Студената мартенска вечер и Вълчето време, което осъзнахме, че бележи живота ни от отдавна, ме притесниха малко. Миналата година за симфоничния концерт още половин час преди началото му Зала 1 беше пълна. Снощи, вече към 20:00 часа всичко бе готово за празника. Публиката отново се довери на обещаното преживяване с Формацията. А ФСБ не я подведе. Празникът се случи. Напоследък е веднъж годишно. И сигурно, и затова е събитие! А Феновете Са Благодарни.

Не знам дали наследникът на Лечев, който е на няколко месеца от първата си годинка, бе най-младият сред 3-хилядното множество, но имаше и възрастни хора, и двойки, които вероятно са се влюбвали и са споделяли младостта си, когато ФСБ се появи на родната сцена. Най-напред с онази невероятна винилова плоча с многото клавиатури и синтезатори на обложката. А най-хубавото снощи (пак!) бяха пък именно хлапетата с някой родител или по-голям брат и другите – тинейджърските двойки. Дето сега записват и снимат с разните си “…phones” & “…books”, но им липсва спомен за емоцията и тръпката, когато първите тиражи на плочи като ФСБ: Non Stop ни направиха горди собственици. Лично аз им се радвам повече, явно – колкото и чалга и вълчи вой да носи ежедневието ни от 20-тина години насам – днешната младост не е изгубила любопитство, усет за изкуство и красота, почитта си към достойните творци. Било и в отечествената рокмузика. Защото, както Косьо Цеков каза в мултимедийното интервю за „Музикална кутия” и OFFNews преди Лайва: В интерес на истината, в днешния ден или вчерашния, послания няма. Вярно е. Липсват.

Но в разговора ни с тримата в студиото им в стария „Балкантон”, докато Лечев младши ни правеше компания от кошарката си – като абсолютен пример за реална приемственост, Иван каза още: ако Зала 1 в НДК отново е пълна, ще се окаже, че сме прави в това, че има хора, които нямат желание да им се подменят ценностите. Както на моя син, на неговите, не успяха да ги подменят.  Да! Беше пълна. Отново. Публиката и тази вечер пя с Формацията, награди ги с искрени аплодисменти и любовта си. Въпреки, че анонсът бе за хардLive, накрая апотеозът пак бе „Високо”. Високо! и залата – на крака – запя в съпричастен опит да даде отпор на това дълго, смачкващо, немилостиво Вълче време. И извика осмината музиканти на бис пак за този Опит за летене под звуците на гайдата и повтори желанието за промяна на Вятъра и духовно извисяване. Било с една песен-послание. И страшно много ми се иска да не е веднъж в годината.

Нямаше как да е другояче. Румен ни обеща преди това: Ние си го правим съвсем сърцато. Трябва да може в едни два часа да се излее истински. И реално го правим съвсем сърцато – цялата програма, за да се уморяваме толкова, колкото от други концерти – все едно ги има – да може това нещо истински да влезе в теб. То е само два часа. Но важно е какво ще направиш тъкмо в тия 2 часа – това е твоето време. И изпълниха обещанието си. Сърцато. Професионално. Мощно. Красиво. И – разбира се, за разлика от лиричната атмосфера на концерта с Филхармонията – по-твърдо. /Впрочем, при произнасяне „хард” и „арт” звучат почти еднакво. Което за ФСБ си е емблематичен почерк./

Няма да правя типичен репортаж от концерта. И да карам хронологично по сетлиста на вечерта. Бяха изсвирени наистина някои нечувани на лайв парчета от времена, когато техните винили бяха ценност и култура. /Но такива са и сега./ Лирични отклонения успокояваха повърхността на реката от звук, а преобладаващото течение бе с много плътна ритъмсекция и чести диалози на китарата на Лечев /и на моменти на Ники Копринков/ с клавирите на Бояджиев и Цеков. Репликите с електрическата цигулка разискряха картината в сблъсък на лава с лед. Пианото на Косьо внасяше романтика и класическа носталгия /като Епизод от романтичен филм/, след която /практически/ тройният комплект ударни заедно с баса на Звездомиров връщаха пулсацията като физическо усещане в залата. Имаше градация на чисто музикалния поход вътре в картините на отделните парчета, с приближаването на финала дори поднесоха няколко без пауза.

Наистина любопитно бе сценичното инструментално присъствие на сцената. Два отделни – но и допълващи се – сета барабани с един джазов и един класически музикант зад тях. Плюс още един комплект с всякакви перкусии и джаджи за „фена на хаус-а” - Борчето. А това са Румен-син, Борислав и Стефан – следващата генерация Бояджиеви и Цекови. Много мощен ритмус, който – страхувам се – че не всяко кътче на залата е поела както трябва. Звукът – поне от моето място – бе добър /като че ли с една „идея” по-слаб, отколкото ми се искаше на душата/. Днешната електроника вече може да изпълнява чудесата, измислени от човек. На моменти обаче, ми се стори, че усещам разлика при разливането на живия инструментал с вплитането на пасажи от „машините” /ако не ме разбирате какво се опитвам да предам с някакви думи – значи, или при вас не е звучало така, или ЕГН-то ми е седнало на ушите/.

Впрочем, впечатлен съм от качеството на звуковата картина в друго отношение. Но не знам дали просто не ми липсват едни стари концерти на наши и първите гостували чужди групи в летни театри като този в „Парка на свободата” /днешна Борисовата градина/ или в Слънчев бряг. Тогава, може би, далеч не чувахме всичко, а и думичките от песните си ги знаехме наизуст. Но някак, „саундът ни удряше в стомаха”. Сега дори Live звукът вече е като от компакт диск: стегнат, точен, ясен и не толкова физически „сочен”. Жанрът на групата също предпоставя различни усещания. Китарна банда като Status Quo те забива в седалката, но пък такава като ФСБ е способна да ти отвори друг красив свят в залата и той е по-еднакво осезаем за публиката там. И действително беше красиво и празнично. Какво повече да искаме в това Вълче време…

Хм, може би като каприз: понеже вече бях пял на финал на техен концерт „Високо” /миналата година/, този хардLive ми се щеше да завърши с нещо като „Острие”, примерно. Или като бис. Но си давам сметка, че времето, звездите и гайдата наистина могат да съберат 3000 души в едно сърце, в една песен и в една думичка само.

Още по темата

24/03/2013

Култура

ФСБ LIVE: Свръх острието летим - (но) ще помним небето