твърдят, че е от ревност, господарке. Други – от жестокост и безсърдечие, но моите транзистори са убедени, че това не е истинска жена, а името на скала по течението на река Рейн, чиито подводни рифове са отнели живота на не един невнимателен моряк!

- Ревност? Учили сме за това чувство. Като да задушиш някой в прегръдките си, без да го докосваш.

- По-страшно е. Тук Любимият е бил предупреден, че няма да бъде прегръщан.

- Тоест не са отвърнали на чувствата му? Дали това ще ми послужи за моята опера!

- Имате опера? Разкажете ми, Кики сан!

- Хахаха, много искаш! Твоите транзистори са твърде стари, за да разбереш.

- Никой не е съвършен, господарке! Някои от нас може да не умеят да пеят, но пък могат добре да изслушват. Опитайте! – отвърна ентусиазирано Пи-Ти.

- Добре! Става въпрос за Принцеса Фа и Принц Сол. Два гласа, които пеят в различни хорове и се срещат на един музикален конкурс…

- И?

- И, двамата много си допадат…

- И?

- И се влюбват…

- И?

- И се налага да избягат…

- Защо?

- Защото са от два различни хора. Две школи, които не могат да се събират.

- И кой решава това?

- Програмата, естествено.

- Аха, Програмата.

- Да, именно Програмата открива и залавя двамата бегълци.

- Нали в новия строй нямаше различия, Кики сан?

- В името на Великия гонг. Недей да хулиш. Ще те изтрият!

- И къде са избягали? – продължи Пи-Ти.

- Как къде? Единственият шанс на такива изгубени души е да избягат през сънищата си и да се върнат в Епохата на Зримата илюзия.

- И?

- Иии… тук имам проблем с финала.

- Ах, да! Всички имаме проблеми с финала. Това е нормално. Но, не казвайте нищо повече, Кики сан! Има риск, някой да ви открадне случващото се. Повярвайте ми, случвало се е.

- Прав си, Пи-Ти?! Но схващаш идеята в общи линии, нали?

- Да, господарке! Банална комедия с очакван край.

- Как така банална комедия?! – отвърна изненадано Кики. – Какво разбираш ти?

- Дотук нищо необикновено. Ако няма да е с тъжен край, значи ще е комедия. Нали все пак в новия строй трагедии не съществуват.

Настана напрегнато мълчание. Кики се чувстваше засегната.

- Искате ли малко рок, Кики сан? Или може би диско?

- Рок? Това не беше ли за аматьори? - заяде се Кики.

- Аматьори, да! Но пък с какви сърца - волни и смели! Виртуози на самоунищожението. Елвис, Сид, Джанис, Джим, Тим, Джеф, Джон, Бон, Майкъл, Фреди... Рокендролът, спаси прадeдите ви от скуката на валса. Дело, което джазът и суингът започнаха малко по-рано в ужасния век на войните. А когато кръвта изстина и войната стана студена, тогава през едно горещо лято най-сетне дойде диското… Появи се с черния глас на Дона Самър и отприщи сексуалната революция. Някъде през 70-те години на моя век заваляха мъже с всякакъв цвят на кожата. Алелууууяяяяя! После дойдоха диджеите и електропопът. Дойде и придобитият синдром на имунната недостатъчност, защото човекът от скука изчука всички биологични видове на сушата. Пък и някои земноводни, птици и митологични същества също.

- Какви странни неща говориш, Пи-ти! Кой днес се интересува от цвета на кожата? Камо ли пък от секс? – продължи Кики учудено - И въобще кой би подарил подобна недодялана играчка като теб? Ти пееш фалшиво и прикриваш това с евтини ефекти.

- Не винаги получаваме това, което искаме. И още по-рядко се радваме на това, което имаме, господарке!

- Шазам, затвори се! – отвърна лаконично Кики и се върна към упражненията.

След обедния гонг Кики се присети.

- Шазам, отвори се!

- Конничиуа, Кики сан! Нека обер…

- Пи-Ти, изпей ми още нещо! – заповяда шеговито Кики.

- Може би малко рок? Особняшки рок?

- Давай! Нека бъде особняшки рок.

Casio-то пусна бийта, добави два-три акорда и въведе основната тема. После, повтори цялата недодялана, изкъртена формула и запя:

- Преди, когато беше до мен
Не смеех да те погледна в очите
Ти беше ангел,
А кожата ти ме разплакваше.
Носиш се като перце
в един красив свят
Искам да бъда специален,
Шибано специален като теб.
Но аз съм психо.
Аз съм особняк.
Какво по дяволите правя тук?
… Тук няма място за мен…

- Хей, защо така тъжен сега? - Кики прекъсна Casio-то. – Какво става?

- В епохата на Зримата илюзия, хората търсеха красотата с очите си. А, това правеше всички нещастни. Далече от очите, любовта изчезваше.

…Боли, но не ми пука!
Искам да имам контрол,
Искам перфектно тяло,
Искам перфектна душа…
Но аз съм психо…

- Да, да. Чух това. Стига! Говориш пълни глупости! Гласовете са тези, които ни свързват „а не някакви заблудени очи, или някаква разплакваща кожа – заяде се Кики. - Кажи ми, Casio сан, помниш ли, момче на име Сол?

- Не, Кики сан. – отговори след кратка пауза Casio-то. „Детегледачът“ отчете високи нива на тревога и прекъсна разговора.

Следва на стр. 3

-------------------------

Последвайте @S.T.Todorov - новата официална страница на един от любимите ни автори.

Следете новините ни в GoogleNews