Васил Гарнизов: Протестът е естествен начин на съществуване, несъгласието е ценност

Симона Костадинова Последна промяна на 10 септември 2014 в 17:36 5492 3

Снимка БГНЕС, Архив

С антрополога, фотограф и преподавател в НБУ доц. д-р Васил Гарнизов разговаряме за фестивала „Фотофабрика“, снимките, протестите по света от последните години, #ДАНСwithne и, разбира се, за самия протестиращ човек. 

Фестивалът "Фотофабрика" се организира за пръв път и ще се проведе от 10 септември и 30 ноември в София. Той ще представи две изложби - "Протестиращият човек" и "Човекът и неговите състояния". В центъра на двете изложби застава съвременният човек и неговите лични и социални емоции и реакции. "Протестиращият човек" можете да видите от днес пред Народния театър “Иван Вазов” и в градинката на Кристал.

Какво представлява фестивалът „Фотофабрика“?

Идеята на фестивала е да покаже в снимки българските процеси в контекста на глобалния свят. Това, което се случва у нас, е специфично по някакъв начин, но се свързва със случващото се в САЩ, Украйна, Китай, Чили и много други места.

„Фотофабрика“ е една първа културна проява замислена от Еми Барух, осъществена с подкрепата на НБУ, Столична община и други партньори.

Всъщност фотографията е избрана като основно средство, което да говори едновременно за нашата универсалност и за нашата специфичност. Разбира се в центъра на фестивала е изложбата „Протестиращият човек“, за която три огромни агенции – Ройтерс, ДПА и АФП, предоставиха своите снимки на световните протести.

Фотографи, които са снимали #ДАНСwithme също дадоха своите снимки, за да се получи това, което хората ще могат да видят в „Протестиращият човек“.

Разбира се фестивалът няма да е само това. Има и много други събития до края на ноември, когато програмата приключва с нещо като кръгла маса, където вече ще се премине от снимките и думите към разсъждения за тези процеси и в частност за протестите.

Какво можем да очакваме за следващите години от „Фотофабрика“?

Искам да ви кажа, че нашите намерения за „Фотофабрика“ са много дълготрайни, ние с тези агенции сме се договорили всяка една година да правим различни изложби по различни теми.

Например догодина темата няма да бъде толкова революционна, тя ще бъде по съсредоточена върху състоянието на обществата в света и по-специално ще се съсредоточи върху изключените хора. Тези, които обществото отхвърля и не участват във взимането на решения, не участват в икономиката, в сферите на здравеопазването, образованието, в изкуството.

Казвам го само за да се знае, че това няма да е един маратон от изложби за протести години наред. Ние ще се опитваме да видим глобалното състояние на обществото и покрай това да разберем и българското такова.

И все пак защо точно сега се представя изложба като „Протестиращия човек“, колко общо има идеята с протестите в България от миналото лято?

Изложбата се подготвя и планира от близо година. Разговорите с големите световни агенции са започнали именно тогава, когато хората бяха на улицата. Всъщност идеята не изразява просто само случващото се в България, а духа на времето по света.

Тогава бяха демонстрациите в Истанбул на площад „Таксим“, в Украйна на Майдана, българските протести. Имаше и много протести в САЩ, в Чили, в Китай. Като че целият свят беше заразен от „вируса“ на протестите. В този смисъл „Протестиращият човек“ е нещо като рекапитулация на това, което се случи в глобален мащаб през последните 2-3 години.

Така че изложбата е опит за припомняне какво се случи, какви бяха лицата, какви бяха емоциите, какви бяха битките. Това от една страна, а от друга - сега, след припомнянето идва и някакво осмисляне, какво означаваше всичко онова, какво реално се случи, какво се случи с нас, какво се случи с българското общество, тъй като изложбата я представяме тук и сега - в България.

Казвате, че изложбата трябва да е колективен портрет на протестиращия човек по света. Какъв е този портрет?

Развълнуван, разбунтуван, съпротивляващ се. Това е един портрет на мирната съпротива чрез ненасилие.

От друга страна сякаш на различните места се бунтуват за различни работи. В България беше не толкова за права, колкото за правила. В Китай обаче хората се бунтуват за трудовите си права и защитата, в САЩ за цените на студентските заеми, в Чили беше срещу платеното висше образование. Пък в Турция започнаха с протест за един парк, и прерасна в борба за свобода.

Сякаш мотивите на отделните протести са различни и лицата са различни, а общото, което ги свързва, е съпротивата срещу съществуващия ред и желанието на демонстрантите да участват в промяната.

Има го и желанието на всичките тези лица, които ще видите в изложбата, да бъдат видени и да бъдат чути. Това са лица, които имат свой глас и изглежда не желаят да са част от мълчаливото мнозинство.

Те са приповдигнати, романтични, себеотдадени. Искат да отидат отвъд всекидневието, отвъд приетите норми, съществуващи йерархии, правителствените несправедливости, както и битовите нередности.

