Quantcast

Небесни паламуди - в памет на Краси Дамянов

Николай Фенерски Последна промяна на 16 януари 2015 в 13:10 4995 0

Красимир Дамянов

Краси, приятелю, тая година в Черно море излезе само циганка. Дребни паламудчета. По има няма половин килце. Ти не се съгласяваше на половинчати неща. Всичко или нищо. И понякога се дразнеше на това обръщение "приятелю". Ще те подразня сега, а ти ще ми го върнеш незнайно кога. Нали ми заръча като си дойда, да ти намеря паламуд и да ти пратя. Не успях. Обадих се на батко Илия, който живее на брега в рибарската си колиба. Той всеки ден е в морето, и зиме, и лете. И щом той нямаше, значи тая зима паламуд насам не се е вясвал. А ти ме предупреди на тръгване, че искаш голям паламуд, не дребосък. И старецът на Хемингуей е искал да си откара цяла оная голяма риба. Обаче му я изядоха на връщане. Трудно е с големите риби, искам да кажа.

Големите риби мъчно се ловят. Твоите "Приказки за злояди деца" са една такава голяма риба. Често похапвам от нея, че и децата черпя у дома и в училище. Големите риби не остават незабелязани. И най-злоядите посягат да си вземат от тяхното сочно бяло месо. Големите риби никога не свършват, това им е хубавото.

......

Видяхме се с Краси през септември миналата година. С жена ми харесваме Барселона. Едно спокойствие се е наслагало там, вървиш по уличките и то те омотава в паяжините си. Хавиер Бардем изиграва две добри роли във филми за тоя град. Едната е на женкар, другата на неизлечимо болен ясновидец. Филмът на Уди Алън е жизнерадостен, а тоя на Иняриту е един от най-мрачните, които съм гледал. В Барселона е сниман и "Парфюмът", в един парк с лабиринт горе по хълмовете. Зад лабиринта в едно неголямо езерце плуват риби. Много риби. Като хвърлиш парченце хляб във водата, първо се събират малките, но след тях идват и големите. Огромни червени шарани, като от сънищата.

Последните трийсетина години от живота на Краси минават в Барселона. Там той създаде едно уютно българско местенце, в своя Артхостал, между старите каменни стени и под вековния як гредоред. Първият път като отидох преди три години, Краси още влизаше с кануто си навътре в Средиземно море. Даже после написах за тия негови луди изпълнения, както и за Гошо. Гошо вече не живее на този свят. А през септември на 2014 болестта се беше върнала и при Краси, аз не знаех, иначе едва ли щях да му се натреса. Но Краси се радваше. Вечер сядахме с момчетата и момичетата в антрето, с щерката му Дима, която рисува и прави корици на книги, с един поет и едновременно треньор по бокс, с други добри българчета, отваряхме си бутилка червено, слагахме на кръглата масичка маслини и каквото се намери, лафехме си, зяпахме към улицата... И Краси не издържаше, не се стърпяваше, идваше при нас, наслаждаваше се на глъчката и повтаряше колко му е хубаво отново да има живот наоколо.

Изкарахме велика седмица. И после със самолетчето обратно през въздушните ями и локви. В деня на тръгването ни валеше страшен дъжд. Подгизнахме. Неспирен, упорит, студен, вече почвах да си мисля, че горе някъде има море, което ни се изсипва върху главите. А щом има море, не може да няма паламуди.

Понеже Краси ми заръча на раздяла - да му проводя две по-големи рибки по негова близка. Но не успях.

......

Ето, приятелю, разказах за тебе. Дали успя да завършиш третата част от трилогията си, своите емигрантски години, претворени в литература? Сега ще те подразня още малко, а ти ми го върни, когато му дойде времето. Наричам те "приятелю", Краси, и те питам в онова море горе голям ли е паламудът? Мисля, че е голям. Не може да бъде друг. Ти не вярваше в Бог, но пък аз не вярвам в смъртта.