Миналата седмица режисьорката Зорница София написа отворено писмо до министъра на културата и директора на НФЦ, както и до работната група, която работи по промени в закона за киното. В него тя алармира за неволна дискриминация по полов признак при сформирането на комисиите, които одобряват или не българските проекти за филми за финансиране от българския бюджет. В социалните мрежи Зорница София аргументира писмото си така:

"Дори и неволна, дискриминацията си е дискриминация. И аз не съм не научила да си мълча. Тя не ограничава просто жени-автори, а лимитира съдържанието, което стига до екраните. Няма как да очакваме богатство и разнообразие в българските филми, ако няма разнообразие в комисиите, които ги избират за реализация."

Днес, на път, от самолета от Лондон, Зорница София отговори на въпросите на Искра Ангелова за OFFNews:

Искра Ангелова: Мислите ли, че у нас има мизогиния и откога, какви са историческите причини, вие самата чувствала ли сте се жертва на мизогиния, на мачизъм?

Зорница София: Балканите са царство на мачизма, защо е така не знам. В моята професия на режисьор винаги е имало мачизъм и недоверие или недооценяване към жените. За мен това е действало по някакъв начин мотивиращо, да опитам да го надскоча, но не с всеки е така и за някои млади колежки сблъсъка със средата може да завърши с горчив спомен от липса на равнопоставеност.

Кога за първи път съжалихте за това, че сте жена в един мъжки свят?

Никога.

Статистиката на престъпления на мъже срещу жените им у нас е стряскаща, намират убити жени в багажници, всяка четвърта жена у нас е жертва на домашно насилие (и това са само призналите си), а ние смело отхвърлихме Истанбулската конвенция, подозирайки, че тя легитимира ЛГБТ общностите и хората, избрали да нямат пол - по опорките от Москва... Странен свят, нали? Днес "консерватори" се зоват хора, привърженици на Путин, а той пък се кълне в християнското семейство, убивайки братята си от Украйна и обричайки техните жени и деца на вечно провален живот...

Не знам какво да добавя. Освен че ние също сме отговорни за света, в който живеем и виждайки неправда - не трябва да си мълчим или да чакаме друг да повдигне въпроса. Не защото следващия път неправдата може да бъде срещу нас. А защото на тази малка планета няма как да има пълно щастие, ако някой страда, гладува, умира от бомбите на хора, говорещи почти същия език. Трябва да приемем вече, че след като делим една обща планета и проблемите ѝ са наши общи.

Как се сформират комисиите, които оценяват проектите в НФЦ? Има ли елемент на шуробаджанащина там? (Или лобизъм, за да използваме съвременния сленг). Там се раздават относително най-много пари за култура у нас и слава Богу, българските филми, включително вашият "Майка" печелят международно признание и награди... Но все пак - кой избира кои филми да бъдат избрани?

Комисиите сега се формират чрез жребий и шуробаджанащина няма как да има. Може да има пристрастия, но в толкова малка страна е неизбежно. Има фондове с изцяло международни комисии, където проектите се приемат на английски, там вероятно има почти нула пристрастия.

В сегашния Правилник към Закона за кино изборът с жребий по един представител от всяка от 7-те гилдии създава предпоставки за предимно мъжки комисии, защото хората, сред които се избира са предимно мъже. Някои възразяват че щом повечето професионалисти в бранша са мъже, така трябва да е и в комисиите. Това обаче е предпоставка жените в бъдеще да стават все по малко от една страна и от друга - по-важното е, че е предпоставка за еднотипно съдържание. За 2 години, тоест - за 6 комисии, 3 пъти бяха изтеглени с жребий комисии от 6 мъже и 1 жена. Дали това е проблем? Аз смятам, че да. Трябва ли да убеждавам някого че мъжете и жените сме различни: като интереси, вкус, навици, фокус. Разбира се, че един безспорно добър проект ще бъде оценен високо от всички в комисията, без разлика от пол. Но при “равни резултати” смятам, че шанс има този, който “говори на езика на хората” (в комисията). Красотата седи в очите на гледащия - това е всеизвестна максима. В контекста на Европейските тенденции, където се полагат специални усилия за “равен шанс” на жените, и подчертавам - равен шанс, а не “подарък”, България отново се нарежда точно на опашката. Дори с това, че няма истинско разбиране сред всички колегите защо това нещо е необходимо.

