Парчета от БГ-рокхрониката: Един англичанин в Приморско (1996 г.)

Последна промяна на 28 декември 2012 в 10:33 4465 1

Mechkov at Myspace

Как се държи един англичанин в Ню Йорк, може да научите от парчето на Стинг. А у нас – ами, обикновено поданиците на Кралицата вече са пенсионери и си купуват имоти на село. Преди повече от 20 години той обаче дойде, не си купи къща, взе си съпруга, хвана китара, остави следи в няколко български рокгрупи, направи песни. И един цял истински летен рокфестивал в Приморско. „Бяла/та/ светлина” е негова!

Името му е Анди Барет, преди десетилетие се завърна на мъгливия си остров, но тук остава завинаги свързан с българските рокхроники. С малки или големи парчета от рокисторията ни, групите от Второто поколение, че и следващото – Поколение „Две и половина”. Стигна до полуготови и готови албуми, до национални класации и миксира присъствието си в митично-култови банди: No Breaks (едно първо място с "The Dance", 1994 и шесто с "Pretty People"), Art Generation, Monday Morning.

Днес на Острова той е известен с псевдонима си „Мечков” /по-нататък ще разберете и за него/, прави всичко сам, пише в списания, свири на куп инструменти в домашното си студио, записва, създава soundscapes като кумира си Робърт Фрип, поддържа сайта си. Има положителни отзиви от критика, приятели и трупа нови фенове. Пишат, че музиката му е комбинация от езотерика и поп, между сериозното и шегата, но вече се отбелязват успешните вечери на „отворения микрофон” в O'Donoghues в Marlow. Първите му два солови проекта - Right to Remain Silent и A Day in the Country /2010-та/ също се радват на добри думи и прием, а пълнокръвния му дебют /по-точно казано: дългосвирещ/ като тандем с Jess Hall, - озаглавен Red Jumper /2012/ - на значителен успех в и около Оксфорд. Допълвам поканата за участие на акустичната сцена на тамошния Rizfest /с който градския съвет отбелязва диамантения юбилей на Princes Risborough Town/.

Връзката му с България продължава да живее в артистичния му псевдоним – „Mechkov” и каквото има да се чуе от Анди Барет, може да се намери в сайта му www.mechkov.co.uk и в специалното интервю, което осъществихме по скайпа в Коледната седмица на отиващата си 2012-та. Специално за Медията и Радиото ни и като допълнение на реставрирания двучасов репортаж от фестивала „Бяла светлина” в Приморско, протекъл там в последните три дни на август 96-та. И запазил на лентата рядката изява на „Monday Morning”, както и интервюта и участието на дузина български рокгрупи – някои също единствени.

В средата на 90-те години рокаджиите ни вече се бяха поотърсили от митингаджийската емоция, с която се родиха надеждите ни за демократичните промени. В тези години – наред с почти постоянното им волно съучастие в музикални срещи и празници на освободената музика и партийни мероприятия, на които ги канеха /защото в централите си даваха сметка за силата на онези гръмко изпяти думички, чакани толкова дълго/ - уродливите „деца” на прехода препъваха ежедневието ни. Лукановия преход на мутрите, лепенките и бухалките, обезценяващия се лев, задаващата се Виденова зима, размахването на досиета и призракът на комунизма – който май си беше отишъл само в парчето на Васко Кръпката – постепенно избутваха и рока в ъгъла на кризата. Куриоз е, но като преглеждам списъците с архиви, които пазя – касети и ленти с албуми и предавания – до 1993-94-та се направиха и издадоха повече и по-стойностни неща, отколкото след това. Изключенията в наблюдението са малко.

