„Принцът на прога” - репортаж от концерта на Стивън Уилсън в Дортмунд

Последна промяна на 18 май 2012 в 09:27 3684 0

Steven Wilson
Steven Wilson

Стивън Уилсън е една от най-популярните фигури в меломанските среди за последните петнадесет години, спечелвайки си любовта на слушатели от иначе неприпокриващи се категории – метъл маниаци, любители на джаза, прогресив пуристи и т.н. Геният му се разпростира в най-различни музикални проекти, всеки от които задълбава в разнообразни стилове – от психеделичен рок до минималистичен дроун, като основната му група Porcupine Tree се считат за флагман на съвременния прогресив и си спечелват прозвището „новите Пинк Флойд”, отдавано им с еднаква готовност и от фенове, и от музикални критици. Освен талантлив композитор и изпълнител, Уилсън е и един от най-търсените продуценти, докоснал с характерния си почерк десетки албуми, включително “Blackwater Park” на Opeth, който ги прави световноизвестни и слага началото на дългогодишно сътрудничество между него и Микаел Окерфелд, чиято кулминация е излезлият миналата седмица едноименен албум на съвместния им проект Storm Corrosion.

След издаването на последния албум на Поркюпайн „The Incident” през 2009-та, Уилсън започва работа по втория си солов албум, който подобно на предишния “Insurgentes” поема в посока, съвсем различна от стила на основната му група. Но докато “Insurgentes” е много експериментален, с преобладаващо нойз и дроун звучене, „Grace for Drowning” навлиза смело в джаза и по-точно: в характерния за ранния Кинг Кримсън фюжън. Вдъхновението на Уилсън се излива в цели два диска (“Deform to Form a Star” и “Like Dust I Have Cleared From My Eye”) с общо звучене почти час и половина, и резултатът е толкова впечатляващ, че редица музикални издания обявяват “Grace for Drowning” (в свободен превод “Грацията на удавянето”) за албум на годината, а първата част на концертното турне по представянето му се нарежда до мега продукциите на Роджър Уотърс и канадците от Rush.

Концертът в Дортмунд е една от последните дати на втория и финален етап от това турне, сетлистът е леко изменен спрямо началото, а всички възможни слаби моменти – изчистени. Педантичността на Стивън Уилсън по отношение на всеки елемент от шоуто и особено звука обуславят начален час на саундчека още на обяд и скоро от Freiheitzentrum West се понася началото на “Index”, последвано от… “The Sky Moves Sideways Phase 1” на Porcupine Tree, пуснато на запис за проверка на системите. За съжаление на феновете това е и единственото от „Порки”, което ще чуят този ден, защото сетлистът на цялото турне е стриктно ограничен до материала от “Insurgentes” и „Grace for Drowning”. „За съжаление”, защото към настоящия момент съдбата на групата остава нерешена и въпреки че Уилсън избягва да дава категорични отговори, вероятността Porcupine Tree да останат в историята за сметка на соловата му кариера, която по негови думи му дава по-голяма творческа свобода, изглежда все по-голяма.

С напредване на времето пространството пред клуба бавно се запълва от фенове с фанелки на Porcupine Tree и Opeth, докато останалата част на града вече представлява жълто-черно море – тази година Борусия Дортмунд станаха едновременно Шампион и Носител на Купата на Германия и денят е посветен на отпразнуването на титлите, като основният сборен пункт е U-Center – сградата-символ на града, до която се намира FZW (Freiheitzentrum West).

Пускането на феновете започва точно в 19:00, а от колоните на залата се носят минималистичните звуци на Bass Communion – един от многото странични проекти на неуморния гений. Пред сцената е опъната прозрачна завеса и час и половина по-късно зад нея първи се показва барабанистът Марко Миниман, последван от магьосника на четирите струни Ник Бегс, виртуозния български китарист Нико Цонев, брилянтния клавирист Адам Холцман, мултиинструменталиста Тио Травис и най-накрая самия Стивън Уилсън, който не изневерява на навика си и излиза на сцената бос. Ритъмът, подет от Миниман в началото, се подхваща от останалите и се излива във феноменалната композиция “No Twilight Within the Courts of the Sun” от „Insurgentes”.Музикантите, които са в този състав едва от няколко месеца, когато Цонев се присъедини за втория етап от турнето, звучат така, сякаш свирят заедно от двадесет години, като обединяват прецизната виртуозност на джаз бенд с помитащата енергия на метъл група. Иновативният за концертни изпълнения квадрофоничен звук е перфектен и всеки инструмент се откроява кристално чисто, без да заглушава останалите или вокалите.

