Илия Троянов: “Не граници около ЕС, а морални граници, с които да дефинираме какво означава да си член на ЕС”

Илия Троянов е немски писател от български произход. Филмът по неговия роман “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” на Стефан Командарев достига до топ 9 на състезанието за чуждоезичен Оскар през 2010. 

Роден е през 1965 г. в София. През 1971 г. семейството му емигрира в Западна Германия, където получава политическо убежище. Учи право е отнология в Мюнхенския университет.

Троянов живее и пише на различни места по света - Найроби, Мумбай, Мюнхен, Париж Виена. Има над 20 книги с художествена литература, пътеписи и публицистика, между които - "Събирачът на светове", “Власт и съпротива”, “Кучешки времена: Революцията менте – 1989”. Преведен е на над 20 езика.

Издател е на африканска литература в Европа. Носител е на различни немскоезични литературни награди - „Награда на Лайпцигския панаир на книгата“, 2006, „Берлинска литературна награда“ през 2007, „Награда „Вюрт“ за европейска литература“ 2010, Почетна награда на австрийските книгоиздатели 2018 и др.

Най-новата му книга издадена на български е “След бягството” (изд. Сиела). Тя е в две части - “За заблудите” и “За спасенията” и събира истории, бележки, есета и други кратки литературни форми посветени на животите на бежанците. “След бягството” повдига поредица от взамимно допълващи се въпроси за идентичността, границите, свободата, родината, другостта, бягството. Интервюто с Троянов по-долу засяга най-вече три основни световни проблема днес - с бежанците, с климата, с данните.

Из книгата:

“Родината е това, което е вътре в теб и никога не умира. Илюзия, която не изчезва, дори когато престанеш да вярваш в нея”.

“Когато другият се възприема само като “друг” - това е начало на насилие”.

“Бежанците събуждат спящите въпроси”.

“Кой съм аз?
Това е въпрос, който задават другите.
Аз съм моят език.
А той не е един”.

Бягството от България е първостепенен въпрос, който трасира историята на страната от нахлуването на комунизма до днес. А и е фокус на голяма част от творчеството ви. Но въпросът за бягството е важен и в целия свят днес. Каква е целта на най-новата ви книга „След бягството“?

Има много предразсъдъци относно бягството. И от страна на хората, които живеят в страните, в които някой, който е избяга, е намерил нов живот, но и в страните, от които е избягал. В моя случай - и в България и в Германия. Предразсъдъците се отнасят към трудността на някого, който е отраснал в една страна, с един език, да разбере какво означава живот в множество. В един плурализъм на връзки, езици, интереси. В един живот, който се тласка между различни полюси, между различни дефиниции на собствения си идентитет.

Заради това почти всеки, който е преживял бягство (дали е преди две години, или пет, в моя случай - 45), се сблъсква с недоразумения какво представлява неговият или нейният живот. Така че книгата се опитва да нарисува един универсален портрет на някого, който е избягал - какви са дългосрочните последици на това бягство. По какъв начин един такъв човек се различава от тези, които си остават в страната, в която са родени.

Но се оказа сега в реакциите на читателите в Германия и в другите страни, в които книгата е издадена, че очевидно съм описал един феномен, който също отговаря на житейския опит на хора, които например са се откъснали от провинцията и са отишли в столицата. Или хора от малко село са отишли в Берлин или в София. Интересно ми е, че по подобен начин те се отчуждават от това място, където са отраснали. И по подобен начин като се завръщат, се чувстват донякъде чужди. Има универсални човешки феномени, които най-ярко се очертават във феномена на хората, които са избягали, но са по-всеобщи.

Въпросът с прииждащите от Африка и от Азия бежанци е изключително невралгичен днес както в Германия, където сте вие, така и в Италия и във Франция - в цяла Европа, в целия свят. Едва ли има лесно решение. Но какво може да се направи, така че хем да бъде защитено правото на всеки човек на убежище и на достоен живот, хем да не губим демократичните и цивилизационни устои на нашия западен свят, които са градени с векове?

