Владимир Левчев е роден на 17 октомври 1957 г. Автор е на петнайсет стихосбирки, от които четири са издадени в САЩ, на множество есета и статии, както и на три романа – „Крали Марко: Балканският принц” , „2084-та” и “Човекът и сянката”. Превеждал е американска и английска поезия и драма на български. Издавал е списание „Глас”, нелегално преди 10 ноември 1989. 13 години е живял и преподавал във Вашингтон. От 2007 преподава литература и творческо писане в Американския университет в Благоевград. Последните му книги са стихосбирката „Любов на площада“ ( изд. Скалино) и сборникът разкази „Сънувани“ ( изд. Жанет-45).

- До какво водят шегите в политиката? Например - премиерът на една държава казва, че можело да "сложи" за президент жена, а на другия ден обяснява, че се шегувал...

- Няма нищо лошо в това политиците да се шегуват. Стига шегата да не е за тяхна сметка. Като при онзи отговорен другар, който беше казал през далечната 1969-та година: „Другарки и другари, преди 25 години нашият народ беше на ръба на пропастта. А сега ние сме направили една огромна крачка напред!“ ...
Мисля, че дори е задължително един политик да има добро чувство за хумор, ако иска да бъде харесван. И Бойко Борисов има чувство за хумор и е харесван. Но аз лично не виждам като шега това да кажеш, че е време България да има жена президент.
Жените в политиката – от кралица Елизабет I до Маргарет Тачър и Ангела Меркел – често са се справяли доста по-добре от мъжете. Разбира се, кой ще бъде следващият президент зависи от това кой ще се кандидатира и какво ще решат избирателите. В момента въпросът изобщо не е актуален.

- Кой обаче е "шаранът" в такива ситуации - младите и нахъсани репортерки, които искат да уловят всеки дъх на премиера, дори когато той в момента издишва? Или пък цялата публика, която повече от репортерките разбира, че има за министър-председател просто един шегаджия, макар и харесван от доста хора?

- В момента имаме доста по-важни проблеми за решаване – съдебната реформа, здравната реформа, енергийната диверсификация. И да се обръща толкова внимание на една реплика на премиера означава да се прави от мухата слон. И да се отклонява вниманието от истинския слон в хола – нуждата от незабавни реформи.

- Да продължим все пак с "шегите". Мисля, че най-актуалните от тях сега са свързани със съдебната реформа. Парламентът извади завиден консенсус, макар че после трябвало да се доизпипват детайли, а това щяло да отнеме месеци, че и години. За това ми се струва, че този консенсусен ден може да бъде обявен за нов Празник на хумора и сатирата в България. Ти какво мислиш по въпроса?

- Мисля, че е много тъжно, ако в България се приема със смях (и следователно с недоверие) възможността дори да се започне съдебна реформа. Това, така да се каже, е смях през сълзи. Искам да вярвам, че реформата все пак ще се случи и то в най-скоро време.

Имам доверие на правосъдния министър Христо Иванов. Но истинска реформа няма как да се случи без някакъв консенсус в парламента. Ако реформата не започне да се случва веднага обаче, се опасявам, че ни чака истинска катастрофа.

- Особено голям "майтап" пада с Петко Сертов, който ту влязъл, ту излязъл, а накрая жена му си го прибрала. Освен това другарят Сертов едновременно е с любовница в Гърция, докато по същото време строи незаконно американски кораби в Китай. Това даже и Реймънд Чандлър трудно ще го измисли. Това пък що за шега е?

- Фактът, че нашите медии се занимават с това къде е влизал и излизал Петко Сертов, а не с това къде е Брендо например, и кой, от кои служби, е допуснал да изчезне, или кой източи КТБ, този пресилен интерес към жълтото е в най-добрия случай не особено разумен, а в най-лошия случай – това е умишлено отклоняване на вниманието на публиката от истинските проблеми на държавата.

- Тези дни в България само Далай Лама не е идвал, ама със сигурност се задава, защото се усеща, че вятърът задуха особено. Според теб - дали Путин ще спре да се "шегува" и да ни пусне "Южен поток", защото такива като Далай Лама носят духа на внезапното просветление?