След края на откриващата песен Уилсън поздравява публиката с вокодерно изменен глас и прожекциите върху завесата, която продължава да закрива музикантите, се изменят в унисон със смразяващата “Index”, една от най-маниакалните и странни композиции в кариерата на Уилсън до момента. Следва кратка импровизация върху интрото на „Deform to Form a Star” и песента продължава като по учебник, като кларинетът на Травис и пианото на Холцман омагьосват публиката, а Нико Цонев блести в изпълнението на краткото си соло. Сетлистът продължава с „Grace for Drowning”, като сега е ред на великолепния фюжън инструментал „The Sectarian” и след саксофонното соло на Травис бендът продължава с импровизациите, след което завесата най-сетне пада и групата завършва песента под последвалите овации. „Искам да си представите, че любимият ви отбор е спечелил първенство, нещо, което разбира се няма как да се случи, и да ни дадете енергията, която бихте изпитали в такъв момент”, се закача Уилсън с леко апатичната до момента публика и залата се изпълва с меланхоличната красота на баладата „Postcard”, последвана от връхната точка в „Deform to Form a Star” – дисонантния водопад от звук „Remainder the Black Dog”, композиция, която звучи като съчетание от най-доброто в King Crimson и Van der Graaf Generator, но с подчертано собствен облик. Тук за втори път идва време за “Insurgentes”, а именно “Harmony Korine”, най-популярната композиция от албума, която на живо звучи още по-мощно отколкото в студийния си запис и която хвърля в транс слушателите, атмосферичната “Abandoner” и едноименната “Insurgentes”, която беше добавена към сетлиста съвсем наскоро на мястото на „Veneno Para Las Hadas”.

Ред е на най-любопитната част от вечерта и “Luminol”, композиция, която още дори не е записана, защото предстои да излезе в третия солов албум на Уилсън, насрочен за идната пролет. Началото е енергично с хармонизиран възглас, който странно напомня на Spock’s Beard с Нийл Морз, мелодична средна секция, която навява асоциации с Yes и в която прекрасно се допълват флейтата на Травис, китарата на Цонев и клавишните на Холцман, и кратка симфонична част, достойна за ранните Genesis с Питър Гейбриъл преди песента да завърши с постройка върху мотивите от първата тема, формирайки най-типичната прогресив композиция в творчеството на Стивън Уилсън, като дори структурата й отговаря на каноните на класическия прогресив рок. Краят й е посрещнат с бурни за стандарта на немската публика овации и музикантите се прехвърлят на “No Part of Me”, отново от „Deform to Form a Star”, преди странно разговорливият тази вечер Уилсън да се обърне отново към феновете: „Като всеки композитор и аз откривам, че в цялото си творчество се връщам към едни и същи теми. Песните ми могат да се разделят в три категории: песни за влакове – да, повече от една; категория две за жените и как ме прецакват… и как аз ги прецаквам също де, и три – песни за серийни убийци”. Време е за абсолютния връх в „Grace for Drowning”, 23-минутната „Raider II”, чийто текст е базиран на историята на американския убиец Денис Рейдър, смазваща композиция, която звучи като съвременен прочит върху легендарния албум на King Crimson “Lizard” и която разгръща напълно способностите на гениалните инструменталисти, с които се е обградил Уилсън. Без да е особено добър вокалист и да притежава голям диапазон, с хладния си британски акцент той безпогрешно вкарва публиката в главата на убиеца, известен като „удушвача, който завързва, измъчва и убива” („bind-torture-kill strangler”), а шизофреничната картина на света му се допълва перфектно от рязката смяна между френетичните пасажи, изпъстрени със саксофона и кларинета на Тио Травис и меланхоличните моменти, украсени от въздушния звук на флейтата му. Закриващата стена от звук поставя края и на основната част от концерта и музикантите се оттеглят един по един, така, както са излезли на сцената преди почти два часа.

След кратка пауза, в която публиката ръкопляска в такт, музикантите се показват отново за биса – „Get All You Deserve”, за която Уилсън сменя очилата си с противогаз в паралел с обложката на „Insurgentes”. Шоуто е в самия си край. Музикантите оставят инструментите си и се събират за поклон, а на екрана се изписва “thank you and good night” с почерка на Стивън Уилсън. Празненствата на запалянковците на Борусия в тази част на града също са свършили и зоната около клуба и U-Center е осеяна със счупени стъклени бирени бутилки и жълто-черни конфети и плакати, но дори това не може да отнеме от магията на концерта, която няма да избледнее още дълго.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !