'Искам да бъда свободен': 16 разказа за Васил Левски от 40 години изследване на делото му (откъс)

ОFFNews 22 февруари 2018 в 14:30 4773 1

Журналистът Димитър Дишев (1935–2012) създава един завършен образ на Апостола на свободата, като показва множество различни гледни точки за живота и делото на Дякона в сборника си с разкази „Искам да бъда свободен”.

В ново издание, което е на пазара от 2017 г., са събрани 16 художествени творби на Димитър Дишев, които той е написал в резултат на близо 40 години задълбочени изследвания на историческите извори. Макар и художествена измислица, те се придържат възможно най-близо до познатите ни факти или поне до достатъчно добре обосновани хипотези за делото на Левски, за неговите политически позиции, неговото обкръжение, неговото залавяне и последните дни от живота му. 

Предлагаме ви откъс от разказа „Българинът, когото обесиха”, публикуван в книгата „Искам да бъда свободен”:

Изправен до вратата, той гледаше затворника и мълчеше. Българинът го погледна за миг и отвърна лице. Сабри Кадир усещаше, че мълчанието в стаята не е неловко и напрегнато, а някак странно спокойно и че причината за това е в характера на българина, чиято поза и израз на лицето сякаш казваха: „Сто­иш там до вратата и може би искаш нещо да ми кажеш, но то не ме интересува. Ти не си човек, с когото мога да разговарям. Иди си сега“. Сабри Кадир се обърна и излезе.

„Да – поклати глава. – Аз не съм като онези, с които той се разбира с едно кимване и с един поглед, но в нежеланието му да разговаря с мен има нещо азиатско и неевропейско. Умният човек трябва да може да говори и с враговете си. Умен ли е наистина той?“

Шест пъти от четвърти до девети януари 1873 година Са­бри Кадир изпращаше под усилена стража затворника в кона­ка. На десети председателят на комисията отново го повика и му каза, че повече разпити няма да има. На въпроса му как се държи затворникът Сабри Кадир отговори, че мълчи и все мис­ли за нещо. „Добре – каза пашата. – Нека да мисли. Той знае, че ще бъде осъден на смърт.“

В канцеларията на конака Сабри Кадир прочете препис от изпратения в столицата протокол на извънредната комисия. „Понеже всичко гореизложено е установено с положителност – пишеше в него – то на основание член 55, 56, 88 и 174, реши се споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обе­сване. Ако ваше превъзходителство одобрявате това, нека се издаде височайше ираде, за да се изпълни тази смъртна присъ­да. Нека бъде според вашата заповед.“

В следващите дни чакаха височайшето ираде. Затворникът беше все така спокоен, дори повече спокоен, защото сякаш се бе отпуснал след края на разпитите.

Странна мисъл се появи в ума на офицера. Като се знае, че удавникът и за сламка се хваща, дали този гяурин сега не се надява, че след като си е признал пред съда за извършеното, султанът може да рече: „Я го виж какъв е бабаит! Да вземем да го оставим жив, че може да ни е полезен!“.

– Как мислиш, може ли Негово Величество султанът да се смили над тебе? – попита Сабри Кадир.

Затворникът за пръв път го погледна с интерес и дори с из­раз на дружелюбност и като поклати глава, отговори:

– Няма да се смили.

Нищо повече не каза или по-скоро пак каза с поглед: „Иди си!“.

„На какво може да се надява сега той?“ – се запита след това Сабри Кадир. Спомни си за един избягал от затвора в Багдад кюрд, който преди бягството беше странно напрегнат и сякаш се вслушваше в нещо. През това време неговите хора навън бяха работили за бягството му, бяха подкупили стражата и бяха приготвили дрехи и скривалища. Дали и за този затвор­ник не се крои бягство? Вгледа се пак в лицето на българина и не видя напрегнато очакване. Той седеше и мислеше с вид на човек, който странно е лишен от усещането за трагичността на положението си и за него няма значение как изглежда в очите на околните. „Не прилича на бъдещ български паша или велик везир!“ – си каза неочаквано Сабри Кадир. Нещо едновремен­но много по-просто и много по-сложно от везирско самочув­ствие изразяваше видът му.

„Да, разбира се! – си каза удивено. – Не се бях сетил за това.“

Не разликата между тукашните даскали, които един ден може да бъдат управници на освободената България и Мидхат паша е важна и интересна, а разликата между тях и Мехмед Не­дим Кабръзлията и всички останали турски велики везири без Мидхат. Ако затворникът, когото Сабри пазеше, станеше голям началник в новата гяурска държава, той щеше да бъде различен от сегашните турски големци, защото е лишен от желанието да спечели нещо за себе си. Тази истина беше така очевидна, че Сабри Кадир дори не се опита да я подложи на съмнение.

Като мислеше, че не може да се управлява държава с показ­ваната от затворника спокойна замисленост и че и в бъдещото гяурско царство ще има мехмеднедимовци, омертефиковци и енвербеязовци, Сабри Кадир искаше да рече: „Лъжеш се, гяур ефенди! Вярно е, че не сте загнили като нас от хилядогодишно чорбаджуване, но много дребни душици и теглещи чергата към себе си има и сред вас, нали виждам какви са другите обвиня­еми. Ти си изключение, гяур ефенди, и щеше да бъдеш разо­чарован, ако някога трябваше да правиш държава с тези хора! Смъртта ще те спаси от това огорчение“.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови