В „Болница накрай света“ всеки герой е част от автора, а от нас?

След като обиколи почти всички градове на България и много страни по света, защото както се оказа Христо Бойчев е най-успешният ни драматург зад граница (близо 40 са страните, в които го играят), "Районна болница" акустира и в София – за първи път.

След близо 30 години от написването ѝ (1987-8, с премиера в Смолян, авторът даже нямал пари да отиде) и с новото си заглавие „Болница накрай света“. Много са режисьорите през чиито погледи е пречупена, а в този си последен вариант се пробва и боснякът Дино Мустафич – професор в Сараевската театрална академия, режисирал из цяла бивша Югославия и Европа, директор на фестивала за експериментален театър в Сараево. Всъщност, приятелството между двамата театрали е отдавнашно, запознали се на фестивала в Чивидале дел Фриули, Италия (Cividale del Friul) – където няколко театъра играли „Полковникът птица“, а самият Дино я прочел на български, после поставил пиесата в Сараево с голям успех. А си харесал и други негови текстове.

Пиесата през погледа на режисьора

„Христо Бойчев ми е близък като автор. – казва Дино Мустафич. - Обичам драматичния му опус, естетически и философски ме интересува. Пиеси с душа, не скучни, не квазиинтелектуални, със своя публика. Драмите му предлагат голяма творческа свобода за режисьора. Пробуждат въображението, артистите могат да направят чудесни роли, характери с много емоции. Това беше основната ми теза, работейки пиесата. В текстовете на Бойчев винаги съществува идеал за свободата, често показан чрез някаква абсурдна ситуация. И понеже сме хора на Балканите, можем точно да определим дефиницията на абсурда: Абсурд - съвършена безпричинност, в която попадаме от епоха до епоха, определя съдбата на моя дядо, на моя баща, на децата ми и моята съдба, по същия начин, по който пиесите на Хр. Бойчев няма да са стари и надживени. Защото говорят за системата и за отделната личност, бореща се за свободата си, за своя свят, за своето пространство. Представлението има желанието да бъде и духовито, и емоционално топло, човешко, но у Христо има вътрешен горчив смях, който става тъжен. И не се питаме накрая: всъщност, какво гледахме? И защо?

И на драматурга

"Когато писах пиесата 1987-8 година, никога не съм мислил че ще излезе извън България. Тогава "районна" болница носеше в себе си много неща, но ги знаехме тук. Навън се оказа, че понятието е друго, напр. в Русия районът е по-голям от България. Един преводач на чешки ми подсказа заглавието, над което се мъчехме – Болница na konci světa. Тогава видях че и на руски е накрай света – "в конце мира", на сръбски – "на крају света" и на български е също – накрай. Реших да е така, хем звучи и по-метафорично.

Поне 7-8 години съм мислил върху текста, докато реша да има съвременен характер. Много неща се промениха. Нови герои – с общочовешко звучене, стремил съм се да ги изчистя отвсякъде. Други смених. Спомням си, един от героите носеше името на кмета в Полски Тръмбеш – Явашев. Когато гостува в града Пернишкият театър, им казах: Няма да казвате Явашев, а Иванов. И те: Иванов, Иванов, че като се изпуснаха: Защо бе, другарю Явашев? А той на първия ред. Бомба падна в салона. Погледнах го, хилеше се повече от другите. Едно от решенията пък ми дойде съвсем случайно, на езерото в Цюрих, където се разходих на път за Канада, за премиерата на „Полковникът птица“.

На критика Красимира Василева – по повод Пернишкия театър

Спомням си, че аз като наблюдател на Пернишкия театър, взех от ръцете на Христо Бойчев „Районна болница“ и я дадох на Георги Русев като директор да я прочете, заедно с Добри Добрев, Дочко Калпазанов и други негови колеги от театъра. На другия ден Калпазанов ми казва с треперещ глас: „Ти искаш всички да ни вкараш в затвора с тая пиеса“. Смях се на глас, но имаше голяма доза истина - беше малко преди 89-та, стагнация. Бяха се разтреперали и все пак я поставиха в Перник. Имаше много голям успех.  

И на домакините от Малък градски театър зад канала

Христо Бойчев е отдавна в афиша, но като че ли е изчаквал Режисьора. До последно не ни даде текста, оправяше го доста дълго време. Има много и различни корекции. Поканихме Дино Мустафич, без да знаем кой спектакъл ще постави.

Феномен ли е Христо Бойчев?

