Какво печели държавата?

Какво печели държавата?

Това е един от най-честите въпроси, които започват да се задават много политици и избиратели, щом някоя нова бизнес идея достигне България. Oсобено ако желаещият инвеститор е чуждестранна компания.

Разбира се, обичащите да задават въпроса обикновено целят качване на личен и/или партиен рейтинг или пък просто са хвърлили завистливо око. А самият отговор на въпроса надали може да бъде изобщо задоволителен, ако въпросът е тотално погрешен. Защото, в крайна сметка, какво е "държавата" в случая? Държавният бюджет ли, както голяма част от политиците и избирателите в пост-социалистическа държава го разбират? Или пък самите хора? А защо не и само част от хората? 

Все въпроси с повишена трудност. Но за едно нещо можете да сте сигурни – разбирането на „държавата“ единствено като „държавния бюджет“ е не само грешно, но и много вредно. Както ще видим в следващите два примера.

Добив на петрол, газ и руда

Доста често, особено преди избори, се появява в публичното пространство фантазията, че някъде из българските земни недра се крият несметни богатства на петрол или руда и всички ще можем да богатеем от тях. Не е като да няма примери – Саудитска Арабия, Норвегия...

Само че, въпреки че от десетилетия се правят проучвания, досега в България не са открити кой-знае какви природни богатства – дори огромните ни надежди за газ в Черно море са за не повече от 100 милиарда кубика. Само за сравнение САЩ добива над 700 милиарда кубични метра на година.

Аналогично, много нашумелите покрай Волен Сидеров приказки за „огромни” златни залежи в България са горе-долу колкото добивът на злато в Австралия само за една година. При това, в България рудата е много бедна (максимум 4-5 грама злато на тон).

Но да се върнем на въпроса „Какво печели държавата?“. Българският държавен бюджет е около 30 милиарда лева на година, а приходите от трите най-големи златни (примерно) концесии са около 30 милиона лева. Ако утроим концесионната такса като допуснем, че всичките три компании (две български и една чужда) ще продължат да инвестират със същия темп, то приходите в държавния бюджет от това ще достигнат 90 милиона лева. 90 милиона лева на фона на 30 милиарда лева – меко казано, незначително.

Тоест, ако ще гледаме „държавата“ само като държавния бюджет, добивът на полезни изкопаеми в България надали изглежда кой-знае колко феноменално печеливш.

От друга страна, обаче, това е една от малкото индустрии, които продължават да се развиват стремглаво и успешно, въпреки кризата. Например, само една от гореспоменатите три фирми на година плаща близо 40 милиона лева за заплати и осигуровки – т.е. повече, отколкото всичките концесионни плащания на трите. Средната работна заплата във фирмата гони 4000 лева, а миньорите в нея придобиват умения буквално на световно ниво (тези умения биха стрували 6-цифрено число на всеки миньор, ако би пожелал да ги придобие чрез обучение). Тоест, ползите за хората многократно надскачат ползите само за държавния бюджет. И отново е много по-логично да погледнем тях, когато се опитваме да правим някаква равносметка, а не само приходите в хазната.

Аутсорсинг на бизнес и IT услуги

Друга индустрия, която периодично събира „народния гняв“, особено по интернет сайтове и социални мрежи, е аутсорсингът на бизнес и IT услуги. Тук „логиката“ е, че аутсорсингът не било достатъчно високо платена работа, която не произвеждала много добавена стойност и т.н. Често се чува аргументът, че вместо да се занимават с аутсорсинг, българите можело да бъдат програмисти и системни администратори на много по-висока заплата и да плащали огромни данъци в държавния бюджет.

Макар да е малко по-различно от мисленето в предишния пример, тези разсъждения са също толкова грешни. Те тръгват от фантастичното и почти абсурдно допускане, че инвеститорът има способността да трансформира напълно работната ръка. Или с други думи, че ако дойде в България, например Google и отвори офис, то може да превърне бързо 1 000 млади българи във висококвалифицирани програмисти. Само, че не може.

Или че един от световните лидери в аутсорсинг на бизнес услуги (т.н. BPO) Sitel ще намери лесно хиляда българи с необходимите езикови, комуникационни и технически умения.

Първо, далеч повече българи могат да станат добри BPO аутсорсинг специалисти, отколкото програмисти – за второто се изисква доста повече усилия и даже талант.

Второ, да обучиш човек за аутсорсинг специалист е много по-лесно и по-евтино, отколкото да го превърнеш във „висока топка“ програмист. Имайки предвид, че българската образователна система към момента произвежда много малко адекватно обучени кадри за IT и BPO аутсорсинга, както Google (в IT сектора), така и Sitel трябва да започнат почти от нулата. Е, съвсем нормално е втората компания да е по-заинтересована да дойде в България, тъй като тя подготвя кадрите си по-бързо и по-евтино.

Трето, едното не изключва другото. Високото ниво IT кадри е нормално да премине през по-ниски стъпала. Освен ако нямаме супер ефективна образователна система (а такава със сигурност няма да имаме скоро), за нас естественият път е да обучаваме IT кадри постепенно и на стъпки.

Тоест, „държавата“ печели от IT и BPO аутсорсинга, тъй като тази индустрия подготвя огромната бройка кадри почти от нулата, като едновременно с това им дава и поне два пъти по-висока от средната за София работна заплата. Веднъж подготвени, тези кадри не са „вързани“ да продължат да работят в аутсорсването на услуги доживот. Напротив, за по-амбициозните и по-талантливите от тях това е нужна и незаобиколима първа стъпка към придобиването на повече умения и възможностти за професионално и кариерно развитие, в това число и създаване на собствен бизнес.

Още по темата

12/04/2016

Анализи

Не бързайте още да си сменяте доставчика на ток

28/03/2016

Анализи

Две малки реформи с големи ползи

15/03/2016

Анализи

Конкуренцията в рецептите: Семерджиев срещу Москов

Следете новините ни в GoogleNews