Съвсем малко са БГ-групите от моето Второ рок поколение, които оставиха следи в края на 80-те и самите те останаха „на пътя”. Едно от обясненията може да е друго заглавие на парче: „играта свърши”. Но на сцената на спомените – в „ХХ-ти век”, където много хора в едно друго време съпреживяха вяра, надежди, любов, приятелства, емоции, тръпката на своята музика… и споделиха години от живота си – там уредбите остават незагасени, но примигващи. Звукът бе преобладаващо твърд, остър, дори гневен; повече хард и пънк – като контра на тогавашните естрадни клишета. Или като контракултура, която се привиждаше опасно на милицията и комсомолските културолози. И само 2-3 групи от всичките в желязната конница, препускаща с идващата промяна, бяха избрали по-мека, мелодична, но също толкова искрена позиция. Тогава, някога, преди повече от 2 десетилетия, те съвсем не стояха „на крачка встрани”. Така е и днес – за онези, които ги познават. Или за другите, които ще ги открият наново.

Група СУБДИБУЛА се събира точно преди 27 години в хола на Венци Дреников и може да се похвали именно с това; както за 20-годишния си юбилей тогавашните четирима казаха простичко: „групата ни няма нищо общо с тъй наречения шоу-бизнес в България.” Днес новата Субдибула има вече ново парче и клип, готви нов албум и е събрала достатъчно нови послания, които да сподели. „Жесток купон”, нали! Няма как да не си помисля, че миналото на групата ще остане отключено между „Любовта не бе лъжа” и „Писнало ми е от всичко”.

Вероятно е дошъл нов етап да препрочетем Фройд и Езоп. Най-малкото да прихванем от положителната енергия, която струи от непреводимата магическа думичка на името им. И: „Хайде на терен”, аз „Пия за вас”. „Кратко и ясно”. А какво бъдеще би имала дори рокгрупа без минало – затова не можем да го пропуснем. Иначе, след огромно затишие и един готов, но неиздаден албум /„Personal things“, някъде около 2005-та, когато пък отбелязаха своите две декади на сцена със сборния „2/3” – или „Вярно с оригинала” за приятелите/, Субдибула е готова със „След края” и в новото парче и новия членски състав няма нищо случайно.

Хрониката - без емоциите на спомените, отбелязва следното: Групата е създадена през 1985 г. от Венци Янков, Венци Дреников и Петър Чухов. Към тях се включват Божо Тренков и Румен Нанов /Банана/. За кратко време в Субдибула свири изключителният български композитор и пианист Юри Стойков – обявен от останалите за „вечен и почетен член”.

През 1986-та Венци Янков напуска. Бандата репетира и изнася главно своите концерти в залата на Софийския университет през периода 1985-1989, където учредява и първия в България рок клуб "113 ". Зад пулта по време на концертни изяви, сяда Димитър Бакалов /Бъки/, който става и главно действащо лице в двата спектакъла на групата - "Монолит Мюзик Шоп Шоу" и "Среднощна тайна".

През 1989-та Субдибула – заедно с Клас, създават звукозаписно студио и прекратяват концертната си дейност. През 1992-ра се включва Момчил Момчилов /Момчи/.

„Точно под върха” е касетъчно-демо още от 1988 г. А първият албум „Бавно“ излиза през 1991 г. В него са хитовете „Бавно“, „Момиче като теб“ и „Празник-празник ден“. През 1993-та излиза вторият - „Жълто“, в който се включени песните „В моята стая“, „Кратко и ясно“, „Невинността е твоя“ и инструментала „Via mala“. От третия - „Жесток купон“ /95/ - най-популярни стават песните „Жесток купон“, „Оръжие здраво“ и „Отиваме на море“. За четвърти може да се брои полусборния „Абсолютно“ /96/.

През 2003-та музикантите се събират за записа на няколко неиздавани песни и инструментални пиеси, за юбилейния албум. Парчета, свирени по купони, терени, на концерти, в музикални шоута, някои издавани, други не – албумът „Вярно с оригинала” /„2/3-сборен“/, отбелязал 20-годишния юбилей на Субдибула - събира цялата им история.

И напълно става за „визитка”: мелодичен арт-рок, понякога по-сериозни, понякога по-весели неща; но стилът си остава „Субдибула“. Авторска музика, без шаблони и клишета, с теми толкова разнообразни, колкото разнообразен е самия живот. След като им чува музиката, Ерик Филипс от ВиОуЕй-Юръп казва, че „ако една българска група иска да пробие на Запад, трябва да има качествата на Субдибула”.

А емоциите и спомените са много приятелски и ярко цветни. По-близките са с участието на Венци, Банана, Божо, Пешо, Момчи, Юри /който сколаса да направи няколко великолепни собствени продукции с електронна музика и ню ейдж-легенди/; на вездесъщия Ачо – Ангел Пенчев, също вечен тонрежисьор. Наминават и се замесват в магията на името Цецо и Стамен /музиканти и тонрежисьори/, Льошко /със и без Божко – като тяхната „Принцеса without месо” остана и в черните рокхроники на единствения български „БлекТоп” за непускани записи/; също и Светла, и Мариана и другите момичета от „Чао”, и Ева…

Далечните пък запалват прожекторите в мазето на УКЕВ-а, който музикантите и арт-домакини от Субдибула превърнаха в легендата „113 ” /за прочелите анонса в темата на Музикалната кутия във Форума, тук „разшифровам” буквите – Университетски Клуб за Естетическо Възпитание/.

