С антрополога, фотограф и преподавател в НБУ доц. д-р Васил Гарнизов разговаряме за фестивала „Фотофабрика“, снимките, протестите по света от последните години, #ДАНСwithne и, разбира се, за самия протестиращ човек. 

Фестивалът "Фотофабрика" се организира за пръв път и ще се проведе от 10 септември и 30 ноември в София. Той ще представи две изложби - "Протестиращият човек" и "Човекът и неговите състояния". В центъра на двете изложби застава съвременният човек и неговите лични и социални емоции и реакции. "Протестиращият човек" можете да видите от днес пред Народния театър “Иван Вазов” и в градинката на Кристал.

Какво представлява фестивалът „Фотофабрика“?

Идеята на фестивала е да покаже в снимки българските процеси в контекста на глобалния свят. Това, което се случва у нас, е специфично по някакъв начин, но се свързва със случващото се в САЩ, Украйна, Китай, Чили и много други места.

„Фотофабрика“ е една първа културна проява замислена от Еми Барух, осъществена с подкрепата на НБУ, Столична община и други партньори.

Всъщност фотографията е избрана като основно средство, което да говори едновременно за нашата универсалност и за нашата специфичност. Разбира се в центъра на фестивала е изложбата „Протестиращият човек“, за която три огромни агенции – Ройтерс, ДПА и АФП, предоставиха своите снимки на световните протести.

Фотографи, които са снимали #ДАНСwithme също дадоха своите снимки, за да се получи това, което хората ще могат да видят в „Протестиращият човек“.

Разбира се фестивалът няма да е само това. Има и много други събития до края на ноември, когато програмата приключва с нещо като кръгла маса, където вече ще се премине от снимките и думите към разсъждения за тези процеси и в частност за протестите.

Какво можем да очакваме за следващите години от „Фотофабрика“?

Искам да ви кажа, че нашите намерения за „Фотофабрика“ са много дълготрайни, ние с тези агенции сме се договорили всяка една година да правим различни изложби по различни теми.

Например догодина темата няма да бъде толкова революционна, тя ще бъде по съсредоточена върху състоянието на обществата в света и по-специално ще се съсредоточи върху изключените хора. Тези, които обществото отхвърля и не участват във взимането на решения, не участват в икономиката, в сферите на здравеопазването, образованието, в изкуството.

Казвам го само за да се знае, че това няма да е един маратон от изложби за протести години наред. Ние ще се опитваме да видим глобалното състояние на обществото и покрай това да разберем и българското такова.

И все пак защо точно сега се представя изложба като „Протестиращия човек“, колко общо има идеята с протестите в България от миналото лято?

Изложбата се подготвя и планира от близо година. Разговорите с големите световни агенции са започнали именно тогава, когато хората бяха на улицата. Всъщност идеята не изразява просто само случващото се в България, а духа на времето по света.

Тогава бяха демонстрациите в Истанбул на площад „Таксим“, в Украйна на Майдана, българските протести. Имаше и много протести в САЩ, в Чили, в Китай. Като че целият свят беше заразен от „вируса“ на протестите. В този смисъл „Протестиращият човек“ е нещо като рекапитулация на това, което се случи в глобален мащаб през последните 2-3 години.

Така че изложбата е опит за припомняне какво се случи, какви бяха лицата, какви бяха емоциите, какви бяха битките. Това от една страна, а от друга - сега, след припомнянето идва и някакво осмисляне, какво означаваше всичко онова, какво реално се случи, какво се случи с нас, какво се случи с българското общество, тъй като изложбата я представяме тук и сега - в България.

Казвате, че изложбата трябва да е колективен портрет на протестиращия човек по света. Какъв е този портрет?

Развълнуван, разбунтуван, съпротивляващ се. Това е един портрет на мирната съпротива чрез ненасилие.