- Лошо ли е това, че много хора са идвали тези дни в България? Според мен не е лошо. Имаше време, когато живеехме в изолация от света оттатък желязната стена на Варшавския договор. Тук идваха само ръководители на „братски“ партии. Чудесно е, че и НАТО и Европейския съюз, и САЩ, днес демонстрират подкрепа за България. Защото на една граница разстояние от нас, на североизток и на югоизток, се водят опасни бавни войни.

Ако България не беше в НАТО и в Европейския съюз, като нищо можеше да я сполети незавидната съдба на Украйна. Сега нападение срещу България от където и да било, ще бъде нападение срещу Европейския съюз и НАТО. Мисля, че никой не иска да се стига до там. А иначе е добре да поддържаме приятелски и мирни отношения с всички.

Ако Путин се "шегува", както казваш, то усмивката му не е особено приветлива. Дори е доста изкривена. "Южен поток" беше спрян от него – вероятно по чисто икономически причини. Затова е нечестно руските власти да хвърлят вината за спирането му върху България. Но моето лично мнение е, че за нас е много по-важно бързо да постигнем енергийна диверсификация, чрез конектори с Гърция и Турция, както и да започнем да разработваме собствените си находища, а не да разчитаме само и единствено на "Газпром". В този смисъл спирането на "Южен поток" може да ни бъде всъщност от голяма полза – да ни направи по-независими.

- Знаеш, че смехът може да бъде и язвителен. Думата ми е за Местан. Какво му става на този човек напоследък? Записите ли му се изтъркаха, но нещо май из сараите се случва. Доскоро той беше като гръмотевица, а сега ехото му заглъхва и се дави като като стар дизелов двигател на "Форд" през зимата.

- Не искам да коментирам Местан. В началото на нашия никога несвършващ преход ДПС изигра положителна роля за етническия мир в страната, като ярък контраст на това, което ставаше в бивша Югославия. Но обръчът от фирми и корупцията напълно преобрази ДПС.

Това днес не е етническа партия, нито е нормална либерална партия, която се грижи за правата на всички малцинства, което иначе би било чудесно. Но тази партия, най-дълго от всички, е участвала в управлението през последните 25 години и днес по-скоро прилича на мутренска групировка.

ДПС има нужда да се реформира спешно, както и съдебната ни система, както и здравеопазването. Би било здравословно за тях самите, за ДПС, да останат известно време в опозиция без да се създават някакви изкуствени етнически напрежения. Проблемът тук изобщо не е етнически.

- Навремето Мао избиваше врабчетата, за да не кълват ориза, а сега избиват карикатуристи. Ако забелязваш, някои се изпокриха. Илиза, че трябва да се рисуват само положителни карикатури. Но какво означава положителна карикатура?

- Не мисля, че са се изпокрили. След трагедията в редакцията на "Шарли ебдо" в интернет циркулираше карикатура, представляваща празен лист с надпис: „Моля наслаждавайте се отговорно на тази политически, етнически, сексуално и религиозно коректна карикатура!“

Ако започнем да поставяме ограничения на свободата на словото няма ли да стигнем скоро до нов тоталитаризъм? Свободата на словото включва и това да си готов да преглътнеш чуждото мнение, дори ако то ти се вижда арогантно, пошло и грозно. Особено, когато става дума за сатира.

- Да се "пошегуваме" тогава малко и със свободата на словото. Не знам колко е вярно, но според Платон Сократ казва пред съда следното: "Ако ме освободите сега и  ми кажете: Сократе, този път ще те освободим, но при условие, че няма да търсиш и размишляваш по този начин вече, но ако бъдеш заловен да вършиш пак това - ще умреш, аз, Сократ, ще ви отговоря така: Ако това е условието да ме освободите, то ме чуйте: Мъже от Атина, почитам ви и ви обичам, но ще се покорявам по-скоро на боговете, отколкото на вас“. Та въпросът ми е - кое е по-свобода - тази на Сократ, или тази на Дон Кихот?

