Откъде се взе този театрално-патриотичен подем?

Мислех, че историческите възстановки са мода, която ще затихне, но се случи точно обратното: през последните три-четири години вече няма седмица от месеците с хубаво време, в която да не ни канят на такова събитие.

Обичайните театрализации на Априлските въстания и Шипка си продължават; към тях се добавиха битки от Първото и Второто българско царство, средновековни панаири с предполагаема храна от онова време и разнообразни „автентични“ сувенири; навлизат римски кохорти, които се сражават с доблестни траки. Възстановки се правят дори на тракийски тайнства, с предполагаеми орфически възлияния на слънцето; във възстановен декор - римски, средновековен, национално-етнографски - се бракосъчетават наистина активисти-реенактори.

Как да си обясним този театрално-патриотичен подем?

Някои казват, че има промяна в общинските политики. В последно време те разбраха, че си заслужава да инвестират във възстановъчната дейност, та да разнообразят монотонния културен календар. Възстановката се е превърнала в ритуал, подобен на поомръзналото поднасяне на венци и стоене мирно на тържествена музика – преиграването на историческото събитие е един пластичен монумент, при това евтин, защото ентусиастите рядко получават хонорари. Да кажа и че много общини вдигнаха бутафорни крепости, в чиито евро-бюджети бяха заложени подобни обживявания, които да оправдаят сторителството (това вероятно поражда интереса към именно антични и средновековни сюжети).

Но общините едва ли имат тук решаваща роля. Явлението е част от по-общата воля за образ на недотам уверената в себе си българска идентичност. Забелязали ли сте, че туристическите народи развиват един особен национализъм? Той е различен от имперския на Англия или Русия, от културно-историческия на Франция или Китай: национализъм за показ пред чужденците, значи леко забавен, боравещ с прости емблеми, лесно различими от тези на съседите. Разви го Австрия след разпада на империята си, има го в Мексико, дестинация за американски туристи, в съвременна Гърция или Египет, които продават великите си древности.

По този път вървим и ние: някой се хваща да играе най-дългото хоро до кръста във вода, друг се гордее, че в ю-тюб разглеждат куриозната летяща чиния на Бузлуджа, трети измисля прабългарски бойни изкуства, черпейки от българското кино и фентъзи игрите. Най-горди сме когато ни признае книгата на рекордите „Гинес“ - тя си е златният стандарт на гордостта.

Ще чуете често, че възстановките са ресурс за привличане на туристи и това е доста логично, защото за съвременния човек да отиде на почивка означава да се пренесе в друг свят - а какво по-друго от историята, разигравана пред очите ти? Проблемът тук е, че туристите са разглезени същества и очакват разнообразие; средновековни панаири по света бол, трябва значи нещо по-особено, за да им се задържиш вниманието за повече от едно селфи.

Любителска историография и патриотични фантазии

Затова пък българските туристи все още ходят по възтановките с ентусиазъм. Защото къде да изведеш детето си в неделя на чист въздух? Пък и може да му дадат да постреля с лък. Самите групи от реенактори най-често членуват в групите семейно – участието в поредната битка е къмпингуване сред природата, хоби в което участва цялото семейство, за разлика от риболова например, където таткото отсъства цял ден сам. Хората имат нужда да правят нещо смислено и, на фона на доста убогата ни публична среда, да превърнеш историята в хоби изглежда нещо, за което си заслужава да отделиш хиляди левове (бойно снаряжение от Първото царство, бойно снаржение от Второто царство...).

В повечето случаи любителската историография не е особено сериозна – родолюбието доминира над фактите, гордостта – над разбирането. Наистина има групи, които търсят помощта на сериозни специалисти; в идеалния случай възстановката може да бъде експериментална проверка на научни хипотези. Но обикновено сериозните историци презират любителите; любителите пък ги смятат за национални предатели, защото усложняват, търсят други гледни точки, опитват да разбират врага. В този конфликт се наместват откровени шарлатани, които предлагат на реенакторите патриотични фантазии.

Реванш на миналото

Наместо в разбиране на миналото и поука за бъдещето историята се превръща в реванш над историческите несправедливости, където един момент е въздигнат, друг подминат, трети преиначен. Преиграваме значи победата на Самуил над Василий, но никога последвалата победа на Василий над Самуил – и така някак магически анулираме фаталния ход на времето. Любителят историограф лесно намира из джунглата на интернет потвърждения на тезите си – уверява се, че всъщност древните българи са траки, всички те - християни още преди да бъдат покръстени, абе с една дума – че всичко е едно, просто и ясно. Остава само да налагаш с меча тенекиения щит на врага.

И все пак пазарът играе своята подмолна роля. Имам предвид пазара на медийно внимание, за който основно се борят реенакторите. Единните и прости неща бързо омръзват и, за да бъдат интересни, групите неусетно разширяват сферата си на дейност. Заедно със стражевите крепости, построени от итонг и бетон, дойдоха и римляните, та даже ромеите, които десетилетия ни се водеха поробители – възстановките неусетно ги превръщат в предци отвъд идеологическата триада траки-славяни-прабългари. Има група, която се специализира в готите, каквито, знаем, са живели по нашите земи; заражда се все по-голям интерес към келтите. На един средновековен панаир ми предлагаха арабска кухня, която била приготвяна във византийския двор; в инструкцията за фолклорния събор в Жеравна пък се е промъкнала възможност да идеш с там с традиционни дрехи на други народи и си представих колко забавно ще бъде, когато там се появят китайски и индийски облекла от 19-ти век. Вероятно битката ще е дълга, но има някакъв шанс в главите ни да поникне една по-сложна представа за това кои са предците и какво представлява историческият процес.

Б. ред. - Статията на проф. Ивайло Дичев е от Дойче веле.

Следете новините ни в GoogleNews