Има две причини за масовото бягство. Вчера получихме най-новите данни – в момента са 68 млн. и 400 хил. хора, които са избягали или по някакъв начин са емигранти. Това е огромен брой и се увеличава. Двете са причините - социалната несправедливост, липсата на възможности да се оцелее и екологическата катастрофа. В Африка например, много от хората, които бягат, бягат от войни, които директно са свързани с последиците от климатичната катастрофа. Например, в областта около пустинята Сахара, която расте с големи скокове - се стига до смъртна борба за малкото ресурси, които са останали на хората. Така че трябва да свържем социалния въпрос с екологическия въпрос и само ако намерим решение на това, можем наистина да попречим на едно развитие, на което няма административно решение.

Ако е било възможно хората да избягат чрез може би най-добре опазената граница в историята - Желязната завеса, (както е моят случай с моите родители), тогава едва ли ще проработят тези предложения сега да има контроли, да има митничарски пунктове и т.н. Едва ли това ще спре хора, които нямат друга алтернатива. За хора, които са доведени до ръба на мизерията, единственият шанс е да потърсят някакво бъдеще в по-богатите страни. Така че социално-екологическата промяна е единственото решение. За да стане това, трябва да се откажем в Европа от империалния маниер на живот, който водим в момента, и който е директно свързан с условията на живот, да кажем в Африка.

Феномени като например аграрните субсидии на Европейския съюз, които директно водят до обедняване на селяните в Африка, феномени като така наречения “Land grabbing”, грабежа на земя - грамадни земи в Африка, по-големи от България, се използват за модерно индустриално стопанство за произвеждане на стоки, които са за европейски или арабски пазари. И много други фактори – монокултура, подкрепа на диктатури и т.н. Това означава, че единственото решение е да сменим сегашната световна неолиберална система. Докато това не стане, смятам, че тия опити, които в момента са в главите на десните, че може по полицейски начин да се реши този проблем - са наивни, абсурдни.

Защото има две последици. Едната последица е, че ще се загуби абсолютно всякаква хуманност. Ето сега в САЩ в последните дни масово откъсват деца от семействата, от родителите си. Човек вижда, че едно такова административно търсене на решение води до пълна нехуманност, цинизъм, бруталност, насилие. Значи ние ще си вредим на себе си, а от друга страна това няма да спре хората. Миналата година бях в Сиера Леоне, където говорих с хора, които са насилствено върнати от Германия. Те разговарят с млади сънародници и въпреки че им описват трудностите на бягството и сложността в една страна като Германия да се намери каквото и да е бъдеще - масово младите хора казват - ще поемем този риск, ние искаме да тръгнем, тука няма нищо за нас.

Всъщност какъв нов модел е възможен, какъв нов модел Вие си представяте, ако трябва да сменим сегашния, който критикувате?

Не мога да ви кажа в три изречения. Написах книга по тази тема, която сега на немски излиза през август, ще трябва да я прочетете, там е описано в 250 страници. Казва се “Помощ? Помощ!” Подзаглавието е “Изходи от глобалната криза”. Там разглеждам примери от Пакистан, Индия, Кения, Сиера Леоне, цяла Централна Америка, Германия. Но този въпрос е доста комплексен. А един амбициозен автор трябва винаги да се пази от плоски отговори на комплексни въпроси. Това е специалитет на политиците.

Това лято около нас и у нас се изливат невиждани дъждове, бури, тайфуни. Пишете за този проблем в романа ви „Ледовете се топят“. Според Вас, като човек, който е изследвал този въпрос - какво може да се направи, особено, след оттеглянето на Тръмп, тоест САЩ, от споразумението за климата в Париж?