Ето в такова време един британски рокаджия в България – Анди Барет и съпругата му събраха дузина групи, намериха уиски и презервативи за спонсори /най-подходящите за роккупон!/, взеха за три дни базата и сцената на Международния Младежки Център в Приморско, осигуриха спане, храна и хонорари и в средата на лятото осъществиха мечтата си. Вашият хроникьор Братанов /тогава в "Дарик"/, заедно с колегата Янев /от "Тангра"/ бяха поканени за водещи. И „Бяла светлина” потече в Летния театър на морето. С много хъс, с колегиални заемки на някой инструмент или чинелче, и с вечерните също приятелски – омайващо алкохолни – събирания after live около масите. Публиката беше срамно малко, групите виждаха полупразния амфитеатър, но не им пукаше. Чудя се, дали не сме предусещали, че за дълго няма да имаме такива фестивали: като предишните в самия край на 80-те и първата година на 90-летието. Несебър, Мичурин, Троян, Видин, Русе, Варна, Добрич, Димитровград… които затварят цикъла отново в Приморско, където Светлината наистина бе бяла, чиста, искрена, емоционална, духовно сплотяваща. От 28 до 30 август 96-та и завинаги. Имаше уж журналисти, но статии не откривам и днес. Имаше фотографи – но в Нета няма качена нито една снимка от там.

Останал е двучасов обширен репортаж от събитието, благодарение на записа от пулта /озвучаване: Вальо Макса, Студио „Макс” и осветление Петко Ников от магическите 5 Lights/. Излъчен веднага след завръщането ни в музикалната линия на Дарик радио, където в "Кутията" и на "БГ Сцената" /имаше и такова предаване/ често пускахме хрониките от пътя и проявите на българския рок. Освен парчета на участвалите банди, има няколко любопитни интервюта – за самото време и очакванията на членовете им за развитието на музиката и групите им; за самото им творчество и албумите. Средата на 90-те вече има някои нови герои, които развиват картината на „цветята от края на 80-те” и дават нови собствени щрихи: „Дада” от Дупница, които свириха на тогавашните барикади в родния им град, „Синята брада” от Бургас – популярни в града си, колкото и ветераните от „Монолит”, Васко Кръпката или Камен Кацата; русенците от „Фаворит”, търновците от „Додо” /победители в годишен Блек Топ/, „Остава” /които още не бяха станали „баш столичани”/, „Мънди Морнинг” на Анди, Кембълът – такъв, какъвто ще го помним винаги; хора от „Субдибула” и дъщерните „Божко и Льошко”… И Васко Теслата, с чийто финал /на тема: „шибаното замайване”, в което живеем и „в кой е планът за измъкване” – парчета с ореола на химни!/ "Бялата светлина" от Приморско остана в спомени, архиви, но и върху лентата.

Оставям за всички изкушени тези рокхроники в два часа с автентичния им звук, излъчен първата септемврийска седмица на 96-та в Дарик радио. Но и нещо повече.

Анди Барет беше открит в Англия от Румен Янев по време на едно понеделнишко мазане на „Хляб и мармалад”. След това аз го изнудих да направим кратко интервю през скайпа и да ми прати свои парчета. Него ще добавим самостоятелно в „тубата” – нашия виртуален склад за архиви: на Медията, Радиото, на Музикалната кутия, докато Рокателието й е под този покрив. И докато някоя магнитна буря не го изличи.

Празниците в Кутията са към края си /Стотната – тук; следващата №200 – тук/. Каквото успях да ви приготвя от юбилейните й издания с много групи, приятели и живо свирене, плюс обзора на Блек Топа „Гласове и мелодии, които не помним” за цялото му съществуване – споделям го с радост и надежда да донесе радост в спомена и на други.

А това е Анди Барет, днес, от домашното си студио /словореда е умишлено запазен; а в звуковия файл е пълното интервю и съм добавил 4-5 негови парчета/:

- Кой си ти, англичанино „Мечков”?

Анди: За различните хора има различни отговори. Аз съм човек, който търси начин да не спира да се учи. Винаги да намеря нещо ново – и в себе си и около мен. Аз съм и семеен човек, имам хубава жена, прекрасен син… Също аз съм симпатичен човек – това може да звучи арогантно, но аз харесвам хората; харесвам да бъда с хора, да правя неща за хората.

И накрая, за съжаление, съм много мързелив. Винаги споря и се боря с това – за да работя, трябва да насилвам себе си.

- С какво се занимаваш в момента?

