Ники Качаров: Хроника за китара и докторат по физика

Емил Братанов Последна промяна на 15 май 2012 в 17:48 6756 4

Ники Качаров. Снимка: Личен архив

Помнят го хора, които не са забравили емоциите отпреди 20-и-повече години, когато тогавашното поколение рокаджии на висок глас заяви присъствието си /за ужас на „музиколози” и „музикални редактори” от БНР/. Беше време, когато мечтата за Промяна се провиждаше. И те сплотено и нахъсано – заедно с публиката си – призоваваха „чичо да размърда мозъка си”, защото им е „омръзнало да светят като крушки и да ходят по въже”, не искаха да са „големи жълти тикви в задния двор на естрадната музика” и бяха си „избрали сами свойте съдби да бъдат вечните черни овци”. Все пак, контролът и Комсомолът си бяха на мястото и „най-доброто се режеше на части”. Но някак самото време беше помогнало да се появят „онези момчета и момичета с кожени якета”, които „не обичаха сладко” и поставиха „въпросите си към цяла нация”. Те обявиха статуквото за „кауза морти” и написаха рецептата за всички идеологически ментори: „тъй, който другите осъжда бързешката, животът пък с него изтрива си краката”! И си останаха „Новата Генерация Завинаги”. /И помогнаха на мнозина да прогледнат, че след „гривни”, „щурци”, „сигнали”, винаги ще има ново поколение, само дето ще е различна силата на гласовете и посланията им./ Ники Качаров бе един от тях. По онова време основател на „Апокалипсис” и „Ера”, днес доктор по физика и шеф в чужди енергийни фирми. Някои от онези песни също са негови. Днес пък има други – но повече за собствен „релакс” и емоционално подържане на форма. А емблематичното парче „Българският рок”, изпято от незабравимия Гошо Минчев и дало име на цял албум /създадено през 1981, преправено и излязло в 87-ма/, е също на Ники.

Сигурно е единственият професор по физика във френски университет, или директор в Будапещенската „топлофикация” – които имат участие и запазено място в историята на БГ-рока. След интервюто ми с Любо Малковски и Пешо Чухов и подетата тема за Посланията от края на 80-те /и разрастването й с размислите на Васо Гюров и Владо „Унгареца”, събрани пък от колегата Румен Янев/, само въпрос на време беше да включа Ники в хронологията. И на технология – защото мейл, скайп, размяна на звукови файлове – записвани нощем в дома му в Торино, накрая с късмета на едно идване до тук за енергиен симпозиум на европейски специалисти…, всичко някак ще побера в една „Музикална кутия” и в това интервю. Той е приятен и отзивчив събеседник и намери време да облечем моите намерения в текст и звук. А странството, социалното му положение, няколкото езика и култури, костюмът в работното му ежедневие не са го направили „по-малко” българин, не са го отдалечили от корен, страсти, човещина, приятелства.

Давам му думата:

„Роден съм в София, на 15 март 1964 г. Зодия Риба. Баща и майка - инженери и честни работяги, с които се гордея. Майка ми е един от няколкото основатели и строители на курорта Албена; на нея дължим красивите паркове и зеленина, рядка за тази част на България. За тази работа е получила Димитровска награда, което за времето бе нещо като Орден на Легиона на честта за България. Баща ми, който загубих през мрачната и студена 1993-та, бе честен до болка човек, който трудно изживяваше несправедливости от всякакъв порядък. От него се научих да бъда точен на срещи, но не успях да постигна неговата всеотдайна любов към детайла и добре свършената работа. Аз съм по-„джаста праста” и си мисля, че както и да го оплескам, все нещо ще се получи.”

