В кратките истории, включени в сборника „Бог. Родина. Семейство“, Дарваши примесва усещането за вечност и съвременност с реалистичен и все пак поетичен стил. Мрак, меланхолия и безнадежност блуждаят из 27-те разказа и ги свързват с невидими, но упорити нишки. Злото тук няма форма, няма лице, нито дори контури, а представлява ужас, който не може да бъде разграничен от баналността на всекидневното; механизъм, задвижван от раздразнение и омраза към другите, но и към себе си, който нито един лост не може да изключи. 

Момче убива малкия си брат, като го бута от двуетажното легло. Син продава парализирания си баща на пазара. Жена погубва домашната си помощница, защото носи същото име като майка ѝ. Чистачка в църква срутва тавана ѝ върху главите на събралите се за литургия селяни. Жена увисва на дървото, което съпругът ѝ отказал да отсече. С необятно въображение и фин изказ авторът описва трагичните съдби на своите самотни и потънали в мрака герои, които се борят за живота си. Но тези истории са и за нас, за нашите мечти, за ценностите, които изповядваме, и за всеки път, в който предаваме сами себе си.
Всеки, за когото е удоволствие да пътува до дълбините на мрака, ще оцени този сборник – Дарваши знае какво се крие в сенките и не се страхува да го опише.
Ласло Дарваши е роден през 1962 г. близо до Будапеща. През 1986 г. получава диплома за начален учител от Педагогическия институт в Сегед, в южната част на Унгария и преподава в различни училища. Започва да пише за местен ежедневник, а през 1990 г. става съосновател на литературното списание „Pompeji”, където работи до 1998 г. От 1993 г. е редактор на седмичника „Живот и литература“ (Élet és Irodalom), където и до днес списва фейлетони, футболни репортажи и телевизионна критика. Публикува и различни свободни текстове в редица издания.
През 1991 г. Дарваши издава първата си книга с поезия. Тя скоро е последвана от многобройни разкази и новели, както и от романа „Легенда за печалните клоуни”, отличен с наградата „Brücke Berlin” в Германия.