- Както пееше Джендема „Свободата, брат, е нещо относително. Свободата, брат, е нещо съблазнително. Свободата, брат, е кръв по твойта риза. Свободата, брат, е блюдото, което вчера си облизал.“...
Истината ни прави свободни. Но първо трябва да се освободим от робското самосъзнание, за да бъдем свободни. Да престанем да смятаме, че от нас нищо не зависи и че сме исторически предопределени да бъдем поробвани или освобождавани от някой силен на деня. Парадоксално обаче, смятам че вътре в тази конфедерация на Европейския съюз, в европейското семейство, към което принадлежим, ние можем да бъдем по-свободни и по-защитени от чужди посегателства, от извиване на ръце и брутална външна намеса, отколкото ако останем извън Европа. Не е вярно, че от нас нищо не зависи. Всичко, което ни касае, зависи преди всичко от нас.

- Представи си сега, че вървиш из полето и изведнъж виждаш стадо магарета. Как би познал кое от тях ще яхне новият ни Спасител?

- Оценявам чувството ти за хумор. Но не забравяй, че в еврейската символика магарето е царско животно. То е животното, което според старозаветния пророк Захария ще бъде яздено от Месията като еврейски цар. В американската политическа символика магарето пък е животното на Демократическата партия. Има също така и Буриданово магаре, което може да умре от глад, докато се чуди коя от две апетитни купи сено да избере. Нека не попадаме в тази роля.

У нас магарето е символ на глупаво упорство. Но ние много обичаме сами да се оприличаваме на магарета, които някой яхва. Това е знак за ниско самочувствие. Истинският Спасител обаче не яха хората като магарета, а идва в душите им като Светлина. И няма да го открием в никоя държавна институция. В държавните институции ни трябват честни, разумни и трудолюбиви хора, които мислят за страната си. Месията не е в политиката.

- Каква е връзката между двете ти последни книги - "Сънувани" и "Любов на площада"? Ти любов на кой площад сънуваш?

- Има връзка между двете книги, макар че „Сънувани“ е сборник разкази, а „Любов на площада“ е стихосбирка.

„Сънувани“ включва разкази писани от края на 1980-те до миналата година. Те не са автобиографични (има разказ за лагера в Ловеч през 1960-та, когато съм бил на три години и друг - за една секта от хора, които се самоубиха в Америка, когато премина кометата Хейл-Боп през 1997-ма), но по някакъв начин тези разкази са продукт на личния ми опит. Книгата е разделена на две части – разкази за България от комунистическо време и разкази за Съединените щати, където живях 13 години, в края на миналия век и началото на този.

„Любов на площада“ съдържа любовни и политически стихотворения писани през последните 35 години. Любовта, за която се пише е извадена на показ, образно казано – на площада. Но от друга страна, ако говорим за политика, на площада хората се събират да протестират не само от омраза към нещо, но и от любов към някаква идея, към свободата или към родината си.

- Ще ти се кара ли баща ти, като прочете това интервю? В какво се разминавате най-често, но и най-много си приличате?

- На тази снимка сме със сина ми Боян и баща ми Любомир Левчев. Три поколения.

Баща ми е имал далеч по-сериозни поводи да ми се кара от това интервю. Особено, когато и двамата с него бяхме по-млади. Аз след 3 години ще стана на 60. Мисля, че ние се обичаме и уважаваме взаимно, като се приемаме каквито сме – с големите си различия, поколенчески и политически.

- А каква е историята на тази снимка и кои сте там?

- От ляво на дясно: Ани Илков, Юлиян Попов, Едвин Сугарев, Ангел Ангелов-Джендема и аз. Бяхме, и продължаваме да бъдем приятели. Снимката е на Иво Хаджимишев. Правена е по негова идея някъде през 1989-та, когато с Едвин издавахме самиздатските списания „Глас“ и „Мост“, Джендема пееше за свободата, а Ани пишеше за своята Любов към природата и за Извора на грознохубавите.