В шеговита форма, един негов приятел влиза в ролята на биограф и допълва:

Отрaствa кaк дa е и стигa до гимнaзия чист и девствен. Под нaтискa нa пропaгaндa и предaтелско чувство нa отговорност пред родители, пaртия и СССР, Ники сбърквa: зубри яко, но понеже не е естествено интелигентен, кaндидaтствa и влизa сaмо във Френскaтa, a не в Английскaтa гимнaзия - кaто всички елитчетa по оновa време. И понеже оценявa този исторически зa себе си пропуск, необмислено решaвa дa си отмъсти нa всички кaто нaпрaви Рок-групa. Тaкa се рaждa „Апокaлипсис Бенд”, който се окaзвa еднa от първите бaнди в София с решително втвърден звук. Бендът е бързо зaбелязaн, кaкто от публикaтa в столичните читaлищa и гимнaзии, тaкa и от официaлни предстaвители нa Културaтa (глaвното К не е случaйност) и някои по-широко виждaщи известни рокaджии.

И нататък:

Междувременно, Ники зaвършвa гимнaзиятa и го погълвa кaзaрмa, която го изплювa през 1985 г. омaчкaн и позaтъпял от хaлтури по свaтби нa фaтмaци. Въпреки товa, успявa дa влезе във ВМЕИ. Отново рaзбирa бързо грешкaтa и отново прaви групa. Мaлко мaзохистично, се свързвa със симпaтично джaз-трио което повече пие отколкото свири, a товa му допaдa. Тaкa се рaждa „Ерa”, която определено се опитвa в нaчaлото дa интелектуaлизирa, музицирaйки мaлко преднaмерено.

Самият Качаров си спомня с повече „елементи на разсъждение” онези бурни рокаджийски времена:

„Та първата ми група я направих във Френската гимназия. Бях доста отчаян с влизането там, че няма един музикант в моя випуск, с който да забръмчим. Ентусиасти обаче за щастие имаше. Така се сформира „Апокалипсис Бенд” (един наш луд, но талантлив приятел, ни бе преименувал на „АкълЛипсис Бенд”). Аз, Боби Градинаров, Светозар „Шефа” Даскалов и Иво Попов, който по-късно бе последван от Иван Латинов на барабаните (за жалост, вече не между живите). През 1982-ра към нас се присъедини певецът Жоро Николов, след като пробвахме един куп кандидати (вкл.станалият по късно поп звезда Георги Христов). „Апокалипсис” беше доста оригинална и бая твърда за времето си формация, богата на идеи и в този смисъл звучеше адски рок. Ние си бяхме революционери и това продължи няколко години – докато мозъците взеха да стават по-конвенционални. Междувременно, покойният Георги Минчев, когото много обичах като човек, един ден ми се обади много изненадващо да ме попита дали може да използва една песен на „Апокалипсис”, моя песен, за неговия нов албум. Така се роди песента „Българският рок”. Да пееш през 1981-ва за „люти чушки и халва” не беше нещо типично, и се харесваше определено от зажаднели за нещо по-истинско рокаджии.”

В първата черна винилова плоча, която Комсомолът снизходително пуска с няколко парчета на групи от тогавашните „любителски”, „непрофесионални”, „читалищни” – т.е., както „музиколозите” от текста на парчето на Гошо и Качаров ги наричаха – са „Ахат”, „Ера”, „Конкурент” и „Клас”. Албумът, разбира се, се нарича „Рок за мир”, а групата на Ники участва с неговото парче „Шахмат”. Това е началото на официализирането на Второто рокпоколение. И историята започва от тези четири имена, четири парчета и първите два „Софийски студентски рокфестивала” – проведени в една година време. Китаристът и съосновател на едната си спомня:

Така, бидейки студент по електроника в МЕИ, се запознах с Амебата през 86-та. Той беше дългокос дънконосец, който ме учудваше с факта, че вече завършва института и то в материя като механика и сплави, доста тежка материя. Металджия беше. И най смешното е, че твъдеше, че свири джаз. Викаха им „джаз триото”, това бяха Иван Несторов-Амебата, Любо Малковски и един барабанист. Любо ме впечатляваше също с белия си Фендер, който за мен беше чудо, с хармоничните си изобретения и с това, че бе свирил с Берова и Марчинков. Името бе дадено от барабаниста по „маркетингови причини”: защото е кратко, може да се скандира. Ужасно нелепо е да наречеш „Ера” група като „Ера”! Бързичко привлякох Иван Латинов, с който бяхме в „Апокалипсис” и който бе ужасен характер, но много предан и гениален тупанджия, лека му пръст. В тази форма направихме 2 турнета, и серия концерти с „Ахат” и „Конкурент” (между другото се сещам, че съм първият учител по китара на Денис от ахатите; и че Кольо Гилъна ходеше с нас и носеше колони, после като заминах за чужбина, те създадоха „Контрол” и аз много им се радвах). Повечето песни на „Ера” писахме по турнетата. „Не е лесно да си тиква” го съчиних, и текст и музика, в една Лада на път към Джебел за 20 минути, защото ни трябваше едно парче да маркира пауза, в която да се представяме – то пък учудващо стана хит. Там забихме шумно и хаотично пред 300 души – от които половината с чалми, а те смирено и усмихнато ръкопляскаха след всяко парче на сцената. „Шахмат” бе първото, което „Ера” записа в студио (НДК), мисля през 1987-ма и влезе в плочата „Рок за мир”. И беше последното за мен: четири месеца по късно забихме концерт в НДК и на следващия ден, 7 октомври 1987 г., отлетях от България, което се оказа и окончателно заминаване. Други мои песни на „Ера” са „Дано да не е късно”, „Мъжки проблеми” и „Кауза морти”.

Ученето, физиката, докторатът, професурата в университета в Лимож и сетне развитието на кариерата му в ръководни постове в европейски енергийни компании – всичко е кратичко и шеговито отразено в един пасаж от споменатата „шегобиография”, която слага професионална точка с края на 2011-та. Когaто „Ерa”, „Ахaт” и „Конкурент” се окaзвaт нa върхa нa т.нaр. (от професионaлистите) бългaрски полу-професионaлен рок, след един незaбрaвим концерт през септември 87-ма в НДК, Ники обявявa своето оттегляне от групата, от гaджето, от родителите и от Родинaтa. Зaминaвa дa учи, или дa прaви кaквото и дa е, но другaде. И понеже е фрaнкофон, отивa във Фрaнция където зaвършвa и дaже зaщитaвa докторaт по физикa. След дълъг рaзмисъл, полят обилно - зa дa умъртви всяко подло пaтриотично чувство или ностaлгия, зaпочвa тaм рaботa и остaвa в Пaриж. Свири междувременно в няколко бaнди но, по негови думи, колкото дa не зaспи. Самият Ники уточнява, че „само една преживя и още гърми по алтернативни сцени, но с ново име („7 weeks”). През мaй 2006 г. „емигрирa” в Унгaрия. Там Ники е директор нa електрическите и топлофикaционни центрaли нa унгaрскaтa столицa. И зa дa си отмъсти нa всички, си оборудвa студио, пише музикa и зaписвa нощем. Песни от „френския” и „унгарския” му периоди разполагам в радио-предаването. Те са на български и той продължава да се усамотява нощем след работния ден, след вечерята, семейството, съпругата /французойка/ и времето с двете щерки – и да мисли в ноти и с български думи. Някога „Апокалипсис” правят парчета по стихове на Дебелянов – защото „нямали време да се занимават с писане на текстове”, а и Ники е омаян от поезията на нежния романтик. Някои от тези парчета презаписва. Други са създадени в емигрантския му период на гражданин на Европа и с впечатления от поредното му завръщане в София, България. При майка му. При приятели. И при спомените. Казва ми, че няма време за носталгия, че отстоява своя си национален манталитет в семейния кейк с френски, унгарски и италиански продукти. Но в песните му аз намирам онзи Ники Качаров от старата „Ера” – мъдър, зрял, но с незакърнели социален критицизъм и човешка добродетелност. И сезоните на фийлинга са ясно определими: между чувствените „Да се завърнеш в бащината къща”, „Елегия” или „Няма да спра да те обичам” – или скептично-саркастичните „Родина”, „Предсказания”, „Къде вървим”, „Парламенти”, „Черна Софийска хроника”. Отделно, да спомена няколкото парчета по текстове на Васко Громков, които също са попадения, емоция, непримиримост и тъжен хумор. Ники ще вмъкне сам в един от отговорите на мой въпрос:

„Оборудвах си домашно студио и започнах да записвам композициите си. Сам на себе си се учудих, че те не звучат така твърдо, както си мислех, че неизбежно ще звучат. Вглъбих се в себе си и в моя прочит на историята около мен, която неизбежно и завинаги е и ще остане свързана с това райско адско местенце България.”

