Коалиция на смисъла

Веселин Паскалев^*

Едно от най-хубавите неща на протеста е, че заедно протестират хора от целия политически спектър, от всякакви възрасти и от всякакви социални групи. Въпреки някои коментари, включително и от самите протестиращи, че това бил протестът на средната класа, на красивите и пр., протестът е шарен. И е красив тъкмо защото е шарен, а не защото протестиращите са морални, умни или богати, защото четат Фихте, или защото имат добрите възможности и лошия вкус да замерят депутатите с черен хайвер. Затова и изходът от кризата може да дойде не с раждането на един субект, блестящ целия в бяло, а от няколко формации, от различни цветове. Февруарските протестиращи не успяха да излъчат такъв субект, нито да формулират общи искания не защото протестираха бедните и гладните – всъщност персонално повечето хора на улицата са същите – а защото бяха твърде различни. След като Борисов се изхитри да подаде оставка, той ги постави пред невъзможната задача да формулират нови искания, които да бъдат едновременно достатъчно общи, за да обединят протестиращите, и достатъчно специфични, за да могат да бъдат изпълнени. Това нямаше как да стане, просто защото формата на колективно действие „протест” поначало е реактивна, и не дава възможност за генерирането на конкретни позитивни управленски стратегии.

Въпреки многото политически сили, които се опитват да извлекат дивиденти, това не е протест на ГЕРБ (забележете че тези усилия на ГЕРБ бяха подкрепени от изказвания на лидерите на БСП в същия смисъл, а и от медиите на Пеевски, но въпреки това пропаднаха). Нито пък е протест на "старата десница", макар че една значителна част от хората на площадите имат силни симпатии към нея, а друга просто по навик рециклира антикомунистически лозунгите от митингите от 90-те. Анахронизмът на последното дразни някои „млади” и поставя повечето „леви” в положението категорично да отхвърлят правителството на БСП, но едновременно с това да се притесняват да се включат в протеста срещу него.

Протестът ще продължава да бъде красиво шарен точно дотогава, докогато Станишев и Орешарски отказват да видят, че са изпаднали в невъзможност да управляват и подадат оставки. Това вече изглежда само въпрос на време, но в момента в който искането за оставка престане да бъде актуално, протестът ще бъде изправен пред предизвикателството да намери нова кауза или да се спихне. В този момент разнообразието на протестиращите вече няма да е никакво предимство, а шареното няма да е толкова красиво. Тогава ще дойде времето на представителството и за да бъде автентично, то трябва да бъде също толкова шарено, колкото и самия протест.

Представителната демокрация не е популярна сред протестиращите днес. Основателно всички основни партии се привиждат като неавтентични, а политическият живот – като лишен от всякакъв смисъл. Но проблемът не е в „системата”, нито в представителната демокрация (която другаде функционира що-годе добре), нито дори в Избирателния кодекс и контролираните медии (по отношение на които има какво да се поправи). Проблемът според мен е в постепенното изпразване на смисъл на политическия живот, което се случи постепенно от 2001 насам. Обезсмислянето се случи, с извинение към гражданите, поради безкритичното отношение на повечето от нас към нашите представители през по-голямата част от времето. През последните петнадесетина години българите са политически активни предимно на маса или пред телевизора. Веднъж на четири години гласуваме протестно за „по-малкото зло”, после дълго очакваме нашите „да ни оправят” и да се разправят с лошите, до момента в който осъзнаем, че „нашият” всъщност е от „другите”, и зачакаме следващите избори, за да връчим властта на новия спасител.

Когато гражданите систематично протестират срещу безобразните действия на представителите, последните започват да предлагат по-смислени решения. В случая под представители имам предвид не само избраните депутати и министри, но и всички политически лидери – лидерите на моята партия, която е загубила изборите са толкова отговорни към мен като техен фрустриран избирател, колкото и лидерите на победителите са отговорни към мен като техен фрустриран гражданин. Съответно представляваните трябва да упражняват контрол не само върху министрите си, но и върху лидерите на партиите, които подкрепят. Последното се случва изключително рядко в България – в ляво Жан Виденов е май единственият свален лидер. Вдясно положението е малко по-динамично – там обикновено разочарованите лидери си правят нова партия и си намират нови граждани за представляване. И от двете страни гражданите следват лидера вместо той тях. Неизбежно идва наум приказката за зелника...

Липсата на систематични и масови протести от 15 години, въпреки изобилието от поводи, култивира у политиците чувство за безнаказаност, но и чувство за безсмислие у всички нас. От избирането на царя за премиер насам самото политическо говорене започна да се изпразва от смисъл. През 90-те години България страдаше от много други липси, но политическият дебат беше смислен и политическата система функционираше почти като по учебник. Имаше леви и десни, имаше спор за плавен преход или „шокова терапия”, за масова или касова приватизация, за членство в НАТО или „за Швейцария на Балканите”. Когато гражданите отиваха до урните, те имаха избор между по-добри или по-лоши алтернативи, между по-достойни или по-корумпирани политици. Мнозинството граждани обикновено, според личното ми мнение, правеше грешен избор, но във всички случаи правеше избор между ясни алтернативи, избор, който значеше нещо конкретно и който си имаше ясни последици.

