Големия куфар и пътната чанта

Щом пуснаха лентата, куфари, раници и сакове потеглиха в нестройна редица към багажното. На всеки претеглен багаж лепваха етикет, който указваше закъде пътува. Късите ленти на гишетата като малки поточета се вливаха в голямата река на главната лента и багажите плавно продължаваха пътя си към разпределителната зала, изчезвайки тайнствено зад гумена завеса. Там щяха да ги сортират според дестинацията и да ги насочат към съответния самолет. Големия куфар беше свикнал да го подмятат и търкалят силни мъжки ръце в мърляви ръкавици и успяваше да запази достолепие, дори когато се опитваха да го подхвърлят. На някои по-модерни летища всичко беше автоматизирано и почти не се налагаше да го докосват, но в повечето случаи не беше така. Самолетът явно щеше да е пълен до дупка. Хамалите нареждаха плътно багажите един до друг, един върху друг, пристягаха ги с каиши и мрежи и ги товареха на вагончетата на багажното влакче, което най-после потегли към зейналата ненаситна паст на самолета. Там ги чакаше друга последна лента и други хамали, които окончателно ги натъпкаха в самолетния корем.

Най-сетне всички врати хлопнаха и здраво се залостиха. Пътници и багажи бяха качени, натоварени и настанени. Чу се ръмженето на двигателите.
В багажния отсек беше тъмно, но не и тихо. Дочуваше се скърцане, спотаено пъшкане и откъслечен шепот:

- Ох, застъпил си ми дръжката, ще я откъснеш...

- Видя ли онзи големия, розовия? На мис Филипини е. Ако знаеш, с какво е пълен... хи-хи...

- Стига с вашите клюки – просъска огромен кариран сак. – Някой тук мирише ужасно. Ще ме осмърдите и мен с тези евтини одеколони. Най-скъпите голф стикове нося!

- Кой те пита пък тебе? Носел бил... Стопанинът ти само ги разнася нагоре-надолу, уж е играч. Три дупки подред не може да уцели.

- Откъде знаеш?! Не е вярно!

- Вярно е, вярно. Всички му се присмиват зад гърба.

Внезапно пропадане във въздушна яма накара разбъбрилите се багажи да се смълчат. При последното наместване една съвсем нова пътна чанта се притисна до Големия куфар.

- Мадам, по-полека!

- Извинявай, без да искам.

Хубавелка е – отбеляза Големия куфар – нова, в пастелни лилави, цикламени и тъмнозелени тонове с кашмирен десен, а през шевовете ѝ се процежда деликатно ухание на скъп парфюм. Явно е на някоя изискана дама.

- Личи си, че стопанката ти държи на хубавите неща – опита се да бъде галантен.

- Стопанката ми е красива госпожица и да, много държи на хубавите неща. При нас всичко е хубаво и чисто! Пълна съм с елегантни тоалети, марково бельо и модни аксесоари. Сега отиваме в един скъп хотел и веднага, щом се настаним, ще ме разопаковат и всичко ще си отиде по местата. А ти? Отиваш или се прибираш?

- Прибирам се. Моят...

- Не ми казвай, твоят човек е богат и е ерген – прекъсна го Пътната чанта. – И щом се прибираш, сигурно си пълен с непрани гащи, мръсни чорапи и смачкани ризи.

Истина беше. Големия куфар изскърца засрамен.

- Така е. Всички мъже са еднакви. Отвън чисти, парфюмирани, наточени, а багажът – мърляв, смачкан, неподреден. Само на фасон знаят да го докарват.
- Я по-полека, фукло! Това си го чула от твоята госпожица, сигурно е голяма мъжемразка – намеси се един шишкав куфар със заоблени ръбове. – Къде най-далече си пътувала?

- Била съм на Хаваите!

- Да, бе! Сигурно! Всички така казват.

- Но аз наистина съм била!!! Дори на три от островите...

- Не се карайте – намеси се сива невзрачна чанта, свряна в ъгъла. – Аз летя за първи път. Много ме е страх.

- Не си пътувала досега? – изненада се Шишкото. – Не изглеждаш нова...

- Пътувала съм, - отвърна леко засрамена Сивата – но все с автобус или влак. Моята собственичка заделя пари цяла година, за да може през отпуската да си позволи хубава екскурзия. Доста е икономична. Няма много приятелки и всеки път се комбинира с непознати жени, самотни пътешественички като нея, така излиза по-евтино.

- Бас държа – намеси се авторитетно Големия куфар, - че твоята е от тези, дето на закуска в ресторанта скришом си правят сандвичи за обяд.

Мълчанието беше красноречив отговор. Сивата загуби охота да разказва.

- Ох, - изпъшка някой – аз съм с прехвърляне, но както обикновено, ме объркаха и ме натовариха при вас, дето летите към крайната си дестинация. Пак ще пристигна поне ден след стопанина. Аман вече...