Оставям за накрая онзи „тематичен въпрос”, с който започнахме преди 2 месеца с Любо Малковски: за посланията. Но и за атмосферата, за надеждите, за призванието и изразните средства. Двете части от „БГ Рокът от края на 80-те” в OFFNews.bg Ники Качаров ги е чел още като излязоха. Вече знам каква ще е неговата гледна точка. И, все пак, има малко в повече, неговият личен момент.

Естествено, че имахме идея. Тогава беше, колко, 25 години преди края на света, който се чака за 2012-та, оставаше ни малко време за мислене и за надежда. Това, разбира се е отново шега. Но когато си на 20, 30, 35 години, ти си генетично устроен да строиш, да правиш неща, които са хем следствие на това, което е имало преди, хем нещо ново. Така че, съвсем естествено, ти си „неумишлен” революционер. Но да сме правили революции…, съгласен съм с Любо, не е било някаква наша цел, нито самоцел. Просто сме изказвали неща по друг начин, което пък – от само себе си – може да прилича на революция. Мисля, че нямаше някаква колективна мисъл, ние бяхме индивиди, които искаха да се изразят по някакъв начин. Единственото, което мене ме радваше е, че хората идват и се усмихват на това, което чуват. Честно казано, аз никога не съм бил на концерт на Лили Иванова, на Йорданка Христова и ми беше много смешно, когато гледах по телевизията как хората са облечени, как реагират и как ръкопляскат. Т.е. съвсем индивидуално, за мен „революцията” беше момче, облечено в черно яке, което се усмихва и после вдига двата пръста към небето – това беше малката революция.”

Питам го обаче, днес от върха на изживяното и отминало време на поуки и разочарования, как вижда миналото. Оказва се, наистина осмислено и съвсем реално:

„Аз мисля, че ние бяхме безкрайно наивни – съвсем сериозно ми отговаря Качаров. - Всички бяхме безкрайно наивни и оставаме такива. Но с днешен прочит за онова време – като се анализират нещата, ми настръхват косите. Мисля, че това, което тогава Комсомолът направи, беше симптоматично изобщо за направеното от комунистите в Източна Европа със страните, които те управляваха 40-50 години. „Велурената революция” беше просто изяждане – бавно изяждане – на истинската революция, за да може тя по съвсем плавен път, с вазелин, да се обърне в полза на тези, които я организират. Комсомолът страшно интелигентно – като всички уважаващи себе си кагебисти, изядоха революционерите като им дадоха път за развитие. Т.е., дадоха им канал за движение. И вчерашните революционери – без много да се замислят някои от тях – тръгнаха по тази път, поеха по този канал и станаха слуги на комунистите.”

И слагаме точката с беглите му впечатления от днешния ден на родината му, на българина и на БГ-рока тук. И Ники Качаров отново ме изненадва с вярна констатация, която е и пожелание.

Сегашната рок сцена: ами, не я чувам ни по радио, ни по телевизия. Тук-таме хвана някое парче, което ме грабва с текст или с музика, което значи че може и че има! Останалото е претъркани шлагери на които се подигравахме преди 20 години, които с лек жест отхвърляхме и сега те се връщат – знам ли, сигурно ще са вечни. Искам да вярвам, че може да има все още млади хора, които да мислят с частта от главата до кръста, а не с от кръста надолу. И даже малко да са, дано ги има. Иначе лошо. В демократичен смисъл, те – може би – няма да спечелят, но в универсален смисъл, благодарение на тях ще се придвижим напред. Но в общи линии малоумието е световна мода, не е само в България. За жалост, сигурно говоря като стар идиот, но имам чувството, че малоумието е по-лесен начин за преживяване, отколкото „многоумието”. А иначе, това което е кънтримузика в прериите на Америка, е чалга под Балкана. Само че там я правят бивши индианци, а тук бивши индийци. Имам много да разказвам за усещания и размисли с моите отивания и връщания насам и натам, през които виждах с очите на „наш чужденец” метаморфозите на едно прогресивно обезверяващо се общество, което ми бе така близко, и така чуждо едновременно. Надали едно интервю ще стигне за това, но със сигурност прочитът е по- лесен, ако се слушат песните записани оттогава. Доста черни са, честно казано, като пропити от фрустрации и разочарования. И като се връщам назад в оня рокаджийски „край на 80-те”, бих бил много по-внимателен в отправянето, в направлението на посланията. По-късно си дадох сметка, че ние имахме възможност да направим нещата по-добри. Но това не беше наша цел, тя бе единствено музиката и да изразим мнението си с нея. Трябваше да бъдем по-амбициозни, за да направим така, че хората да погледнат на нещата истински, а не през очилата, които някой им дадоха.”