И тук няма лесно решение. Ние не взимаме въобще под съображение какви са нуждите и правата на бъдещите поколения. Разрушаваме околната среда масово. Част от океаните вече са почти напълно замърсени от пластмаса. Четох анализ на един човек от Кеймбридж, който казва, че част от морето между Индия, Тайланд и Мианмар е мъртво. А 400 милиона човека трябва да се хранят от риба от това море. Ние стигаме до повратни точки, които изведнъж ще ни изправят пред катастрофи в определени райони.

Въпросът е следният - дотам ли вече живеем в една патология, която няма да ни позволи да вземем рационално решение? Защото рационалното решение е очевидно да се откажем от този маниер на стопанство, който подлежи напълно на печалба, на изхабяване, на алчност, на агресия спрямо други хора и спрямо околната среда. И да развием модели на солидарност, на дълготрайно съдействие с околната среда. Дали сме в състояние да вземем това рационално решение или ще бъдем впрегнати в тази сляпа патология, която в момента доминира света. Не съм пророк да кажа какво ще стане, но това са двата пътя.

Доколко имаме шанс и възможности за действие, ние, обикновените граждани, които могат да проявяват съвест и емпатия? Защото има една такава фраза в романа ви “Власт и съпротива” - “Няма значение на кое конче седиш, важно е кой върти карусела”.

Този въпрос ми се задава само в страни, в които има горе-долу някаква свобода на действие. В страни като Гватемала например, които са много по-репресивни, хората се организират и въобще не питат какви са възможностите, защото съпротивата е необходима. В Гватемала срещнах сума ти проекти, мрежи, групи, на главно индианци - които по различен начин си защитават правата. Или се съпротивляват срещу едрите интереси в тяхната страна. Но точно в страни като Германия и Австрия често след дискусии и четене хората ме питат какво можем да направим. Очевидно фактът, че почти всичко е възможно ги довежда до някаква апатия, което е интересен парадокс.

Според задаването на такъв въпрос в едно горе-долу свободно общество, (в което никой няма да те арестува и да ти удари чук по главата, ако започнеш политически да се ангажираш) - това показва, че властта е изключително успешна в това да атомизира населението. Всеки човек да се чувства самичък, да се разчупват традиционните вериги и мрежи на съдействие, на солидарност, на организация. И от друга страна, да се създаде главната идеология на нашата система, че “няма алтернатива”.

Ако разглеждаме миналото, например тоталитаризма на комунистическата партия, на болшевиките или на нацистите - винаги се описва доминантната идеология на това време и всички клатят тъжно глава и си казват - как е възможно хората да са го вярвали, да са го търпели. По същия начин има и днес идеологии. Една от тези идеологии е, че няма алтернатива. Което е абсолютно абсурдно. Как може един човек, който горе-долу разполага с информация, с образование и с фантазия, след опита на 6000 години човешка цивилизация да смята, че има само един вариант на организация на общество и на икономика. Това е толкова смешно, че не си заслужава да се дискутира. Това е свръхдогматична идеология, която трябва да се отблъсне, но очевидно дотолкова е влязла в главите на много хора, на много граждани, най-вече в най-богатите страни, че те смятат, че няма никакъв шанс за съпротива.

През 1989-а, когато пада Берлинската стена - на света има 10-11 стени по границите. Днес тези изкуствено създадени стени по границите са над 70. Бойко Борисов предложи всички граници на Европейския съюз да се затворят незабавно. Вие как гледате на тези процеси, всъщност възможна ли е сигурност, спокойствие, благоденствие чрез затваряне на тези граници?

Аз миналата година, като снимах филм с немската телевизия, бях на българо-турската граница. Тя вече е напълно затворена – 3 метра тел, 2 метра дълбок трап, телени стени с мрежи… Границата сега е може би по-добре опазена отколкото по време на диктатурата. Бойко Борисов как си представя да се затвори океана не ми е ясно, може би той има някакви идеи. Да приемем напълно хипотетично, че е възможно да се затвори океана, опитът показва (и това го видях в Централна Америка) - че хората винаги ще намерят някакви други пътища.