'Бог. Родина. Семейство', Ласло Дарваши

Папагалът

Както обикновено, той си полегна следобeд, макар в съседство да строяха църквата. Така пробиваха, дялкаха и чукаха, че непрекъснато се стряскаше. Заклати се до кухнята, бързо надигна два абсента, пльосна се обратно във фотьойла, зазяпа се в тавана. Там горе се разхождаше светлината, образуваше лъчи и петна, изяждаше се сама. В съседство пробиваха и дялаха, и той се присети, че веднъж ръководителят на строежа говори на работниците за това, че не всички ще доживеят готовия храм. Беше слаб, хърбав мъж, пушеше докато говореше, палеше си цигара многократно. Наблюдаваше го от балкона, накрая и той се присегна за цигара. Работниците да си помислят само, че - обясняваше ръководителят на строежа - има светилища и църкви, които се строят петстотин години. Да се замислят само колко църкви функционират по света и никога не биват завършени. Все още не са готови, но в тях вече се извършват обредите. Работниците да се замислят може ли наистина един храм да бъде завършен? И ако бъде завършен, то всички ли ще влязат в него. Не. Не всеки ще влязе в онзи храм, накъдето се е запътил. Защото по пътя се заблуждава, намира друга църква, тръгва в друга посока, разболява се, умира.
Тогава работниците започнаха да разпитват.
- Ами защо тогава им е да го строят?
- Не знам - отвърна ръководителят на строежа – но плащат за това, нали?
Плащат. Това е вярно. Ако не плащаха, със сигурност щяха да го откажат.
Но понеже плащат, те работят.
Тогава единият работник зададе странен въпрос:
- А може ли една молитва да бъде завършена?!
- Сигурно, ако бъде чута – отговори ръководителят на строежа и вече съжали за това.
Мъжът се замисли, че когато има литургия и той ще иде да се помоли, може би ще се отпусне на колене, ще помоли Господ да не позволява повече тази птица да каца на неговия прозорец. Но наистина ли го иска? Прозорецът и сега беше отворен, ако спусне кепенците ще се задуши. Толкова голяма беше горещината. Така поне имаше движение на въздуха. Изправи се от фотьойла, погледна назад, видя каква следа е оставила тялото му. Включи радиото, пращеше докато въртеше копчето, и това му прозвуча като молитва. Изслуша новините. Някъде отново се беше случило нещастие в мината. Горещината ще се задържи и то дълго. Ще има протест. Мъжът изключи радиото. Изпи още един абсент, отвори си бира, гледа дълго спихващата се мръсна пяна, тогава вече птицата щапукаше по перваза. Няма съмнение, кой обикновено го мърсеше, а сега и се изсра там.
Долу пробиваха и дълбаеха.
Той беше папагалът на града, прелиташе от прозорец на прозорец, никой не знаеше на кого може да бъде, от чий кафез е избягал. Може би просто са го пуснали, къш, не ни трябваш, птицо. Помисли си, че сигурно е останал в околността заради строежа на църквата, онези звукове – пробиването, дълбането, чукането. Беше толкова топло, че потта, която се стичаше по слепоочията му завираше. Градът се задушава, прозорците навсякъде са зинали широко като човешка паст. Големи, гладни усти, вдишват горещината и издишват човешките изпарения, аромата на стичащия се от листата на растенията прах, мириса на застояло от мебелите. Завесите се реят се като души, жадуващи освобождение.
Папагалът беше изключително интелигентно създание.
Неговата малка, пъстра глава се накланяше насам-натам, наблюдаваше, ослушваше се. Научаваше въртящите се в къщите шепот и крясъци, после отлиташе. А сетне възпроизвеждаше това, което беше чул на други прозорци.
Понякога папагалът казваше на мъжа да остане с него.
- Остани с мен.
- Махай се!
- Не си ми достатъчен.
- Твърде много си ми.
Папагалът шепнеше, бъди хубав, бъди хубав.
- Да танцуваме, скъпи.
Птицата изигра и строежа на църквата. Изигра пробиването, дълбаенето, дивото чукане. Като че ли беше ехо. След известно време отлетя, мъжът забърса жълтеещото се на перваза лайно, изпи още един абсент. Седна, зазяпа се в тавана, започна да нарича цепнатините. Забеляза един паяк. Може би дори и заспа. Тогава позвъниха. На вратата стоеше ръководителят на строежа, в устата му димеше цигара. Колко измъчено беше лицето му. Бяха говорили един-два пъти когато започна строежът. Сега в ръцете си държеше торбичка, поздрави, каза, че би искал да влезе за момент. Имал да сподели нещо. Мъжът кимна, ама разбира се, отмести се настрани. Ръководителят на строежа прие абсента, запали нова цигара.
- Ние се молим така - отрони после - по време на строежа. Не завършваме нещата, но затова пък се молим.
Пликчето беше в ръцете му.
- Разбирам – кимна мъжът.
- Папагалът и при вас ли идваше?
- Никога не съм го отпъждал. Понякога дори го чаках. – кимна мъжът.
- Знаете ли какво каза един от работниците ми? Твърдеше, че птицата е гласът на историята.
- Това може би е преувеличено. – каза мъжът, напълни. Чукнаха се с малките чаши от дебело стъкло.
- Докато строяхме - продължи ръководителят на строежа – птицата повтаряше едно женско име. С нейния глас. Заради това не можехме да работим.
- Заради едно име?
Ръководителят на строежа мълчеше.
- Беше толкова смешно. Младежите, по-младите работници непрекъснато се хилотеха. – каза и потърка челото си – Не се сърдете, но така не може да продължава.
- Разбирам – кимна мъжът, – моля, не се сърдете.
- Заповядайте - отвърна ръководителят на строежа и остави торбичката на масата.
Обърна още един абсент и тръгна. Не се сбогува, стълбището кънтеше, а пък в такава горещина шумовете на стълбищата се притъпяват. Кръвта се просмука през торбичката. Сигурно го бяха хванали с ръка и после му бях извили врата. Мъжът постави трупчето на перваза, тъкмо там, където преди няколко часа беше срал, после след като посвикна, започна да му говори.

Превод от унгарски: Радосвета Делчева