В Музикалната кутия по ОФФРоуд Радио на 16 май има още от разговора с Н.Качаров. И най-важното: негови песни, създадени през последните десет години, парчетата са великолепни, а мъдростта на Ники е заразителна. (PS Докато тубата се "ремонтира", звуковият файл за изтегляне е наличен в MediaFire. Бел.Е.Бр. от окт.2017.)

Ера – Не е лесно, 20 години по-късно, Лайф /с Качаров/

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

25.05 2012 в 21:12

Много любопитен материал, но ми е някак си къс фактологически.
Новите парчета на Качарива са чудесни - леко арт, леко Уотърс, леко Цой като излъчване.
Доволен съм от предложеното четиво.

25.05 2012 в 11:06

Нали знаете, че има запис от предаването с Ники. Или във Форума тук, търсите тема "Оффроуд Радио" и сетне "Музикална кутия". Или във форума на Музикант-орг, където също има тема за Кутията.
Най-ценното е, че се пуснаха много парчета, има какво да се чуе.

19.05 2012 в 11:55

Щастлив съм да прочета всичко това, а и много горд ,че малко или много съм се докоснал до времената и хората от хрониката.Впрочем научих доста неизвестни за мен факти.А за обекта на хрониката бих казал,че съм горд и щастлив че го има и го познавам.И сега с удоволствие си слушам в колата музиката от "Възрастния му период в Буда".Надявам се в скоро време да чуя нещо и от италия.

16.05 2012 в 14:46

През 1983 към новосформираната хеви-метъл банда на отличниците на френската гимназия-Ники,Боби и Зарко/Шефа/ се присъединява и Жоро-лошото момче на Образцовия техникум Киров-/това е друга история/. Заедно с Иван - те всички са посъбрали по малко опит в други формации и започват репетиции в културния дом на транспортния работник..След няколко месеца здрави репетиции се появяват на сцена и в София се заговаря за една нова дръзка банда,свиреща почти изцяло свои парчета.Културния дом на Автокомбината е пълен с повече любопитни рок-маниаци / дори само към самото наименование на групата -АПОКАЛИПСИС/,но на концерта в читалище Раковски в София залата е препълнене с безброй фенове.През 83та такава смела и твърда музика-с две СОЛО - китари не си спомням да е дръзвал някой да поднесе на зажаднялата за метъл публика.На парчето Пролет иде,публиката запява с групата,а към сцената политат чушки,лук и други зеленчуци-значи песните вече се знаеха...Въпреки,че нито по радио можеше да се чуят,нито бяха записани на плоча. ......Но като своеобразен връх на Апокалипсис до ден днешен си остават онези 45 минути лайв в НДК - между участията на Щурците и Сигнал/и разбира се на техните уредби/...Абитуриентите Николай,Боби и Зарко събличат саката,разхлабват вратовръзките и се качват с Жоро и Иван на сцената,поканени от Георги Минчев....почва се...след първото парче абитуриентския бал вече е преминал в метъл-лайв..................незабравимо...........още на другия ден в дупката пред НДК няма почти никой,който да не коментира НОВАТА група....и сега-когато слушам записите /на кастетка направени/от онези години знам-било е велико,но не сме го осъзнавали тогава ...а сега-сега мога да кажа=отново бих скочил на сцената с вас,приятели /за съжаление без един от нас/......оставам ваш - Жоро Николов............