Първият политик, който съзнателно избягваше смислените изказвания и когото въпреки това оставихме да бъде министър-председател цял един мандат беше Симеон Сакскобурготски. Коалицията, която НДСВ направи с основния си опонент, беше друга голяма крачка към обезсмислянето на политическия процес. Предвид на изборните резултати редица „прагматици” приеха необходимостта от такъв компромис, за да продължат реформите, свързани с еврочленството, но недооцениха дългосрочните последици. Едва ли е необходимо да проследяваме всички стъпки, довели дотук, приносът на незабравимите думи и дела на Румен Овчаров, Румен Петков и Георги Първанов можа да бъде засенчен само от титаните на мисълта Бойко Борисов и Цветан Цветанов. За едно десетилетие политическият живот дотолкова се профанира, че нямаше пречка „новата тройна коалиция” да се формира почти веднага в изборната нощ без родилните мъки, които бяха необходими за старата.

Политическият живот загубва смисъл не просто когато политиците говорят или правят глупости, а когато гражданите приемат и най-плоските обяснения на „своя” лидер като по-добри от твърденията на „лошия”. Бойко Борисов спечели своята популярност още докато беше главен секретар на МВР с мантрата „ние ги хващаме, те ги пускат” и мнозинството от граждани продължиха да приемат това обяснение дори след като ГЕРБ успя да назначи „семейни приятели” на редица ключови постове в съдебната система. Симеон Дянков продължава да се счита за десен министър дори след като в името на връзването на бюджета превърна забавянето на плащанията към бизнеса в държавна политика. Предложението му за незабавно плащане на дължимото от държавата срещу „доброволна” отстъпка от 10% сигурно би срещнало подкрепата на другаря Георги Димитров, но не срещна никакви възражения от „антикомунистите”. Три години правителството на ГЕРБ строи АЕЦ „Белене”, похарчи за него може би повече пари отколкото тройната коалиция, и подписа едно от споразуменията броени дни след аварията във „Фукушима”, когато дори и привържениците на БСП бяха охладнели към проекта. Въпреки това, когато накрая на мандата си Борисов внезапно спря строежа, редица „десни” граждани привидяха чутовен героизъм.

При отсъствие на смислен обществен дебат за политики, гражданите са изправени пред избор между „много от все същото” – more of the same, според популярния английски израз и „всички са маскари” според известния български мъдрец. Не е чудно, че все повече от нас престават да ходят до урните чрез които могат да изберат по-малкото зло. Дори и да се намерят автентични формации сред петдесетте имена в интегралната бюлетина, когато традиционните политически категории не значат вече нищо техните послания не могат да стигнат до никого извън най-тесния кръг от лични контакти.

Протестите са нов шанс за изпълване на политическия живот със смисъл и автентичност. Днес мнозинството българи намират повече смисъл да излизат ден след ден на площадите, отколкото да отидат веднъж до избирателните секции. В този контекст няма нищо парадоксално в неучастието на варненци в изборите за кмет. След като избраното народното събрание се делегитимира само и хората излязоха на площада, протестът днес е като Ганковото кафене – един малък парламент.

Като истински парламент протестът изразява адекватно общественото мнение доколкото в него участват хора от всички социални групи и покриват целия политически спектър. Многообразието на хората на улицата прави протестът представителен днес, но няма как протестиращите да бъдат представлявани утре от една нова „партия на протеста”. Това вече пролича при обявяването на „десния блок”, когато на съпредседателя на Зелените Борислав Сандов веднага се наложи да обяснява, че не става дума нито за десен, нито за блок, а само за споразумение на пет партии около четири конкретни искания. Последваха разграничения и уточнения и от останалите участници. Нямаше как да бъде другояче, защото само част от протестиращите са десни, и още по-малка част са привърженици на някоя от участващите партии. Затова пък всички протестиращи споделят четирите искания. Това е основата, но и пределът на обединението - промените в Изборния кодекс и евентуално медийната регулация. Правилата на играта трябва да бъдат подкрепени не само от един десен блок, а от целия политически спектър. В тези рамки сътрудничество между „старата” десница и Зелените заслужава подкрепа. В идеалния случай към него трябва да се присъединят и други партии, които не са част от статуквото на безсмислието, стига да са разпознати като автентични от някаква част от протестиращите. В него по принцип има и остра необходимост от леви организации, въпреки че досега не се е появила автентична такава.

Така се очертава формулата за легитимиране на автентично представителство на протестиращите – различни формации, които са припознати като легитимни от някаква част от протестиращите и които постигат съгласие върху програма, споделена от всички протестиращи. За връщането към смислен политически живот е важно не протестът да формулира управленска програма, нито да излъчи една партия или коалиция, която няма как да бъде истинска. Един от най-симпатичните лозунги на протеста e „It is not about left or right, it is about right and wrong”. Това е валидно за ситуацията на политическа криза в която се намираме в момента – сега наистина няма място за нюанси. България решава въпроса за оставката на Орешарски и задкулисието което го постави на власт и този въпрос измества всички други. Но нормалният политически живот, който всички се надяваме да последва, се състои от ежедневни избори – за или против шистовия газ, за или против увеличаване на данъците, за или против приватизацията на БДЖ или здравната каса, за или против строителството на лифт в Банско. И дори и противопоставянето между ляво и дясното да не е вече актуално, политически избор винаги има. Всяка коалиция, която обещава да угоди на всички, неизбежно лъже – най-често всички. Вместо това протестиращите трябва да излъчат, или припознаят като легитимни, няколко субекта, покриващи широкия спектър от пристрастия на участниците, които могат да си взаимодействат относно правилата на играта, но да не се обединяват или явяват заедно на избори. Коалиция на партии с дълбоко несъвместими идеологии и позиции, направена с цената на отстъпление от собствената идентичност по формулата „всички срещу Х”, вече сме виждали.

Следете новините ни в GoogleNews