Анди: Аз в момента съм в студиото си, където пиша и записвам музиката си и репетирам с музикантите, с които свиря. Извън музиката – трудно е да кажа - много неща правя, всички музиканти знаят, че рядко можеш да спечелиш нещо от това. Правя каквото дойде, различни неща. Имам късмет, че хубавата ми жена ме подкрепя много – и тя бачка много и също печели. Така аз мога да следвам моите мечти още – като 50-годишен човек, 50-годишно дете.

Когато може, правя музика за пари. За 11 години, до лятото на миналата година, работих като редактор за списанието MI Pro - списание за музикални инструменти, за музикалната индустрия. Пиша за Фендер, за Гибсън, за Ямаха, от най-големите до най-малките фирми. Не точно и само за продуктите им, а по-скоро за бизнеса им. Много суха тема е това, но го правех с удоволствие. Накрая бях главен редактор на 2 списания – едно за музикални инструменти и другото за професионално аудио. Но видях, че няма да стигна по-високо ниво и реших, че е време да се върна към любовта ми – която е музиката. Правенето на музика.

- Какво е това „Мечков”? Кой е Мечков и защо?

Анди: “Mechkov” съм аз. След 10 г. в България и огромната любов, която ми остана от България. И когато се прибрах в Англия, аз се чувствах направо като чужденец /беше през 2000-та година/. Имаше навремето едни хора, приятели, които ми викаха „Мечков” в България и на мен ми хареса това име, беше прякор. Хората ще мислят, че съм руснак – но няма значение, на мен ми харесва. Това е име, което ми харесва и ме свързва с България по този мой си начин. Ако търсиш в Гугъл, на Мечков ще се покажат двама-трима души, ако търсиш Анди Барет – ще са хиляди. Краткият отговор трябва да е: когато записвам албуми и правя музиката си, аз съм „Мечков”.

- Какво помниш от живота ти в България извън музиката, може би…?

Анди: ... ех, България е вторият ми дом; имам приятели, семейство, спомени. Къде другаде бих имал такива възможности например, в България хората имаха интерес към това, което правя. България беше много мила към мен. Тогава искаш да правиш нещо обратно – да правиш нещо хубаво за България. Тя е една от любовите ми. Мога да кажа какво съм забравил – това е да говоря български. Думите просто изчезват, като сенки. Трябва да дойда пак, за да започна отново.

- А за българския рок по онова време?

Анди: От 90-та година, когато дойдох за първи път в България, изглеждаше, че има 2-3 официални групи, освен тях всичко друго беше малко „под земята”. Повече свиреха на улицата, в парковете. Когато започвахме с Кики, Явор и след това със Стефан Китанов и Пешето, и Иван барабаниста и Жоро Варамезов…, ние се чувствахме като единствената група, която прави нещо всеки ден, всяка седмица в София. Това беше много хубаво, аз го чувствах авангардно. Много хубаво чувство.

Имаше други, които го правеха и по-добре от нас. Примерно „Подуене Блус Бенд” и милия Васко, още „Нова Генерация” и след известно време „Бейби Фейс Клан” – те правеха оригинална музика. Те търсеха гласа си и когато някой ги чуе, казваше: ето това е еди-кой-си. Те имаха глас. Имаше и други, които се бореха срещу онова, което наричаха „фолк” – не истинската народна музика, която е страхотно нещо. Говорим за една смес от циганска, народна и попмузика, която всички знаем какво е. Отвратителен шум, но доста хора го харесваха. И ако искаш да правиш музика за пари – това беше.

За моите групи в България: „Ноу Брейкс” ми беше също голяма любов. „Арт Дженерейшън”? Жалкото е, че нямахме добър продуцент и бяхме малко наивни в студиото и записите не са така, както исках да бъдат. Много хубава група, твърда, малко ядосана, малко пънкарски – това ми харесва в нея. Чест беше за мен, когато Мони Воев и Тийчъра дойдоха и ми казаха: искаме да свирим с теб тук. „Арт Дженерейшън” бяха различни от „Нова генерация”, но беше хубав, успешен експеримент. И голяма чест за мен да свиря с тези хора.