От друга страна сякаш на различните места се бунтуват за различни работи. В България беше не толкова за права, колкото за правила. В Китай обаче хората се бунтуват за трудовите си права и защитата, в САЩ за цените на студентските заеми, в Чили беше срещу платеното висше образование. Пък в Турция започнаха с протест за един парк, и прерасна в борба за свобода.

Сякаш мотивите на отделните протести са различни и лицата са различни, а общото, което ги свързва, е съпротивата срещу съществуващия ред и желанието на демонстрантите да участват в промяната.

Има го и желанието на всичките тези лица, които ще видите в изложбата, да бъдат видени и да бъдат чути. Това са лица, които имат свой глас и изглежда не желаят да са част от мълчаливото мнозинство.

Те са приповдигнати, романтични, себеотдадени. Искат да отидат отвъд всекидневието, отвъд приетите норми, съществуващи йерархии, правителствените несправедливости, както и битовите нередности.

Ама твърде много думи, а без думи го казват снимките.

Какви послания искате да оставите у хората, които ще видят тези снимки?

Мисля, че основното послание на изложбата е, че протестът е естествен начин на съществуване, че несъгласието е ценност. И най-вече, че бунтът, когато е мирен, целенасочен, и себеотдаден, е красив. 

Какви въпроси поставят всички тези протести, представени в "Протестиращият човек", в настоящето?

Протестите в глобален мащаб си поставят първо въпроса: "Успяхме ли?". Отговорите не са прости. В Чили не успяха особено, в САЩ - също, там студентската задлъжнялост е на най-високите си равнища. В Турция не успяха да постигнат смята на режима на Ердоган. В Украйна успяха, но частично.

А протестите в България постигнаха ли целите си?

От всичките протести, струва ми се, че българските най-много успяха, защото искаха в началото прости неща и ги постигнаха. Искаха Делян Пеевски да се откаже от поста си в ДАНС и искаха правителството на Орешарски да подаде оставка. 

Да твърдим, че само протестиращите са постигнали тези цели, ще е наивно. Те обаче създадоха у българското общество един дух на нетърпимост и на недоверие. След изборите за евродепутати и лошите резултати на управляващите партии, на практика улицата и кризата в политическата система доведоха до тази оставка.

В този смисъл протестиращите в България могат основателно да смятат, че съществено са постигнали целите си.

Тук обаче идва въпросът: А след протеста какво следва?

Това е голям въпрос както в глобален мащаб, така и тук в България. След протестите, разбира се уличната енергия трябва да се превръща в по-организирани форми, които да преследват същите високи цели по същия ненасилствен начин, но съобразно политическата система. Те трябва да оказват всекидневен натиск на различни точни на политическата система. Това обаче не може да става просто и само през улицата.

Тук случва ли се тази метаморфоза, за която говорите - от улицата към другите форми?

Значи тукашните протестиращи отказаха да се превърнат в политически субект, те имат право на този избор, но това оставя политическата ни система затворена в полето на старите играчи. Предполагам, че в обозримо бъдеще тази мрежа, наречена "Протестна мрежа", която основно движеше протестите, ще узрее и ще се превърне в някаква форма на политически фактор.

Ако това не се случи, има ли опасност у нас да се влезе в един непрестанен цикъл на протестиране?

Има опасност от това да се случи лошата безкрайност на протеста, това би означавало поддържане на нестабилна политическа система, но няма да допринася съществено за общия ни напредък. Разумното е протестиращата улица да влезе като играч в самата политика. 

Искат да чуем гласът им, да го казват от парламентарната трибуна. Тогава те ще бъдат онзи нов елемент, който може да внесе енергия и оздравяване в цялата политическа система. 

Обещавайки си да останат до край на улицата- "ние ще останем до край и ще бдим срещу всякакви неправди", ги обрича на външно и периферно съществуване.

Още по темата

02/09/2014

Култура

Фестивалът "Фотофабрика" ни показва протестиращия човек и неговите образи