Появява се Люси Дуков и „ритъмците”. Първият спретва Софийските рокфестивали /уж на студентските рокгрупи/ - куфеем си естетически на стадион „Дружба” и в Летния театър, а народната милиция ни пази от изцепки и вредното влияние на нЕкои неприкрити по езоповски текстове, вредни за Партията, Комсомола и Комисията при КТР /помагам и тук: Комитета за Телевизия и Радио/. Впрочем, по онова време, Единната Художествено-творческа комисия така и не намери приемлив текст и годно за пускане по БНР рокпарче.

Докато стигнахме до митинга срещу самата нея – целият изпят в гняв и сарказъм от всички участвали групи на Синьото кафе. На 50-тина метра от входа на БНР-то. И воден от пишещия тези редове. А „ритъмците” добавиха в рокгеографията на похода на Второто поколение своите празници в Троян и Димитровград. Събирахме се още във Видин и Приморско, в Русе и Мичурин, в Благоевград и Варна.

И нямаше делене на „тежки” и „леки”. Свиреха и „Ера”, и „ахатите”, и „Конкурент”, и „Тротил”, и „Контрол”, заедно със „Субдибула”, „Клас”, „Нова генерация”, „Атлас” и „Медикус”. Имаше приятелство, кауза, веселба и неистов глад за български рок.

20-тина години по-късно, за 20-годишнината им, по тяхна покана /беше удоволствие и чест/, направихме едно дълго видео-интервю за историята, хората, музиката и т.нар. „шоубизнес” у нас. Идеше Големият им празник, а ми се сториха някак уморени. Помъдрели безвреме, зрели в „повече” – заради всичко, което се случва и не се случва тук и сега. С превъртането на камъчетата от пътя в бъркачката на самия живот. Неща, които винаги присъстват в текстовете им. Мечтите, стореното и несвършеното. Несъгласията и самоиронията. Венци Дреников го подрежда и кратко в едно друго интервю тогава /”Дневник”, юли 2005 г./:

Ако трябва да съм искрен, ще ви кажа, че музикалният бизнес в България винаги ми е бил много смешен. Естествено, говорим за комерсиалната сцена. Един от парадоксите, които няма начин да не забележим, е фактът, че изпълнители, които няма какво да ни покажат, се радват на изключително голяма популярност за сметка на други, които остават – един вид – неразбрани гении.

Тъкмо са направили водещото парче от онзи – останал неиздаден – албум: What About Us; и чудесния клип към него. Венци разказва за конкретния повод, за породената гражданско-социална визия, от която и те никога не са бягали.

Парламентарните избори. Покрай тях се показаха двете крайности в обществото. Театърът, който политиците разиграваха по медиите, както и душевната мизерия на тези, които бяха само зрители на всичко това. А какво остава за нас, обикновените хора? Годината не е 89-та, а вече 2005-та. Но може и да е 2011-та. Разликите са недоловими. И в една рокгрупа с поне двама немирни и по човешки ангажирани творци /Дреников и Чухов/, точно този обществен ангажимент, че щом си на сцената – значи поне за това време, ти си говорителят, душата, гласът, нервите и сърцето на тези хора „под сцената”.

В Субдибула винаги са си носели кръста с неупоено съзнание. А музикално-естетическите им стремления не са леко постижими. Мелодичен и артрок с ясна музикална линия, приятен, весел на моменти – тъжен в други. Мълчали са доста, но не са се предавали. „Аз или ти”. „Както ти на мен”.

Сигурно за това, сега има нова група, нови намерения, нова продукция. Впрочем, „След края” обещава автентично и актуално завръщане. Замесените в него днес са Венци Дреников, Чавдар Цолов, Станимир Маринов и Алекси Пейков.

В сряда Субдибула ще гостуват в Оффроуд Радио на поредната Музикална кутия. Една 27-годишна рокгрупа от зрели творци и обикновени хора ще влезе отново в Рокателието след взривяваща любопитството доза мълчание. What About Them? От самите тях.

В записа от гостуването на Субдибула съм поизрязал малко от извънредните включвания с новини от атентата в Бургас, но предаването придоби уникална атмосфера. Отново може да го теглите и слушате от "архива" със старите предавания: ТУК.

Още по темата

13/02/2013

Култура

„Музикална кутия” от Монреал: Интервю с Директор на водопад

30/01/2013

Култура

„Музикална кутия”: Studio Unplugged и гости от миналия век

23/01/2013

Култура

„Музикална кутия” в чувал: Рок-радио-драматизация във „Времето на няма”

16/01/2013

Култура

„Музикална кутия” търси още парчета от БГ-рокхрониката