Сетне „Мънди Морнинг” – страхотна група, със страхотни музиканти. За съжаление главният човек от групата – Митеран – той искаше нещата да са много точни и не искаше пък да излизаме на живо. Две години бяхме заедно, репетирахме, а май излязохме само на фестивала „Бяла светлина”. Не завършихме и албума – той се върти из „Спейса” някъде, дали Митеран го има – не знам дори. Страхотна група, жестоки песни от жестоки музиканти, много хубави спомени. Жалко, че не свирехме повече на живо.

Иска ми се да събера всички тези неща и да ги сложа в моя уебсайт, за да ги има, само заради това поне.

- Правиш ли музика и сега в Англия?

Анди: Да, правя музика и в момента. С огромно удоволствие. Няколко неща правя.

Робърт Фрип казва, че за един музикант да не свири е като една бременна жена да не ражда. Когато музиката е в теб…, думичката „трябва” дори не е вярна, просто „правиш”, както дишането. Това е едно от най-благословените неща в света и живота – да използваш музиката, да я правиш, да я споделяш.

Аз имам една група, с която свирим кавъри. В клубове, за партита, за сватби – тук това е много популярно напоследък. Но пианистът ни направи нова група, с които свирят Сантана и вече сме по-рядко заедно. През януари ще правя нова – по-близо до нещата, които аз самият харесвам, блусарски, но и твърдо: Джими Хендрикс, Крийм. С един друг човек пък правим собствена музика, двамата, още нямаме баскитарист и барабанист, засега просто създаваме наша музика. През лятото може би ще имаме готови неща.

Записвам сам в моето малко студио и това е голямо удоволствие. В сайта ми вече има два албума, могат да се чуят там, единият мой и един на „Ноу Брейкс”. Аз всичко сам си правя, но пък съм доволен – записвам всички инструменти, продуцирам, сам съм си тонрежисьор. Но правя и още нещо: SoundScapes, това е под влиянието на Робърт Фрип, когото аз харесвам. Ползвам китарен синтезатор, създавам звуци, хармонии, обичам това. Има ги на сайта, скоро ще има още такива творби. В „YouTube” /като търсене на AJ Mechkov/ също могат да се намерят няколко неща – те пък са на живо. Ето, това правя тук.

- Последно: какво ще кажеш за „Бяла светлина”? Как се роди идеята, какво ти остана?

Анди: Един приятел, Вихрен Димитров, имаше много идеи за такива неща – да доведем английски групи в България. Обаче беше скъпо, видяхме, че няма да стане. На бира си говорехме – ами защо, казах аз, да не направим фестивал с български групи.

Често бях свирил за някакви хора, които не плащаха, знам го това. Аз исках всичко да бъде честно. Това е работа. Аз исках – ето музикантът идва и свири тук, това е професионална работа; исках да го направим като жест, че не трябва да се свири „за нищо”. Тези хора, музикантите, трябва да имат някаква награда за това, което правят. Публика, да им се плати. Да, ние с бившата ми жена тогава, загубихме пари – но направихме нещо с чест. Няколко дни беше голям кеф, а и свирихме и ние с „Мънди Морнинг”; огромен кеф. Е, беше и голям стрес. Но имам много хубави спомени.

Бяла светлина беше нещо много хубаво. Нямам записи, нямам снимки – това беше една част от живота ми, но аз дори нямам доказателство, че това се е случило. Хубаво е, че ти искаш да направиш статията и да пуснеш запис – предаването за фестивала „Бяла светлина”; това е доказателството, че го е имало.

 

Двучасовият репортаж от август 1996-та от фестивала "Бяла светлина" - в оригиналния му /почти/ звук и тръпка - споделяме с фенове и любопитни в нашия "електронен склад", където Кутията също трупа архиви. Както Анди казва, като доказателство, че в българската рокхроника той има запазено място. Това е ЗАПИСЪТ! (PS Докато тубата се "ремонтира", звуковият файл е наличен за изтегляне в MediaFire. Бел.Е.Бр. от окт.2017.)

И интервюто с приятеля Барет, един англичанин в Приморско /и в България изобщо - една от любовите му, признава си/ - с повече от това, което преписах тук и чаровния му български; плюс няколко парчета от актуалното му творчество като Mechkov. (Накрая на репортажа от Фестивала в добавка от 40-минути).