Бесарабският българин Димитър Петков: Аз просто нямам познати, които симпатизират на Русия

Димитър Петков е бесарабски българин, роден в Одеска област. Над 10 години живее в Одеса. Работи като държавен служител. Завършил е история. Работил е като учител.

Горица: Разкажете накратко историята на бесарабските българи.

Димитър: Българите на територията на днешна Украйна се появяват в края на 18-ти, началото на 19-ти век. Тогава тези земи са били част от руската империя. Българите идват тук на няколко вълни. Историците обособяват две основни вълни на преселение. След края на Руско-турската война от 1806-1812 година и след Руско-турската война 1828-1829 година. Българите се заселват трайно в Бесарабия, която тогава е била отделна област в състава на руската империя, създават около 80 села. Получават специален статус, нещо като автономия, самоуправление. Всяко семейство получава по 600 декара земя. Почти 50 години няма набор в армията, има редица други облекчения. Освен бесарабските българи, в Украйна има още няколко групи на българи. Ушанските българи са първата група, те се заселват в средата на 18-ти век – 1761 от село Алфатар. Кримските българи също се заселват в началото на 19-ти век. Има още една група, втора по големина, Таврийските българи, които в известна степен са част от бесарабските българи. Те се преселват след Кримската война през 1861-62 година, когато част от южна Бесарабия минава към Молдова и българите от молдовската част се преселват в Таврия и основават 30-40 села. Днес българи има по цяла Украйна. Разбира се, в големите градове като Одеса, Киев, Харков, Днипро има малки диаспори. След разпада на Съветския съюз бесарабската общност се оказва разделена в две държави – Украйна и Молдова, като повечето остава в украинската част. Интересно е, че при гагаузите е обратното, по-голямата част остават в Молдова. Те успяват в средата на 90-те години да се сдобият с автономия. А българите и гагаузите в Украйна не са се опитвали да получат автономия, защото, по мое мнение, нямаше да има смисъл. Държавата и законите, както тогава, така и сега, гарантират всички права и ни дават възможност да учим, да развиваме българския език и култура. Например, до началото на пълномащабната война, само в Одеса имаше 4 български танцови колектива. От 2010 до 2016 г. имаше български драматичен театър. И днес, в условията на война, работи българският културен център, работят неделни училища - и в Одеса, и в селата. Затова имаме възможност да съхраним своята етническа идентичност, да си развиваме културата, да не си забравяме езика и традициите.

Горица: Това води до следващият ми въпрос. Как стои въпросът с българския език, до войната и след 24.02.2022 г.?

Димитър: Категорично мога да кажа, че така както го представя руската пропаганда, в Украйна няма проблем за българския език. Първо защото той не е забранен, не е бил забранен от 91-ва година насам. Има три закона, които регулират не само българския, а изобщо използването на езиците в Украйна – това са Закона за езиците, Закона за образованието и Закона за националните малцинства. Регулира се използването на останалите езици в Украйна само в смисъл, че официалната документация, държавните органи с гражданите общуват на държавния език. Като пример мога да кажа – нека се замислят на какъв език се води документацията в България, на какъв език говорят чиновниците в България. Вторият момент е свързан с обучението. Законът за образованието казва, че в Украйна обучението се води на украински език. Но Законът за образованието предполага и дава възможност да се изучават езиците на държавите от ЕС. Дава право и възможност обучението да се води на български език от 1. до 4. клас. После в средното образование обучението преминава на украински, което е, според мен - абсолютно нормално. Но в същото време децата имат право да продължат да изучават български език, молдовски, гагаузки, румънски, какъвто и да е. И не само език, а и литература и история. Ако има желание от страна на родителите, при наличие на известно количество ученици. Разбира се, че ако иска само едно дете от класа, напълно разбираемо, държавата физически няма как да осигури учител. Когато има желание от няколко ученика, държавата е длъжна да обезпечи изучаването на езика. Ако говорим за обикновеното общуване – ние можем спокойно да общуваме помежду си на български език в каквато и да е ситуация и обстановка. Аз за всичкото време от 2004, когато започнах да уча тук, в Одеса, после работих в село, а след това отново се върнах, за 20 години нито веднъж не е имало забележка от някого защо не говоря на украински език, защо говоря на български. Никога не е имало проблем, свързан с българския ми произход. Има си условия, ако си държавен служител си задължен да говориш на украински, в сферата на обслужването си задължен да се обръщаш на украински език, обаче ако клиентът ти проговаря на друг език, и ти го знаеш - то можеш да му отговаряш на друг език. И ние можем да си общуваме на какъвто и да е език, това и правим и няма никакви забележки. Много често, когато пътувам в градския транспорт от работа или към работа, чувам как хората говорят помежду си на български език. Шофьорите говорят на български език. Няма проблеми в използването на българския език в Украйна.