Важно е и е необходимо, за да има разнообразие във филмите, да има разнообразие и автентичност на женските филми, типизирани от век и нещо, в стилистиката и в киноезика дори. А разнообразие няма как да се роди от еднообразни комисии, избиращи филми. Доказателство за разнообразие на съдържанието е навлизането на много жени в сценарната професия у нас.

“Забавното” и нас е е, че предимно жени гледат българските филми, които предимно мъже избират за реализация.

Вашият филм "Майка" е един вид опровержение (може би изключение, което потвърждава правилото) на гореизложените от вас факти за дисбаланс в оценката - той е финансиран от НФЦ и избран да бъде българският претендент за Оскар, тогава комисията каква беше?

И в комисията за Оскарите, и в художествената, която го пусна председатели на комисиите бяха жени, съответно Мария Бакалова и Десислава Бакърджиева. И в двете комисии имаше участие на дами-професионалисти, ако не повече, то почти по равно. Не знам дали това е имало ефект върху решенията, защото много от колегите мъже в художествената комисия също бяха оценили проекта “Майка” с почти максимални точки.

Не е ли абсурдно да продължаваме да се борим за равни права в XXI век? Невероятно е просто как жените вече не само работят наравно, но и често по-добре от мъжете, но продължават да получават леко високомерно пощипване по бузките, по-ниско заплащане и задължителните подозрения в сексуални причини за успеха им. Говоря и за политиката, и за изкуството.

Когато два пъти в кариерата ми успях да си договоря по висока заплата в сериал от тази на колегите мъже - това си беше нещо като мой таен, скрит Олимп. Искрено не разбирам често срещаната разлика в заплатите. Като продуцент много внимавам жените в проектите ми да имат не само равно на мъжете заплащане, но и адекватно такова. В МАЙКА повечето шефове на департаменти са жени.

Не ви ли се струва обаче, че механичният квотен принцип, наложен за Оскарите примерно, е също нелеп - има добри филми и слаби филми, добри истории и слаби истории, добри актьори и слаби актьори - защо трябва да подменяме сега историята и литературните образци, слагайки насила там черни изпълнители например? Това е също крайно. И не защитава таланта и качеството, а само нечии права, което няма нищо общо с изкуството и неговата свобода, не мислите ли?

Съгласна съм, че обратната дискриминация не е решение. И създава повече проблеми и негативно възприятие към самата концепция за справедливост и равнопредставеност. Грешно пресметнатите стъпки не бива обаче да спират процеса и да ни отказват, както вероятно ще стане в България. Тук сме царе да намерим сто причини, за да не свършим нищо.

Иска ми се да илюстрираме това интервю с произведения от колекцията на Tate Modern, които видях вчера в Лондон.

Много от случаите на #MeToo обвинения са вече лъжливи, клеветнически - това доказа делото на жената на Джони Деп срещу него, но и по #MeToo причини може би ще имаме първи американски президент, който е осъден... Жените вече смеят да говорят. Но някои от тях и лъжат... Кога ще спрем да се делим на мъже и жени, и ще станем хора - талантливи и не толкова, умни и не толкова, красиви и не толкова, просто хора? Равни пред предизвикателствата на идиотския ни свят?

Не знам отговора. Може би делението е следствие на неравностойни права. При идентични възможности всеки сам би бил отговорен за резултатите си, живота си и своя свят, и надали щеше да се набляга на разликите. Смятам обаче, че когато се борим за права на хората не от собствената ни група, държава, социум - това е белег за цивилизованост. Това, че за някои хора “чуждата война”, болка, глад, дефицит на права не са чужди, и тези хора стават все повече и повече, ми дава надежда, в широк план, че има шанс да оцелеем. Защото на нашата малка планета с ресурси на изчерпване, заплашена от екологични катастрофи и войни, не би трябвало вече да има “чужди проблеми”. За да можем я оставим в наследство на децата си.