Дино: Става въпрос за някакъв двоен феномен. Едната реакция е: български работи! Т.е., първо трябва при комшиите да се докажете, за да ви признаят у дома. Вкъщи ви познават. У нас на Балканите обикновено казват: ама оставете го! Къде ти, той да поставя? И другият интересен феномен е, че чуждестранните режисьори умеят по по-друг начин да четат чуждата литература. Което е естествено. Литературата е диалог. И затова, ако искаме за знаем нещо за себе си, то тогава е добре да питаме своето отражение в огледалото на другите. Така ако кажете: български театър, ще се появят имена, които са част от вашата история, но ще се появят и драмите на Хр. Бойчев, които носят своята топлина, балканското очарование и... така.

Бина Харалампиева: В почти всичките му пиеси става въпрос за неудачниците, а те са безкрайно интересни за всеки театър по света. И са голяма част от населението – считат се нещастни заради нещо, недоволни са от себе си и от живота си. Но са хора, живеещи с мечти. Тази комбинация между мечтата и неслучилия се живот е в центъра на онова, което е интересно на хората. А при Христо са винаги група неудачници, обаче героите му не се самосъжаляват. Затова пък са много вкусни на актьорите.

Плакатът – тъжен плакат. За българите, които гледат собствения си свят от прозорците на вагона.

Хр. Бойчев: Интуитивно намирам общочовешки теми, философия, ситуации, които да бъдат интересни, занимателни и забавни. В чужбина съм забелязал: и немците, и българите например са едни и същи. За каквото си говори една селска жена в Германия, за същото и в България. По един и същи начин страдат.

А негово величество зрителят?

Вече в салона, разбира се, го интересува, не колко е била велика и актуална пиесата тогава, а какво вижда днес. И даже да не разпознае себе си (макар че, честно, няма как да не се види) в сценичния абсурд, присмивайки се на другия, пак ще стигне до същността. И ще я намести. Защото, т.нар. „болничен“ механизъм (разбирай държавнически) не пуска от захвата си. А на въпроса: От какво си болен? Отговорът е: От квот кажат. Те така ме водят. Защото, някои инцидентно са загубили паметта си, но доброволно са се подчинили на втълпеното за новата им идентичност, без дори да се помъчат да излезнат от клишето „аз не помня“. Друг пък е с мнима старческа деменция, забравя когато му е удобно, хитрее на дребно, за да оцелее, и да пие на аванта бира. Трети живее с илюзията „Мене ме изписват!“ Всичко помни – здрав де, и… какво от това? С фикс идеята Швейцария – тръгва веднага, но протоколът за изписване все не идва. В това време нещастникът с двата оперирани апандисита, чака да му махнат и третия: Все на мене ли? Ама, щом трябва.

Красиво, грозно, всекидневно – всичко болно и всичко здраво, примиренчески в кюпа. В общото помещение на „болницата“ – идентификатор на лудница. В абсурдността на съществуването си – раздвоени между „европейското“ НАТОвско и балканското – в еуфорията на Горан Брегович. С наслагването на факти, но записани. Защото само написаното остава за другите. (Е, и откраднатото.) Всеки от тях се крепи на надеждата „Тук е временно“. Временно или – дотук, беше. Ами главнокомандващ-доктор, липсва ли в картинката? Той като във вица не е ли алегорично разтроен: пунктуален администратор, пардон – лекуващ в „заведението“; болен – луд като всички останали, хроникьор – аз не мисля, само пиша; всъщност не е ли пациет?

Както казва героят Уйлям: Да мислят, които четат. И които гледат (допълваме ние). Алюзии.

Впечатлителни превъплъщават на: изненадващо добрата, неразпознаваема в ролята на карикатурната глухоняма и оперативната сестра Жени Александрова –Лечева, но не и в продължението – на влудена балерина (колко е ценно, когато владееш няколко изкуства). Албена Михова, отново в характерна роля – малка, но достатъчно набиваща се. Любимците Филип Аврамов, Иван Петрушинов, Александър Дойнов, Пенко Господинов, Стоян Младенов. Както и Кирил Недков, Калоян Стойчев, Мартин, в ролята на Малкия принц.

Следващите дати, на които можете да гледате "Болница накрай света", са 7 и 22 октомври и 12 и 25 ноември.

Още по темата

06/10/2016

Интервю

"Желанието да учиш в чужбина не те прави по-малко патриот"

06/10/2016

Избори

Проф. Халачев приел да е вице на Калфин, за да възродят заедно културата

05/10/2016

Култура

Сатирата показва изложба с карикатури на Илиян Савков

05/10/2016

Интервю

Ищар: Твърде много демокрация убива демокрацията

Следете новините ни в GoogleNews