Горица: Българските деца в момента как възприемат България? Тези от тях, които са в големите градове, асимилират ли се по-бързо?

Димитър: Нямам отговор на това какво мислят децата. Има ли асимилация? Както и във всеки друг голям град, като във всяка друга чуждоетнична обстановка - има асимилация. В селата, които са в Бесарабия, 90% от жителите са българи. Децата винаги чуват българска реч. По правило в семейството се говори на български език. И там асимилацията не се усеща така, защото всичката модерна лексика е украинска или английска, но битовото общуване е на български език. Но когато се преместиш в голям град, или ако има смесени бракове, ако единият от родителите не българин, то по-често в семейството не се говори на български. Детето ходи в градина, в училище, наоколо всички говорят на друг език. И детето иска или не, започва да говори на него. Това е естествен процес. Но не е вярно, че насила ни принуждават да говорим не на български език. Друг е въпросът, че зависи изцяло от родителите на какъв език говорят с децата вкъщи. Аз познавам българи, които говорят с децата си на български, въпреки, че тук в големия град всички говорят на украински или на руски. В същото време познавам българи, които вкъщи говорят с децата си на руски, защото смятат, че така ще е по-лесно за детето. Другият момент е, че в селата се учи български език, литература и история в училище. Освен това има неделни училища, даже и тук в Одеса. Децата имат възможност не само в семейството, но и в училището, поне веднъж седмично да учат български език. Косвено свидетелство за отношението на децата към България е това, че много от тях отиват да учат висше образование в България. Очевидно има някакво влечение към България. Ако говорим за преди войната, сега ситуацията е малко по-сложна, те могат да учат в университет и в Одеса, и в Киев, и в Лвов - в Украйна има много добри учебни заведения, които спокойно могат да се конкурират с българските. А този факт, че децата избират да учат в България, говори за отношението им към страната. И другият момент е, че повечето от тях остават да живеят там, да работят, да създават семейства. Ако не им харесваше България, след завършването си или щяха да се връщат тук, или да заминават някъде другаде в Европа.

Горица: От вашия кръг близки познати, приятели, бесарабски българи какво е тяхното отношение към това, което се случва?

Димитър: Ситуацията е такава, че аз просто нямам познати, които са симпатизанти на Русия. Знам такива хора, но те не са ми приятели и с тях не общувам. Имах няколко познати, които от 2014-та година бяха симпатизанти и открито декларираха това, аз просто престанах да общувам с тях. От моето обкръжение всички са на страната на Украйна. Всички според възможностите си помагат на държавата, на армията, на войниците, наближават победата с всички сили. Имам познати, които са в армията. Имам познати, които са бизнесмени и се занимават с доброволчество и даряват пари. Всички разбират, че ние трябва да помагаме и на държавата, условно като работим и плащаме данъци. И трябва да помагаме на войниците, които ни защитават в окопите, които спряха руското настъпление и ни спасиха от войната, например тук, в Одеса. Благодарение на тях горе-долу тук няма този ужас, който е в Запорожие, в Херсон, в Харков, които всеки ден ги обстрелват. Войниците от моето обкръжение, които спряха руската армия - всички им помагат. И всички искат Украйна да победи в тази война.

Горица: А мислите ли, че България като държава и българите като общество помагат достатъчно на Украйна като държава и на народа ѝ?