В Мексико видях хора от Африка. Значи има хора от Африка, по друг път по някакъв начин стигат до Бразилия. От Бразилия пеша или с автобус, или с друго - стигат до Мексико и оттам опитват да влязат в Съединените щати или Канада. Но по-интересното е следното – какъв е интересът на една държава като България, която умира, да не пуска никого в страната си. Това е все едно един старчески дом да реши да затвори вратите си за 10-20 или 30 години и да е много обиден, ако някакви млади хора идват и също искат да живеят в този старчески дом. Няма друга страна в света, доколкото аз знам, която е загубила толкова голяма част от населението си.

Тези данни са толкова важни, че човек трябва според мене всеки ден да ги повторя. Смятам, че новините всеки ден в България трябва да започват със следната информация - че днес сме 6,5 млн. А в последното броене по време на диктатурата - 8,8 млн. Това е почти уникално обезлюдяване на една страна. Нормално би било да се мисли как ще привлечем хора да живеят тука, а не как да затворим границите. Какво бъдеще има тая страна, ако този процес продължава? Всеки път като се завръщам в България и разговарям с млади хора, почти всеки ми казва, че мечтае или планува да отиде някъде извън страната. Ето пак вчера разговарях с млади хора – един иска да отиде във Франция, друг има някакви планове в Германия да следва и т.н. Това е абсолютно масов феномен. Даже български интелектуалци, които срещам, ми споделят къде са следващите покани да прекарат няколко месеца в други страни.

Така че каква е визията на някой като Бойко Борисов? Какво е бъдещето на тази страна – да се затворим, да хвърлим ключа и да изчакаме всички да измрат? Такива изказвания показват може би едни от най-ярките изрази на кризата в момента - това е всякаква липса в политиката на визия. Това е тъп прагматизъм, който търси най-очевидните решения, независимо дали са дълготрайни, дали водят до някаква трансформация на обществото към по-доброто или дали служат в момента. Това е някой, който не иска да си оправи тавана или покрива, въпреки че навсякъде капе и тече вода. И постоянно опитва тук и там да спре водата да тече, вместо да вземе единственото рационално решение да се качи на покрива и да си направи нов покрив.

Също като героя от „Събирачът на светове“ Ричард Бъртън, Вие сте човек, който събира, но и представлява различни култури – българската, африканската, немската, индийската, пък и френската, в която живеете известно време. Кои са онези универсални инструменти на живота днес, които могат да обединяват хората? Да ги сдобряват. Да им помагат да живеят заедно в мир и благоденствие.

Има едно нещо – човешките права. Човешките права са може би най-голямата утопия, която има шанс да бъде осъществена и донякъде в някои моменти на историята и в някои страни е осъществена. Човешките права са впечатляващи, защото са може би най-яркият израз на това какво значи утопично мислене. Те са изразени или изработени в един исторически момент с феодализъм, с абсолютизъм и са били толкова далеч от реалността, че сигурно първите хора, които са чули тази идея, са клатели тъжно глава и са казвали, че това е абсурд. Но ето сега поне на хартия има споразумения, че човешките права са нещо като взаимния стандарт на човещина. Смятам, че ако спазваме тези човешки права, донякъде решаваме голяма част от проблемите. Но очевидно почти никъде не се спазват напълно, а в много части от света ги няма.

Да вземем конкретен пример – Женевската конвенция. Тя се базира върху човешките права, тя е подписана от много от европейските страни. И голяма част от споровете около бегълците са излишни, ако приемем, че Женевската конвенция важи. Често го казвам в Германия - че този разговор е излишен, ако не решим най-напред - ние подписали ли сме този договор, съгласни ли сме с този договор или не. Но лицемерието на политиката е такова, че никой няма смелостта, даже и най-крайният да каже, че трябва да се отречем от човешките права. А искат по някакъв начин да намерят егоистични решения, без да се откажат от този проект. Това все пак е израз на някаква минимална цивилизация. И никой не иска да се откаже от тях, а иска по някакъв начин с изключения, с избягвания и измами да защити собствените си интереси, без да се откаже от тия общи правила.

