Откриха 2 забравени поеми на Толкин (текст)

OFFNews Последна промяна на 16 февруари 2016 в 20:17 4770 2

Снимка Our Lady's Abingdon

Откриха 2 забравени поеми на Дж.Р.Р. Толкин, автора на "Властелинът на пръстените" - в издание на училищно списание от 1936 г., съобщи "Гардиън".

В тях авторът пише за "мъж, който сам живя/ в мрака под луната" (“a man who dwelt alone/beneath the moon in shadow”) и "властелинът на снеговете" (“lord of snows”).

Смята се, че те са написани от Толкин, докато е бил преподавател по англо-саксонски в Оксфорд. Те са издадени в годишния брой на списанието на училище "Ауър лейди" в Оксфордшир, но никога не добиват широка популярност и са забравени за десетилетия. Откритието е направено от американския изследовател на автора - Уейн Хамънд, който намира бележка на Толкин, в която писателят посочва, че е издал двете си поеми в списание, наречено от него "Абингдън кроникъл".

Хамънд се свързал с настоящата директорка на училището с молба да се порови в архивите на учебното заведение за конкретния брой. Тя не могла да го намери, но пратила учения да разгледа архивите на Сестрите на милосърдието, които основали училището през 1860 г.

Докато той издирвал списанието обаче, директорката на "Ауър лейди" започнала да подготовка за събирането на бивши възпитаници на училището. Тогава тя случайно се натъкнала на въпросния брой от 1936 г. и веднага се свързала с американеца.

Първата поема - "Сенчестият мъж" ("The Shadow Man") е ранна версия на поема, която Толкин издава през 1962 г. в сборника си "Приключенията на Том Бомбадил".

Втората се казва "Коледа" ("Noel", бел. ред. - друго име на Коледа на английски) и въпреки че сюжетът ѝ се върти около християнския празник, тя спокойно може да стане част от Средната земя.

Една от поемите на Толкин. Снимка: Our Lady's Abingdon.

Двете поеми може да прочетете по-долу в оригинал на английски:

Noel

Grim was the world and grey last night:
The moon and stars were fled,
The hall was dark without song or light,
The fires were fallen dead.
The wind in the trees was like to the sea,
And over the mountains’ teeth
It whistled bitter-cold and free,
As a sword leapt from its sheath.

The lord of snows upreared his head ;
His mantle long and pale
Upon the bitter blast was spread
And hung o’er hill and dale.
The world was blind, the boughs were bent,
All ways and paths were wild :
Then the veil of cloud apart was rent,
And here was born a Child.

The ancient dome of heaven sheer
Was pricked with distant light ;
A star came shining white and clear
Alone above the night.
In the dale of dark in that hour of birth
One voice on a sudden sang :
Then all the bells in Heaven and Earth
Together at midnight rang.

Mary sang in this world below :
They heard her song arise
O’er mist and over mountain snow
To the walls of Paradise,
And the tongue of many bells was stirred
In Heaven’s towers to ring
When the voice of mortal maid was heard,
That was mother of Heaven’s King.

Glad is the world and fair this night
With stars about its head,
And the hall is filled with laughter and light,
And fires are burning red.
The bells of Paradise now ring
With bells of Christendom,
And Gloria, Gloria we will sing
That God on earth is come.

The Shadow Man

There was a man who dwelt alone
beneath the moon in shadow.
He sat as long as lasting stone,
and yet he had no shadow.
The owls, they perched upon his head
beneath the moon of summer:
They wiped their beaks and thought him dead,
who sat there dumb all summer.

There came a lady clad in grey
beneath the moon a-shining.
One moment did she stand and stay
her head with flowers entwining.
He woke, as had he sprung of stone,
beneath the moon in shadow,
And clasped her fast, both flesh and bone;
and they were clad in shadow.

And never more she walked in light,
or over moonlit mountain,
But dwelt within the hill, where night
is lit but with a fountain –
Save once a year when caverns yawn,
and hills are clad in shadow,
They dance together then till dawn
and cast a single shadow.