Практически, много от групите от Второ БГ рок поколение, онези „цветя от края на 80-те” – които тогава направиха „преврат” на казионната естрадна сцена – се сформират още в началото на „тяхното” десетилетие. С промени в състава си, или без, но с инат, упорство, мечти и преход от кавърите на любими идоли до собствено творчество, те излизат „под прожекторите” по-късно.

Така е и с група „Атлантик”, създадена от Митко Димитров и Росен Литов преди точно 40 години. Членската маса се променя, но ядрото остава задълго. Раждат се и се разпадат, понякога и търпят трансформации, няколко „дъщерни” (или „братски”) проекти. От 94-а подготвят дебютен албум, който 2 г. по-нататък „Ара Аудио-Видео” им издава на касета (8 парчета на български; с Иван Лазаров на барабаните и Атанас Ловчинов като вокал). След още 2 г. (вече с издател „Рива Саунд”) излиза и „Последната битка на Шишман” (Сашо Захариев е барабанист, а вокалите са на Мирослав Николов; участват доста гост-музиканти – албумът оставя няколко запомнящи се в рок хрониката парчета). Колелото се е завъртяло съвсем сериозно. Правят нови албуми и парчета (2005 г. е първият на английски), участват във фестивали, излизат съвсем регулярно пред публика. Пред-последният им студиен албум е Army of One (2021), а за юбилея си пуснаха и сборния The Very best (40 години “Атлантик”) с 23 техни композиции от цялото време на славния им път.

В петък вечерта (27 януари) в ремонтирания чудесен салон на бившето кино (читалище) „Аура” се събраха практически поканени близки, приятели, колеги и съмишленици. То, на рожден ден, тъй и се отива – познаваш юбиляра и затова си там. Разбира се, Митко си беше спретнал сам нужната организации (благодарим на „Аура”, условията бяха чудесни), подкрепен от приятелите. Обстановката може да се нарече: задушевна. Именно, като между хора, които се познават. Публика с вино в стъклени чаши приветстваше свирещите, които пък слизаха отново при нея. Почти 4 часа пореден рок празник, който (отново) подсказа, че и бандите от Второ поколение у нас вече се превръщат в динозаври. А символичната приемственост не бе пропусната.

Почетохме онези, които ни гледаха от небесната сцена и Христо Ламбрев откри купона със стилен и пълен със закачки сет – в него имаше от всичко за старт на настроението. Замислих се, че съжалявам, загдето някога Шопен и Бетовен нямаха възможност да ми пратят касети за участие в Блек Топ класацията… Макар да харесвом повече готик-арт-творчеството на Вагнер (извън едноименната банда на Нойзи отпреди 35 години).

Имаше музикални поздрави от „Дисонанс” (които гонят половинвековен юбилей след някое време) и „Хоризонт” (Вальо се грижеше и за звука на партито, а самама група само след 2 г. също ще чукне 40-сет). Пошегувах се, че ако юбилярите „Атлантик” вече са динозаври, то Ицо Ламбрев (впрочем, помагал на групата през цялото ѝ развитие) и Пейо Пеев, Асен и техния „Спринт” трябва да са мастодонти. Освен тях забиха утвърдилите се в последните няколко години майтапчии, за които сериозно Марица е „Реката на блуса” (дойдоха направо от турне в Румъния). Почетохме и Буги, майните завършиха сета си с неговото „Киче”. През повечето време на сцената обаче бяха различни формации на самите рожденици – понеже почти всички от „периодиката” в „Атлантик” бяха на линия. Нещо като разходка през историята, изсвирена от създалите я. И Митака пак счупи съвсем наистински една китара, както някога.

В сета на сборната формация (кавъри и златни БГ хитове, не само на празнуващите) заедно бяха Митко Димитров и екс-океанеца Мишо Бонев (настоящ „Сторм”), Оги Цолов („Фактор” и „Елит”), Стоян Петров („Епизод”, „Еридан”, „Еталон”). Логичният край бе с дим над водата, а бая гости поостанаха да си допият питиетата, докато се разнесе пушекът.

Преди тях обаче младите надежди от „Ураган” свириха свои парчета (на български също) и дадоха доказателства, че не случайно са в празничния сетлист – който фенове и социалния интернет вероятно ще превърнат също в история. Надежда има, макар обстоятелствата да не са се променили кой знае колко от края на 80-те насам (като изключим технологиите).

И аз пиша тази „паметна бележка”, за да отбележа случилото се и да дам приноса си в родната рок хроника. Която, в никакъв случай, не е незначителна.

БГ медиите може и да „живеят” в кримихрониката и в парламента, културата за тях да е само, когато някой надраска вратите ѝ… Когато събрах 2000 публикации за българския рок от 40 печатни медии от времето между края и началото на две десетилетия, вече имах доказателството, че хрониката на нашата рок музика може да е „циклична”, но няма прекъсвания от доайените до наши дни. Т.е., откакто се е пръкнала, винаги има кой да влива свежа кръв в струните ѝ, а самите творци и публиката им продължават да създават история. Което е също тъй и несекващ бунт и контрапункт (кога по-масово, кога по-тихо) срещу статуквото – подхранвано от т.нар. ни медии – в което една фирма от Димитровград има единствения успешен „музикален бизнес” у нас.

Към онова „дръж високо бѝлото, майсторе”, бих добавил: Повече празнични годишнини, рокаджии! Честито и Наздраве, атлантици!