Германия, която споменахте, през последните 100 години извървя изключително труден път, но като че ли тя успява да бъде пример точно за това, което казвате. Например за в. Ди Цайт Ангела Меркел каза: „Ние можем да го направим”. Тоест - “ние можем да приемем тези хора“. Какви са наблюденията Ви отвътре? И въобще за Европа - доколко успяваме да приемем голямата вълна от бежанци?

Смятам, че поведението на повечето правителства, ако не всички в бивша Източна Европа, е престъпно. Ако си част от една европейска общност, която ти е донесла много, много привилегии... И то на елитните класи! Голяма част от богатството в страни като Полша, Унгария - се дължи директно пряко или непряко на различните фондове и субсидии на Европейския съюз. Напълно непоносимо е тези хора да се откажат да приемат 20-30 или 50 души. Фактът, че Европейският съюз не е в състояние по някакъв начин да накара тия държави да спазват правилата показва, че и машината не работи. Машината е дисфункционална.

Интересно ми е, че това се разглежда критично в страни като Германия, Италия, Швеция и др., където са пристигнали много бегълци, но въпреки това агресията на част от населението е спрямо бегълците, а не спрямо тези партньори в Европейския съюз, които отказват да действат спрямо законите, които те са приели, когато влизат в европейската общност. Това е много странно, това значи, че в собствения си дом имаш наистина престъпници. Защото да не спазваш законите, които си приел доброволно е точно дефиниция на престъпност. Значи ти имаш в собствения си дом престъпност, а виновни са тия, просяците, които идват отвън.

Почти никога не съм аз съгласен с Ангела Меркел, но в този случай съм съгласен с нея - единственото решение очевидно е едно всеобщо европейско решение. Проблемът е, че Европейският съюз позволява на този примитивен национализъм, който сега е толкова доминантен в страни като Унгария и Полша - донякъде да получи престиж. Все едно, че той е поносим, все едно, че той е част от една европейска общност, която е цивилизована. Според мен трябваше веднага да се дискредитира, веднага да се отблъсне. И по този начин не да построяваме граници около Европейския съюз, а да построим морални граници, с които да дефинираме какво значи да си член на Европейския съюз – първо, второ, трето, ако не спазваш тия споразумения, не може да си член на Европейския съюз.

Тази грешка е една грешка, която Европейският съюз редовно повтаря, това беше катастрофалната грешка, когато приеха България и Румъния, че не използваха този исторически момент да принудят лидерите на двете страни да спрат влиянието на мафия, на олигархия, на корупция, на беззаконие и т.н. А те се задоволиха с няколко козметични промени, с някакви сухи и абстрактни предложения. Бившият външен министър на Германия Щайнмайер (и настоящ президент - б.а.), лично ми каза, че са очаквали един път влезли в Европейския съюз, България и Румъния да подлежат на влиянието на другите и да се развият спрямо очакванията и изискванията на по-големите страни в европейската общност. Но това ни най-малко не стана.

Българските елити имаха много голям интерес да влезем в европейската общност. Но тя изпусна възможността тогава да постави пред нас много неприятни избори – ако искате това, трябва много ясно да промените най-различни елементи на вашата система. Връщам се назад, защото подобна грешка и до ден днешен се провежда и се позволява на страни като Унгария и Полша и др. почти да се подиграват на общите рамки на законност и действия, и на спазването на Женевската конвенция.

Правихте филм за Белене за ZDF с много от хората, които са страдали там. Днес на дневен ред е АЕЦ Белене. Как Вие гледате на тази идея?