- Не се вайкай толкова, на всеки се е случвало! – опита се да се намеси някакъв безформен пътен сак.

- Ти си затваряй ципа! – сряза го Големия куфар – Малък си да се обаждаш!

- Да, но имам шест джоба, а ти нито един! – не се даваше онзи.
Големия куфар достолепно замълча. Под нивото му беше да спори с платнени дребосъци. Мястото им беше в ръчния багаж, ама нейсе.

Пътната чанта леко се притисна до Големия куфар, сякаш искаше да му каже: „Успокой се, не се ядосвай! Този не заслужава вниманието ти. Виж, колко си голям и стегнат.“ Последното май си го измисли, но пък му стана приятно от допира. Една силна турбуленция услужливо ги смести един в друг. И двамата нямаха нищо против. Мълчаха си, докато останалите багажи спореха шумно и дори се караха. Така полетът минава по-бързо и страхът се разсейва.

Най-сетне огромното туловище на самолета тупна тромаво на пистата. Приземяването не беше плавно, но поне отново бяха на твърда земя, а че е твърда се разбра доста осезаемо. Сега предстоеше обратната процедура – разтоварване, извозване, пак въртене по поточни ленти – последна възможност нещо да се обърка – и най-после отново в ръцете на стопаните.

Винаги беше интересно да се наблюдава как пътниците от полета се строяват гъсто един до друг около елипсовидната въртяща се лента и с нетърпение гледат към отвора на пещерата, от която един след друг триумфално, сякаш изгряват на сцена, се появяват багажите в очакване да бъдат сграбчени в движение и свалени от въртележката. Хората около лентата с напрежение се взират в дефилиращите пред очите им багажи в опит да разпознаят своя по-отдалеч, да заемат удобна приклекнало наведена позиция и с едно силно посягане да го свалят от лентата, а после бързо да го отнесат встрани, като че ли се страхуват някой да не си го припознае. Попаднал веднъж в обятията на собственика си, багажът можеше да си отдъхне и да смята пътуването за успешно приключило.

Случайно или не, случи се така, че Големия куфар и Пътната чанта бяха метнати един след друг на лентата и още по-случайно или не завръщащият се от командировка младши изпълнителен директор на голяма фирма и изисканата млада дама бяха застанали един до друг на лентата.
Щом Пътната чанта се зададе плътно следвана от Големия куфар, хубавата госпожица се наведе, пресегна се да я вземе, но залитна и с все сила заби остро токче в стъпалото на бизнесмена. Внезапна болка го прониза от петите чак до върха на главата, мъжът изрева и хвърли гневен поглед към носителката на високи токчета. През това време чантата плавно отмина по пътя си. Ще трябва да направи още една пълна обиколка. След нея идваше куфарът, но и той отмина неприбран от лентата...

Следваха думи на извинение и притеснение, изкривени гримаси, опитващи се да прикрият и омаловажат болката, тъпо подбрани реплики, когато не знаеш какво да кажеш, но все пак трябва да кажеш нещо, и така докато по лентата един след друг отново се зададоха Куфара и Чантата – вече приличаха на двойка, другите багажи се бяха разотишли. Този път ги прибраха безпроблемно, като младият господин услужливо, макар и накуцвайки, помогна на хубавата госпожица. Не смееше да рискува второ попадение на остро токче, а и някак внезапно му се прииска да е любезен точно с чаровния си палач. Последни думи на сбогуване и всеки по пътя си. Той, влачейки пулсиращо стъпало, към стоянката на такситата, а тя, чаткайки с безмилостни токчета, също към такситата. Посоките им обаче бяха различни, така че не набързо се разделиха. Тя взе първата кола и потегли към скъпия хотел, а той се качи на следващата и пое към ергенския си празен дом.

Минаха години. Редуваха се самолети, багажни отделения, поточни ленти, дълги и кратки полети, колкото излитания, толкова кацания...

И Големия куфар, и Пътната чанта прелетяха още хиляди километри, отсядаха в различни нови или познати вече хотели, после се прибираха у дома, а по време на полетите се срещнаха със стотици багажи – по-големи или по-малки, препълнени до пръсване или полупразни, облепени с шарени етикети, показващи на колко много летища са били, други пък превързани с каишки и колани за по-сигурно, стегнато увити във фолио, заключени със секретни кодове или със зеещи джобове. Всички те бяха огледала на собствениците си – отразяваха пътуващи самотници, семейни двойки, ентусиазирани да опознаят света младежи, заможни скитници или длъжници до гроб. Набитото око лесно можеше да различи мъжки от дамски багаж, изтъркан сак, прибрал само няколко най-нужни неща, но пълен с болезнени спомени и надежда за ново начало, достолепен някога отегчен до смърт куфар, с единствено желание да го забравят завинаги на кое да е летище при непотърсените багажи... Едва ли хората си даваха сметка до каква степен разкриват характера си чрез вещите, как без да разберат, неволно издават вкус, възраст, възможности и много други подробности от битието и нрава си. Още по-рядко се замисляха, че много от предметите ще ги надживеят и ще продължават да разказват за техните предпочитания и слабости.

