Написал ли е Толкин „младежки буламач“?

Когато романът „Властелинът на пръстените“ е публикуван за първи път, критиците го определят като обърнат към миналото и написан без въображение. В новата си книга Доминик Сендбрук изследва тези заядливи нападки.

Да вземеш Толкин насериозно неизбежно се усложнява от факта, че в публичното съзнание той дълго е свързван с потна, лукава банда от неудачници и чудаци – с което имам предвид критиците, които над половин век са се подигравали с неговите книги и читателите им. Самодоволните интелигенти често имат изненадващо нетолерантни възгледи за това, което другите хора би трябвало да пишат, и когато първият том на „Властелинът на пръстените“ е публикуван през лятото на 1954 г., няколко седмици преди „Повелителят на мухите“, мнозина са ужасени от носталгичния му средновековен полъх.

Добър пример е американският модернист Едмънд Уилсън, който в смешно твърдоглав обзор за „Нейшън“ отхвърля книгата на Толкин като „младежки буламач“, белязан - освен всичко друго – от импотентност на въображението. В „Ню стейтсмън“ пък Морис Ричардсън, който е автор на сюрреалистични фентъзи разкази, признава, че „Властелинът на пръстените“ би могъл да се хареса на момчета „с много свободно време“, но твърди, че заради книгата му се приискало да потегли по улиците с плакат „Възрастни от всички възрасти! Съединявайте се против инфантилисткото нашествие“.
Дори десетилетия по-късно, дълго след като книгата на Толкин става международно културно явление, академичният медиевист Питър Годмън уверява читателите на „Лoндoн ривю ъв буукс“, че тя е просто „развлекателно разсейване за деца в предгимназиална възраст“. Майкъл Муркок оприличава „Властелинът на пръстените“ с работите на А. А. Милн (бел.прев. - автор на "Мечо Пух") и го отхвърля като „вредно потвърждение на ценностите на морално банкрутиралата средна класа“. Филип Пулман, винаги жадуващ да се надсмива над онези автори, от които толкова свободно е заимствал, го нарича „тривиален“ и добавя, че с него „не си струва да се спори“.

Дали харесвате книгите на Толкин, или не, те са сред големите културни феномени на нашето време. „Властелинът на простените“ далеч не е просто за деца, той е четен и препрочитан от поколения възрастни, вдъхвайки вероятно повече ентусиазъм от всяко друго съвременно заглавие. Литературните интелектуалци обичат да се присмиват на сондажите и изследванията, но историците не могат да си позволят това: всички доказателства сочат, че ако е имало една книга, която повече от всяка друга е грабнала въображението на Запада след средата на 50-те години, тази книга е „Властелинът на пръстените“.

В своята решителна защита на Толкин литературоведът Том Шипи подсказва, че много от критиките се коренят в чисто социална и интелектуална снизходителност, не по-различна от снобизма, който Вирджиния Улф насочваше към Арнолд Бенет в началото на XX век. Разликата все пак е, че докато репутацията на Бенет никога не се възстанови напълно (нещо трагично и много нечестно), звездата на Толкин остава неизбледняла. Дори позорните адаптации на „Хобит“ от Питър Джаксън не некърниха неговата популярност. Шипи допуска, че в бъдеще литературните историци ще поставят „Властелинът на пръстените“ редом с други класически творби на XX век като „1984“ на Оруел, „Повелителят на мухите“ и „Кланица № 5“ на Кърт Вонегът. Но има и очевидна разлика. „Властелинът на пръстените“ е много по-популярен.

Едно от нещата, които най-много дразнят неговите критици, е, че романът без никакво разкаяние гледа назад, в миналото. Но той вероятно никога не би и могъл да бъде друг.

По сериозни лични причини Толкин е личност, която е обърната назад към миналото. Той е роден от английски родители в Блумфонтейн, тогава столица на Свободната държава Орания през 1892 г., което го прави с 16 месеца по-млад от Агата Кристи. Когато малкият Роналд, „както е бил познат“, е на три години, неговата майка Мейбъл, го върнала обратно от Южна Африка до родния ѝ Бирмингам. Планът бил баща му - Артър, да дойде при тях по-късно. Но Артър бил убит от ревматична треска, преди дори да се качи на кораба, така че Мейбъл отгледала своите две момчета сама в село Сеърхол, тогава в северен Устършър, в покрайнините на голямата метрополия Мидландс.

Толкин е имал щастливото детство на хлапе от средната класа, поглъщайки големите Викториански класически книги за деца и възбудено изследвайки околностите на къщата, включително старата мелница на Сеърхол, тресавището в близката местност Мозли и Устършърските хълмове Клент, Лики и Малвърн. Но през ноември 1904 г. майка му била повалена от диабет, който тогава често е се оказвал фатален.

Така едва 12-годишен бъдещият писател остава сирак. Преди да го напусне обаче, майка му поверила него и брат му за отглеждане на католическия си свещеник, който им уредил да се преместят с леля им в Стърлинг роуд. Но техният нов дом, близо до сегашното кръгово кръстовище с пет пътя в Бирмингам, изглеждал много различно от сънливото спокойствие, което те познавали в Сеърхол. Те се преместили от разлистените покрайнини на града в неговото сиво индустриално сърце: когато Толкин гледал през прозореца, той виждал не дървета и хълмове, а „почти непрекъснати покриви с фабрични комини зад тях. Затова не е чудно, че от първия момент, когато той взел писалката, неговите творби са доминирани от прочувствена носталгия.

Някой психолог аматьор може да постигне доста, ако тръгне да размишлява върху факта, че и Толкин, и Агата Кристи губят родител като деца, което би обяснило чувството на загуба, доминиращо в кариерите им. (Още по-показателен е фактът, че единствените писатели от генерацията на Толкин и Кристи, които са им съперничели по продажби, изживяват подобни драми в животите си – бащата на Инид Блайтън (1897 г.) напуска семейството ѝ, когато тя е на 13 г., бащата ма Барбара Картланд (1901 г.) е убит във Фландрия, като е тийнейджърка, а Кетрин Куксън е мразила майка си и никога не е познавала баща си.)

На пръв поглед, едва ли има други двама автори, които толкова много да се различават един от друг – Толкин с неговите средновековни пейзажи с тролове, орки и дракони, и Кристи, педантично обмисляща детайлите около убийство в дома на свещеника. Общото между тях обаче е, че и двамата продължават да пишат в началото на 70-те години, дълбоко повлияни от популярната фикция на Викторианската епоха.

Любими на Толкин били приказните истории на Джордж Макдоналд, най-вече „Принцесата и гоблинът“ (1872 г.), и народните приказки, събрани от шотландския поет Андрю Ланг. Днес приказките имат леко вехт и мекушав образ, но преди един век това не е било така. Както пише изследователят на Толкин Джон Гарт, много от британските войници на Западния фронт са отгледани с историите на Макдоналд и Ланг, както и с Питър Пан на Дж.М.Бари.

Другата страст на писателя е била по-мъжествена – приключенските истории на Х. Райдър Хагард. Американският критик Джаред Лобдел дори смята, че Хагард е писателят, оказал най-голямо влияние върху Толкин. Даже когато е започнал да пише „Властелинът на пръстените“, целта му е била да създаде „приключенска история в едуардиански дух“, не по-различна от „Мините на цар Соломон“ (1885 г.) и „Тя“ (1887 г.).

Най-явното влияние върху Толкин обаче има човекът индустрия от Викторианската епоха – Уилям Морис. В днешно време повечето хора си мислят за тапети, когато чуят името на Морис. Но в началото на 20 век младежите като Толкин са го обичали заради неговия носталгичен идеализъм – визията му за изгубен средновековен рай, свят на рицарство и романтика, които са в рязък контраст със суровата действителност на модерна, материалистична индустриална Великобритания.

Морис и приятелят му Едуард Бърн-Джоунс били върховни медиевисти, луди по легендите за крал Артур и древните митове на Северна Европа. През 1876 г. Морис издава „Историята на Сигурд Волсунга и падането на Нибелунгите“, адаптирана от старите нордически саги, която става изключително популярна по света в края на Викторианската епоха. До голяма степен забравена в днешно време, епическата поема на Морис прави страхотно впечатление на съвременниците му. Изглежда, че Толкин за пръв път чете Морис, когато е в бирмингамското училище за момчета на крал Едуард, което дава образованието и на Бърн-Джоунс.

Обръщайки се към литературното общество на „Крал Едуард“, младият Толкин дори твърди, че историята за Сигурд драконоубиецa – северният еквивалент на Вагнеровия Зигфрид – представя „най-високият епически гений, който си пробива път от диващината към абсолютното и осъзнато човечешко“.