Ама твърде много думи, а без думи го казват снимките.

Какви послания искате да оставите у хората, които ще видят тези снимки?

Мисля, че основното послание на изложбата е, че протестът е естествен начин на съществуване, че несъгласието е ценност. И най-вече, че бунтът, когато е мирен, целенасочен, и себеотдаден, е красив. 

Какви въпроси поставят всички тези протести, представени в "Протестиращият човек", в настоящето?

Протестите в глобален мащаб си поставят първо въпроса: "Успяхме ли?". Отговорите не са прости. В Чили не успяха особено, в САЩ - също, там студентската задлъжнялост е на най-високите си равнища. В Турция не успяха да постигнат смята на режима на Ердоган. В Украйна успяха, но частично.

А протестите в България постигнаха ли целите си?

От всичките протести, струва ми се, че българските най-много успяха, защото искаха в началото прости неща и ги постигнаха. Искаха Делян Пеевски да се откаже от поста си в ДАНС и искаха правителството на Орешарски да подаде оставка. 

Да твърдим, че само протестиращите са постигнали тези цели, ще е наивно. Те обаче създадоха у българското общество един дух на нетърпимост и на недоверие. След изборите за евродепутати и лошите резултати на управляващите партии, на практика улицата и кризата в политическата система доведоха до тази оставка.

В този смисъл протестиращите в България могат основателно да смятат, че съществено са постигнали целите си.

Тук обаче идва въпросът: А след протеста какво следва?

Това е голям въпрос както в глобален мащаб, така и тук в България. След протестите, разбира се уличната енергия трябва да се превръща в по-организирани форми, които да преследват същите високи цели по същия ненасилствен начин, но съобразно политическата система. Те трябва да оказват всекидневен натиск на различни точни на политическата система. Това обаче не може да става просто и само през улицата.

Тук случва ли се тази метаморфоза, за която говорите - от улицата към другите форми?

Значи тукашните протестиращи отказаха да се превърнат в политически субект, те имат право на този избор, но това оставя политическата ни система затворена в полето на старите играчи. Предполагам, че в обозримо бъдеще тази мрежа, наречена "Протестна мрежа", която основно движеше протестите, ще узрее и ще се превърне в някаква форма на политически фактор.

Ако това не се случи, има ли опасност у нас да се влезе в един непрестанен цикъл на протестиране?

Има опасност от това да се случи лошата безкрайност на протеста, това би означавало поддържане на нестабилна политическа система, но няма да допринася съществено за общия ни напредък. Разумното е протестиращата улица да влезе като играч в самата политика. 

Искат да чуем гласът им, да го казват от парламентарната трибуна. Тогава те ще бъдат онзи нов елемент, който може да внесе енергия и оздравяване в цялата политическа система. 

Обещавайки си да останат до край на улицата- "ние ще останем до край и ще бдим срещу всякакви неправди", ги обрича на външно и периферно съществуване.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

10.09 2014 в 23:33

Малеййй, spirit - ти си направо гениален, така им го забиваш отзад на седерастите, герберастите и педерастите, че направо газ пикаят. То скоро и на тях ще трябва да разчитаме за гориво де....

10.09 2014 в 23:00

Първата загуба била на личния страх от Бога – да си поживея добре и както си знам Тук и Сега, а после Там, Горе, като алиби на безстрашието ще пробутам комунистите и 9 септември. Следващият преодолян страх бил от общественото мнение – майната им какво говорят за мен, аз да си гледам живота и да гледам как да го оправя. Накрая безстрашието победило и страха от историята – голяма работа какви истории ще се разказват и ще ми приписват след време.

