Българският павилион ме привлече с темата, с която участва във Венецианското биенале. Темата за лагерите е нова за нас, казва журналистката от в. „Гардиън“ (The Guardian) Кейт Конъли, която специално посети България, за да пише статия за проекта на Лилия Топузова, Красимира Буцева, Джулиян Шекерян и куратора Васил Владимиров – „Съседите“, съобщават от екипа на българския павилион на Венецианското биенале.

„Когато Петко Огойски е освободен от ГУЛАГ на комунистическа България през 1953 г., той построява шестетажна паметна кула в родното си село Чепинци. Ядосан от липсата на държавно признание за страданието, което той и хиляди други са претърпели, Огойски, който е лежал в затвора за писане на стихотворения, сравняващи съветските управници със Сатаната, го напълва с артефакти, миришещи на задържане и лишения“, така започва материалът в третия по големина британски вестник с тираж от близо 200 000 екземпляра.

Материалът е озаглавен „Направи си сам пространства от памет: Признанието на художника към затворниците от българския Гулаг“ (DIY spaces of remembrance: Artist’s tribute to Bulgaria’s gulag prisoners) и е резултат от два дни, прекарани с творческия екип на проекта. Те посетиха мястото на бившия лагер Ловеч, сега изоставено поле. Заедно с тях Кейт Конъли събира камъни и храсти за инсталацията на художниците, отбелязват от екипа на българския павилион.

„Заедно намериха вилата на бившия комендант на лагера – Газдов. Тя интервюира Елза Джерманова, дъщерята на наскоро починалата лагеристка Цветана Джерманова и оцелелия от лагера в Белене Сабри Искандер. Срещна се с комисаря на българския павилион Надежда Джакова, заместник-министъра на културата Амелия Гешева и министъра на околната среда в оставка Юлиан Попов. Присъства и на дискусия „Съседите“ от Белене до Венеция: драматургия на травмата“ в Софийския университет“, разказват още те.

„Общото между всички жилищни пространства на оцелелите е, че в тях винаги има частица от лагера“, казва за авторитетното издание Лилия Топузова, българо-канадски учен, която е прекарала последните две десетилетия в събиране на гласовете на бивши затворници, посещавайки стотици „народни музеи“ в домове нагоре и надолу по страната , включително и този на починалия през 2019 г. Огойски.

Амелия Гешева, заместник-министър на културата на България, казва за изданието, че като цяло страната трябва да се гордее с павилиона. „Това е най-големият подобен проект по тази тема, който някога сме имали. Съседите представляват всички онези истории, които досега не са били разказвани.“ Правителствена инициатива, казва тя, скоро ще даде на Белене, на река Дунав, статут на национално наследство. Досега не е запазен нито един от 40-те бивши комплекса тип ГУЛАГ. Вместо това повечето са оставени на плевелите или в някои случаи преустроени като затвор с висока степен на сигурност, полицейско стрелбище или място за криминалистика на катастрофи.

Изданието коментира, че инсталацията се приема като отдавна закъснял акт на съпротива на новото поколение срещу забравата и подчертава, че Топузова е била само на 10 години при рухването на комунизма, а нейните колеги Красимира Буцева и Джулиян Шекерян не са били родени.

За Сабри Искендер, правозащитник, изпратен през 80-те години на миналия век в най-големия бивш лагер Белене, инсталацията трябва да донесе дългоочаквано признание за него и другите, въпреки че броят на оцелелите намалява. „Това не компенсира липсата на справедливост, но допринася донякъде поне за информирането на българите и целия свят за нашата история“, казва той в интервюто с Кейт Конъли.

Вестникът разказва за импровизирани мемориали, поставени от оцелели в каменна кариера намястото на лагера Ловеч в Северна Централна България. Единствената индикация за това, което някога е било смятано за най-суровия трудов лагер, са миниатюрна керамична църква с поставени пластмасови бутилки от ракия и свещи в чест на жертвите.

„Надяваме се, че „Съседите“, които се сглобяват в индустриален склад в София, ще имат живот и след биеналето, тъй като повечето българи няма да успеят да го видят във Венеция“, казва авторката на статията. Според Лилия Топузова Биеналето трябва да е само отправната точка на този разговор. Тя очаква с нетърпение деня, когато музеите „направи си сам“ и премахването на мълчанието на жертвите вече няма да са необходими. „Надявам се, че в крайна сметка ще успеем да излезем от тези стаи, тъй като спомените ще станат част от публичното пространство.“