И докато другите момчета надживяват маниите си по легендите на древния север, възхитата на Толкин се задълбочава. След като отива в Оксфорд през 1911 г., той започва да пише своя собствена версия на финландския национален епос „Калевала“, при това по един Морисов начин, смесващ прозата и поезията. Когато получава награда от университета в Ексетър, той похарчва всичките си пари за купчина книги на Морис, сред които и епичната поема „Животът и смъртта на Джейсън“, протофантастичната книга „Къщата на Волфингите“ и преводът на Морис на сагата за Волсунг. Дори към края на живота си писателят продължава да пише в стил, силно повлиян от Морис, и то не само като смесва проза и поезия, ами като нарочно имитира речника и ритъма на средновековния епос. Сякаш часовникът му е спрял някъде преди ПСВ.

Часовниците на другите хора обаче продължават да си тиктакат. На 7 юни 1914 г. Толкин и неговите състуденти се наслаждават на пищна вечеря, за да отпразнуват 600-та годишнина на Ексетърския университет. 2 години по-късно, на 7 юни 1916 г., той се буди в Северна Франция, когато пристига с военен транспорт на Фолкстоун. Толкин е на 24 години, възпитаник на Оксфорд и прясно оженен. Искал е да гради кариера в академичната филология и изучаването на езиците, но вместо това става офицер в армията, командващ миньори и тъкачи от индустриалния северозапад.

Но това не е войната, за която той е чел в приключенските си истории, толкова обичани от него като момче. Това е било клане в промишлени мащаби. В началото на юли формированието му се мести при река Сома, където писателят остава до края на октомври, преди да бъде върнат у дома с окопна треска. Това, което изпитва там, е хаотичен, кален, кървав кошмар. Самият Толкин лесно е можел да бъде убит, през тези три и половина месеца, които прекарва там, батальонът му губи 600 мъже. Колкото и да е неприятна окопната треска, вероятно е най-хубавото нещо, което някога му се е случвало.

Войната покосява поколението му. Сред убитите са не по-малко от 243 момчета от колежа „Крал Едуард“ и 141 младежи от Ексетърския университет. Джон Гарт започва книгата си „Толкин и Голямата война“ с описание на ръгби мач между старите едуардианци и новите 15 попълнения на училището, изигран през декември 1913 г. Самият Толкин е капитан на „ветераните“. След 5 години 4 от съотборниците му са убити, а още 4 са тежко ранени. Чувството за загуба го преследва до края на живота му. „Да прекараш младостта си в годините след 1914 г. е не по-малко отвратително изживяване от това да участваш в случилото се в периода след 1939 г.“, пише творецът във въведението си към второто издание на „Властелинът на пръстените“ „До 1918 г. всичките ми най-близки приятели с изключение на един бяха мъртви“.

Няма спор, че Голямата война е едно от най-големите неща, които променят живота на Толкин и начертават бъдещия му път, както и на много други млади момчета. Невероятно е обаче, че точно в онзи момент, насред ужаса и страданието на войната, той започва да пише своя велик цикъл от истории за Средната земя. Години по-късно, в писмо до сина си Кристофър, който тогава служи към Кралските военновъздушни сили в друга световна война, Толкин си спомня, че започва да пише „в мръсни столови, слушайки лекции посред студени мъгли, в колиби, пълни с богохулство и цинизъм, или на светлината на свещта в полевата шатра – а понякога дори и в окопа под артилерийски обстрел“. И въпреки мързеливите предположения, че Толкин е гледал на писането си като вид бягство, това не е било така. Авторът сам обяснява, че започва да пише, „за да изразя по някакъв начин чувствата си относно доброто, злото, справедливостта – да ги изразя и да ги предотвратя да гноясат вътре в мен“.

Като се има предвид, че това е ерата на високия модернизъм, може да изглежда странно, че Толкин избира да изрази чувствата си под формата на псевдосредновековно фентъзи. Но за разлика от много други писатели от онова време, той остава верен на принципите на Морис и Бърн-Джоунс. За Езра Паунд и неговите колеги модернисти единственият начин да се справят с ужасите на съвременния свят е „да го направят нов“. За Толкин обаче решението е в обратното. Той започва да вярва в медиевизма, митовете и фантазиите повече от всякога, те му предлагат единственото спасение от покварата на индустриалното общество.

И вместо да разклати вярата му, клането при Сома само укрепва увереността му, че за да намери някакъв смисъл в този разбит, кървящ свят, той трябва да погледне назад към великите легенди на Севера.

Още по темата

04/01/2016 Култура

6-и сезон на "Игра на тронове" ще излезе преди новата книга от сагата

07/12/2015 Култура

40 неща, които не знаете за "Игра на тронове"

02/12/2015 OFFTOPIC

Турски съд се чуди: Прилича ли Ердоган на Ам-гъл

30/11/2015 Култура

Джаксън "взриви" феновете с намигване за нов филм по Толкин (видео)

Следете новините ни в GoogleNews