Ако успея да подредя добре не само моя, но и живота на децата и внуците – те все някак ще успеят да преглътнат дори най-големите семейни мръсотии, защото ще бъдат същите безстрашни копелета. Този начин на мислене и изобщо на съществуване бил достигнал до най-високи правителствени нива, но се споделял напълно и от най-изпадналите неправителствени утайки. От първия до последния етаж на обществената йерархия всеки си оправял живота, без да подбира средствата, защото целта ги оправдала и правела хората безстрашни.
След достатъчно време и за да бъде разбирано от следващите поколения, днешното време може би ще заслужава подобен предговор в учебниците по история. Тях обаче не знаем кой ще ги пише – може пак да са някои безстрашни копелета, но може и да са други копелета с нови страхове. В краткосрочна перспектива почти всичко можем да предвидим и да му се нагодим, толкова частни животи можем да оправим, сръчни сме бързо да подсигурим фамилията чак до девето коляно. Няма обаче как да прогнозираме какви дни се очакват след някое друго десетилетие – дали пак ще грее евроатлантическо слънце, или са възможни превалявания и прегърмявания. Дали няма да се наложи да се връщат парите, дали работата ще си е струвала парите, дали въобще ще е имало смисъл от досегашния модел на Оправяне на живота, след като животът ще се е променил до неузнаваемост.
Би трябвало поне те да го знаят. Поне с тези рискове би трябвало да са наясно всички безстрашни копелета, които имат претенцията да разказват историята ни такава, каквато никога не сме предполагали, че е била. Без и малкото герои, защото малките народи са прекалено смотани да имат даже два килограма герои. Но за сметка на това с неприлично много мулти-култи хармония, с човешки хуманизъм със задна дата и с толерантност, надхвърляща границите на приемливия идиотизъм и допустимата фалшификация. Няма значение дали тази история се е случвала, или е подправена. Средствата нямат значение, значение има целта.
Проклетата цел е да се поуспокоим, когато говорим за Левски или Симеон Нетолкова Велики. После постепенно да се превърнем в толерантни европейски граждани, чийто висш идеал оправдава използването дори на нечестни исторически средства.
Копелета, вие действително сте безстрашни, но безстрашието ви води единствено до самоубийствена глупост. В момента вие разказвате история – ако онова, което вършите, въобще може да се нарече така. Но както и да бъде наречено, предполага се, че поназнайвате едно-друго как са ставали нещата. Как в историята са се случвали неща, които никой не е очаквал, нито е предполагал, че могат да се случат. Как едно и също поведение в рамките не на години, а само на месеци може да получи различни оценки от актуалната конюнктура – как от върха на благоразумието и моментната политкоректност може да се падне ниско и низко.
Днес е благоразумно и политкоректно да си добре с турците, утре – с германците, вдругиден – с руснаците, през уикенда – с американците. После обаче идва нова седмица и като се обърнеш назад, може да се получи не просто неудобно.
Не се ли притеснявате леко, копелета безстрашни, от тази нова седмица. Признавам си, че на ваше място редовно бих пълнил гащите заради непредсказуемостта на деня, в който ще се задават въпроси от типа – ти защо беше толерантен, а не беше честен, което на всичкото отгоре е и по-лесно. Не можете да изключите во веки веков от бъдещето подобен вариант. И това не е заплаха – това се нарича живот. Има дори и измислено клише – кръговрата на живота. Можем да се правим, че историята е била друга, но това не е застраховка, че тя няма да се повтори по оригиналната рецепта. Днес пишеш история без кланета и без достойнство, но с толерастия – утре ще отговаряш пред историята, а за теб ще се носят мръсни истории. Например как си взел едни пари от едни фондации, които вече ще са си обрали крушите – защото е трябвало да се живее за скапания миг, трябвало е да се преживява някак, трябвало е да си оправиш живота на каквато и да е цена.
Следващата или по-следващата седмица може да ви чака точно това и е най-нормално да го допускате, ако имате най-обща историческа култура. Днес искате лустрация за онези, които са работили за службите на една вече отречена, но все пак собствена държава. Кой знае, утре може да бъде поискана и за вас лустрация, защото работите за службите на чужди държави, колкото и да се правите, че не го разбирате. И мен ако питате – това ще е най-малкото, което заслужавате да получите.
Калин РУМЕНОВКалин Руменов
В. Новинар

10.09 2014 в 20:07

Вместо от пусто в празно за умрелия "протест", който отдавна вече не е и актуален, ето нещо наистина скандално:

...този човек се казва Георги Близнашки и сега работи като служебен премиер. Нещо повече, в качеството си на такъв, самият той твърди, че държавата е в катастрофално състояние и не може да помогне дори на наводнените райони. Цитат от 8 септември: „Ревизията свърши, няма пари“, обясни премиерът Георги Близнашки на заседанието при откриването на Националния съвет за тристранно сътрудничество. „Истината е, че положението е изключително тежко. Действително в момента сме изправени пред много тежки проблеми. Пренасочваме средства от едни програми към други, за да можем да решаваме неотложни проблеми, по-специално въпроса с бедствията.“

Е, на този фон особено неотложен проблем се оказа благоустрояването на улица „Плиска“ в село Врачеш. Според сайта Ботевград. ком, експедитивните действия са били предприети непосредствено преди визитата на Близнашки на събора Боженишки урвич. В същото време улицата във Врачеш, където се намира майчината му къща, не фигурирала в плана на общината за финансиране на капиталовите разходи през тази година, докато други били в окаяно състояние и за тях имало предвидени средства. И местните, моля ви се, наградили Близнашки с плакет!

При това далеч по-цинично е публикуваното на сайта на финансовото министерство проектопостановление за отпускане на извънредни бюджетни средства на президентската институция, когато половин България е под вода и гази в тиня. Очевидно в знак на благодарност за назначенията, служебният кабинет връща жеста към работодателя си Росен Плевнелиев, а всички ние научаваме за това постфактум – въпреки уверенията за прозрачност, принципност и „нов морал“.

Цинизъм? Малко е да се каже.