Димитър: В нашата ситуация са необходими огромни обеми помощ и всичката помощ е недостатъчна. Но аз си спомням ситуацията от 22-ра година, когато България тайно, през трети страни предоставяше снаряди. Това никъде не се афишираше. И ние, българите в Украйна, бяхме възмутени от това, че България недостатъчно помага. Затова, аз няма да говоря дали е достатъчно или недостатъчно, защото ние не знаем реално колко помага България. Аз бих искал помощта да не спира, ако е възможно да се увеличава, а ако не е възможно - то да се запази поне на сегашното ниво. Защото България, както разбрахме по-късно, от самото начало на пълномащабната война активно е снабдявала Украйна със снаряди, давала е и хуманитарна помощ. Може да се помага не само с оръжия. Може да се помага със защитни средства – каски и бронежилетки. Може да се помага с медицински препарати, например. Може да се помага с превозни средства. Сега не по-малка необходимост има от обикновени коли, отколкото от снаряди. Колите на фронта са разходен материал, те там живеят една, две седмици. И постоянните кампании за събиране на средства са за коли, защото те никога не стигат. Затова, може не само със снаряди да се помага. Снаряди също трябват, но може и с друго. Аз помня, че българите казваха: „Ние сме против да помагаме с оръжия, защото това въвлича България във войната“. Ок. Не давайте оръжие, давайте поне коли, медицински изделия, това, което не убива, а спасява човешки животи. Ние и за това ще сме благодарни.

Горица: Какво е Вашето отношение към България?

Димитър: Хубав въпрос. Моята родина е Украйна. Тук съм роден, тук съм израснал. Имах възможност, преди да започне пълномащабната война, да си извадя българско гражданство по произход. Не го направих. Аз виждам живота си тука, в Украйна. България за мен е прародина. Тя е държавата, от която са дошли моите предци преди 200 години. Имам там много познати и българи, и бесарабски българи, които по-рано се преместиха в България. Тя е държава с красива природа, с хубави хора, с интересна архитектура, с фантастични планини. Да, аз искам пак да отида в България при моите приятели. По принцип за мен тя е хората, които са там, държави има много, но най-важното - това са хората.

Горица: За какво мечтаете след края на войната?

Димитър: За пътешествия. Да видя на живо приятелите си в България. Да мога спокойно да пътувам по Украйна, без да ме е страх, че бомба или ракета ще ми падне на главата. Това е на този принцип, че разбираш ценността на нещо, когато го загубиш. Украйна е голяма държава, в която може да се събере целият Балкански полуостров. Сега ме е яд, че в известна степен през последните 5 години всички отпуски прекарвах на село - защото трябва да помагам на родителите ми, или пък в България - при приятелите. Естествено, ние всички искаме мир. Но мир след нашата победа. Искам да се върна съм танците. Да отидем с танцовия състав в България, там да покажем, че ние тук също можем нещо. Тук се провеждаха фолклорни фестивали. Искам да идем с танцовия състав на турне по България, да отидем на някакъв събор в България, това планирахме през 2022-ра година. На Мусала искам да отида. През август 2021 г. се качих на връх Ботев.

Горица: Къде сте били в България? Кои са Ви любимите градове?

Димитър: Любимите ми градове са София и Варна, защото приятелите ми са там. Скоро питах един приятел колко печата има в книжката на Българския туристически съюз. Той има 51, аз имам малко. Къде съм бил – София, Варна, Търново, Пловдив, Мезек, Добрич. На много места съм бил, а на още повече не съм бил.

Горица: Има ли нещо, което искате да кажете, а не съм попитала?

Димитър: Когато свърши войната, заповядайте в Одеса. Голям, красив град, със своите предимства и недостатъци. С нещо прилича на Варна, с нещо на София. Тук е хубава държава, с хубави хора, нямам предвид само българите в Украйна. А ако искате сега да се запознаете с бесарабските българи, можете да го направите в Молдова. Същите са като в Украйна, само че в Молдова. Те, за щастие, познават войната само от новините, от телевизията и от разказите на роднините от Украйна.

Следете новините ни в GoogleNews