Имаше идеи да се направи там резерват, това е типично за съвременна България, от един екстрем - в друг. Най-напред искат да правят резерват, защото има най-много видове пеликани в цяла Европа и е много ценна природната среда. И искаха да потопят част от острова, което щеше да премахне всякакви следи от концентрационния лагер там. А сега другия екстрем – АЕЦ с руска технология. Може би това е крайното решение на всякакви проблеми - ако ние сме готови да вземаме такива рискове. Точно това се опитах да опиша като модерна патология. Неща, които въобще не са рисковани - да опитаме алтернативи в различни области на обществото се считат като невъзможни, като свръх риск, а съвсем очевиден риск - да построиш една ядрена станция, с руска технология, в една малка страна - което е очевиден свръх риск - не. Ние сме загубили способността да анализираме рискове.

Това се вижда например в тази истерия спрямо тероризма. Обяснявам на хората от години, че шансът да станат жертви на терористичен атентат е много по-минимален, отколкото да паднат вкъщи във ваната и да си счупят главата. Така че ако се страхуват толкова, трябва да спрат да се къпят. Но има тази психоза срещу тероризъм. Повечето от хората не знаят, че ако гледаш статистиките в 70-80-те години има много повече тероризъм в Европа – баските, северно-ирландците, имаше ливанци в Париж, аз бях точно тогава там, по време на големия атентат и т.н. Типично ми се струва въобще за модерния човек или модерното общество, че е загубило инстинкта си да оценява какво е истински риск и какво не е. Заради това населението може да бъде манипулирано, защото не реагира разумно спрямо алтернативите, които има.

Това е и феноменът на фалшивите новини, които разчитат на реакция от страна на аудиторията - не на базата на факти, а на базата на емоции. Медиите така живеят. Те се издържат от рейтинга, от акумулирането на гледаемост на всяка цена. Какво може да постигне литературата в тази ситуация? В каква позиция е литературата, изкуството в гигантския медиизиран шум да казва някакви ценностни послания и те да променят хората?

Хората, които още четат литература, са хора, които търсят нещо по-дълбоко. Те така и така не се задоволяват с „белия шум“ на медиите. Фактът, че някой започва да чете един комплексен, труден роман от 500 страници - вече е достатъчно доказателство, че има още хора, които търсят по-сериозно разглеждане на каквито и да са теми и проблеми. Според новите данни в Германия броят на тези, които четат, намалява в последните 10 години. За това време към 6 млн. читатели са изчезнали. Мои приятели, които преподават в университета, казват, че има студенти, които имат трудности да прочетат по-дълъг текст. Има последици на дигитализацията. Но въпреки това в литературата може би най-свободно могат да се развият други идеи, други перспективи в действителността, тъй като тя е най-независимото изкуство. Защото съм участвал и във филми, и в театрални постановки, и в опера, там са нужни големи екипи, много пари и т.н. За литературата - една тетрадка, един молив или един малък компютър – и готово. Докато има хора, които мислят, и докато има хора, които търсят, смятам, че литературата ще има много важна функция като ареал на алтернативен дискурс.

Дигитализацията, за която казахте съдържа в себе си актуалния проблем с данните. Бигбрадъровски, джорджоруеловски въпрос...

Да написал съм цяла книга по въпроса. (“Атака на свободата. Сигурност, наблюдение и премахване на гражданските права” - в съавторсство с Юли Це - б.а.). В Германия се организираха много дискусии и години наред ние бяхме активисти. Организирахме заедно световен, подписан от над хиляда писатели от цял свят манифест срещу събирането на данни, подслушването, Биг Брадър и т.н. Ясно е, че ние трябва да намерим някакво демократично решение на въпроса с данните. Смятам, че това е започнало. Населението трябва да разбере, че данни са и пари, и власт. Адрес, рождена дата и плюс някакви други лични данни - такива неща се продават в Германия за 20-30 евро. Има една популярна фраза - “не търся продукт в интернет, аз съм продукта”.

Но хората още не са разбрали, че за една институция или една държава - да разполага с информация за тях е форма на власт и заради това е форма на репресия. Те смятат, че докато не е дошъл някой да ги арестува в средата на нощта, е безболезнено. Това е голяма, голяма грешка. Манипулациите на дигитализирания свят са много по-тънки, невидими, хитри, отколкото манипулациите на старите диктатури. Маниерът как Държавна сигурност е действал е почти първобитен в сравнение с това как се действа сега да се манипулира индивида или едно общество. Така че тия две неща трябва да се разберат - че не може да има едно свободно общество, ако позволяваме на държавата или на големи компании и институции да събират информация. И от друга страна - не е възможно да намерим лично решение на този въпрос. Едни от проблемите, които могат само да се решат на ниво на човешките права - значи трябва да има някакви дигитални човешки права, които наистина се спазват и важат за цял свят.

Да се върнем накрая на най-новата Ви книга - “След бягството”. Художникът на корицата Дамян Дамянов казва, че това е книга за “вътрешния свят на човека, напуснал родината, човека не на света, а на никой свят, принуден да бъде където е”. На какво трябва разчита човекът, останал без родната земя под краката си?

Най-напред човек намира нова родна земя. Националистите опитват да ни убедят, че има само една родина. Човек с друг житейски опит, например авторът на тази книга твърди, че има много родини. Не само че има много родини, но човек разполага с възможността да преживее един много динамичен културен процес, в който намира нови допирни точки, научава нови езици, влиза в други култури и по този начин се развива. Така че въпросът за родината в началото е един цвят. И човек ако преживее един такъв процес, какъвто аз съм преживял - този един цвят се превръща в една дъга. И сега според мене разполагам с много повече цветове и съм много по-щастлив и живея много по-богат живот, отколкото ако бях принуден да се задоволя с една родина.

Вярвате ли днес, че светът е голям и спасение дебне отвсякъде?

Това изречение е толкова амбивалентно, че не е възможно човек да вярва в него.

Казвате, че бъдещето е на стичащия се, изграден от много култури свят. Да погледнем с оптимизъм бъдещето, не в проекцията “светло бъдеще”, просто да си помечтаем малко. Как това да се случи?

Това вече в голяма степен се развива. Ние като говорим за опасностите в момента от крайно десните, от популисти и т.н. не трябва да забравяме, че страни като Германия например може би половината от младите хора са точно обратното. Сума ти млади хора напълно естествено живеят един космополитен живот. Следвали са на едно място, специализирали са на друго място, пътували са, имат много приятели в различни страни. Има толкова много бракове на хора от различни култури и светове. Има много хора, които са мобилни. В големите градове Ню Йорк, Париж, Берлин, Мумбай, Хонконг, Сидни, където и да съм бил в света - голяма част от населението вече живее този живот. Това не е идеал, това е действителността.

Смятам, че бъдещето на човечеството така и така е в големите градове. Няма да можем да спрем растежа на човечеството в следващите 20-30 години. Най-големите оптимисти казват, че може би до края на века заради развитието и образование ще можем да спрем растежа. Но тогава да кажем, че ще сме 10 милиарда. Едно горе-долу екологическо изхранване и оцеляване на 10 милиарда е възможно само ако имаме голямо екологическо и демократично организирани градове и част от околната страна е спазвана като зона на табу. На големи като резервати, които не подлежат на експлоатация.

Защото ако продължим експлоатацията на всичко и навсякъде, това без съмнение ще доведе до много солидни екологически катастрофи. В големите градове, най-ярко го преживях в Мумбай - там е почти невъзможно ти да нямаш контакт, да нямаш взимане-даване с хора от съвсем различен манталитет, религия и т.н. Затова съм оптимист и смятам, че бъдещето е на космополитизма. Смятам, че тази фаза сега на национализма някаква носталгична вълна, която ще премине. Защото национализмът в 21. век, в един глобализиран свят, е една форма на апокалипсис.

Още по темата

19/08/2015

Култура

Илия Троянов с номинация за най-добър немскоезичен роман

16/04/2015

Култура

„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” тръгва онлайн

Следете новините ни в GoogleNews