През всички тези години Големия куфар и Пътната чанта се търсеха измежду купищата непознати и чужди багажи, надяваха се пак да пътуват заедно и да се притиснат един в друг. И ето че един ден това се случи. Най-сетне се засякоха на едно летище, но късметът им не беше пълен. Бяха за различни полети, съответно качени на различни багажни ленти. Големия куфар сякаш отново усети онзи нежен аромат отпреди толкова години. Знаеше, че втори шанс няма да има.
Товарни влакчета сновяха между самолетите. Точно когато две от тях се разминаваха, един голям куфар се изплъзна и тупна с цялата си тежест на асфалта. Момчетата, които караха влакчетата, слязоха, размениха няколко думи, после вдигнаха куфара и го метнаха в едно вагонче.
Големия куфар радостно си отдъхна. Точно така! Грешката беше правилна! Ако не беше онзи кафяв кожен побратим, който услужливо го бутна при един завой, нищо нямаше да се получи. Значи имало багажна солидарност! Беше му ясно, че още щом кацнат, ще го върнат обратно, но не му пукаше. Предстоеше му цял полет с Пътната чанта, дано да е дълъг.
С падане, претъркаляне и хлъзгане при всяка турбуленция из полупразното този път багажно отделение успя най-после да се добере до целта си.

- Какво правиш? Да не си полудял?! – скара му се тя веднага. Надяваше се на по-сърдечно посрещане, но знаеше, че при някои по-специални пътни чанти това е начин да покажат вълнение.

- Не, просто исках да съм до теб... Поне за малко да летим отново заедно, ти не искаш ли?

- Искам, разбира се! Добре, че успя да ме откриеш. – Тонът на Пътната чанта стана мек, почти галещ. – Пак се намерихме, но това е последната ни среща... – ципът ѝ леко изпука. – Ще ме сменят. Цветовете ми вече избледняват и ципът понякога заяжда. Стопанката ми не обича вехти неща... Но аз не ѝ се сърдя – тя е не само много хубава, но и амбициозна. Беше обикновен модел, стана лице на световна марка за дамски обувки, а сега има малка собствена модна агенция. Вече пътуваме по-рядко, но държи на реномето си изключително много. Мислиш ли, че ще търпи пътна чанта, която си разтваря ципа, само за да я излага?!

Големия куфар изскърца, което беше неговият начин да въздъхне, доколкото това беше възможно, притиснат от другите багажи, скупчили се любопитно да слушат. Искаше да каже „Не си вехта. Бледите тонове ти отиват.“, но вместо това изпъшка:

- И моята песен е изпята. От много премятане насам-натам ъглите ми се олющиха и очукаха. Вече не съм престижен. Навъдиха се нови модели. Младите са по-леки, по-елегантни... Подсмихват се като ме видят, сякаш се питат „Тоя пък стар сандък къде е тръгнал?“.

В багажното настъпи тягостно мълчание. Всеки куфар, чанта, сак, раница мислеше за нерадостната съдба, която го очаква. Последното пътуване е към контейнерите за боклук – празни, разкопчани, никому ненужни.

- Слушай, сетих се нещо! – изведнъж се обади Пътната чанта и прогони тишината. – Скъсай ми етикета! Ей така, за спомен!

„Женски капризи“, помисли си Големия куфар, но вече искаше да има тази малка ламинирана табелка повече от всичко на света.

Другите багажи се заеха да помагат – бутаха го, местеха го ту на една, ту на друга страна, докато накрая чантата успя да заклещи етикета си под ръба на капака му. Последен силен тласък, премятане – и скъсаният бадж остана полускрит под капака...

Чак когато след ден пристигна и объркалият посоките му багаж, не толкова младият вече изпълнителен директор откри в куфара си странно послание – разкъсан бадж с женско име, адрес и телефон... Хм!

Мина време. То времето предимно това прави – само минава.

На един таван, внимателно завити под прашен чаршаф мълчаливо притиснати един до друг стояха Големия куфар с очукани ъгли и избелялата Пътна чанта с разтворен цип. Собствениците им би трябвало отдавна да са се отървали от тези изиграли ролите си вещи, но нещо ги спираше. Бяха пълни с папки със стари документи и дипломи, чертежи с несбъднати или осъществени проекти и албуми от далечни пътешествия. Така не се чувстваха излишни, съхраняваха нещо важно – някогашни планове и мечти, превърнали се в спомени, нещо като семейна биография. Понякога каточе ли се дочуваше тих шепот или просто клоните на липата шумоляха по керемидите на покрива.

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Други разкази на Христина Острикова може да прочетете тук.

Следете новините ни в GoogleNews