Да няма пари за кино е нарочна грешка

Атанас Христосков – режисьор

За онези от вас, които не ме познават, аз съм режисьорът на наградения със "Златна роза" 2011 филм „N1” за насилието в българските училища, който още не сте видели година и половина след завършването му. Но не за това пиша. А може би и за това. Въпреки че в никакъв случай не се чувствам неоценен, в душата ми се е натрупал гняв. И аз искам да го споделя с вас. Защото и вие имате право да бъдете гневни.

На 28 май 2012 г. художествената комисия към Националния филмов център (НФЦ) гласува предложенията си за филми, които да бъдат субсидирани от държавния бюджет. Избраните заглавия породиха недоволство и гняв у голяма част от кинотворците и ръководството на НФЦ взе решение за повторно разглеждане на направения избор.

Тази година според мнението на художествената комисия към НФЦ има голям брой качествени проекти и идеи за филми. Нека да повярваме в това, защото звучи чудесно. Това е един огромен шанс за бум на българското кино. Или би бил, ако не се появяваше отнякъде онзи глас, който казва: "Няма пари!". Всъщност кой казва това?

Да предположим за миг, че от всички проекти за филми, които кандидатстват тази година, си заслужават малко над половината. Нека реализацията им да струва 20 милиона лева. Колко са 20 милиона лева за игрално кино в България? За да разберем какво представлява тази сума, нека да я съотнесем към бюджета на държавата. 7–те милиона, които в момента се дават от НФЦ като държавна субсидия представляват 0.04% от държавния бюджет, сиреч 40 стотинки на всеки 1000 лева, похарчени от държавата. Питам: какво би било, ако тази сума стане 80 стотинки? Или един лев? Нима това ще е толкова страшно за бюджета? Със сигурност не. Само че за всички онези, които се надяват да направят хубав български филм, те са от жизнено значение. Важни са и за всички вас, които искате да гледате хубаво българско кино.

И така, изглежда далеч по-лесно да има 20 милиона за кино, отколкото да се създава състояние на непоносимост и антагонизъм между хора, които се опитват да защитят смисъла от месеците и годините, вложени в развитието на проектите си... А може би не. Може би това е целта? Може би целта е точно кинотворците да се хапят един друг за трохите от масата, за да не стигнат въобще до важните въпроси в държавата и до истинските виновници? Е да, ама не! Нека си кажем истината: царят е гол! Всяка година около един милиард лева ни струва един плосък милиционерски сериал наречен „Ние ги хващаме, те ги пускат!”, който гледаме във вечерните новини. Без значение какви са имената на отделните серии: „Наглите”, „Жестоките”, “Муцинките'' или „Дупетата”, в него неизменно бандитите се превъплащават в един съвременен Фантомас, побеждават полиция и прокуратура и ни смеят от някоя яхта на Карибите... Ето и още един пример: по същото време, в което колегите са готови да се хванат за гушите за държавните субсидии на някакви си три филма, се дават извънредно 40 милиона лева за ремонт на мостове. А няма ли нещо друго за ремонт, което е не по-маловажно?

Искаме магистрали. Важно е колите да се движат със 140 км/ч., защото някой иска да пътува по-бързо и нагло твърди че „той дава пари”, „че той строи магистрали!” Лъжа!!! Това са нашите пари, не неговите. Ние имаме право да кажем какво да се случва с тях! Не е ли далеч по-важно накъде отиваме от това колко бързо се движим? Очевидно не за онези, които твърдят, че управляват някого или нещо.

Важно е да знаете това: днес филми с правят не с помощта на държавата, а въпреки безразличието ú! Сигурен съм, че има хора, които смятат това за поредния хленч и считат, че трябва да се оправяме кой както може. Впрочем, нямам нищо против неолибералната теза за свободния пазар, например в американското кино тя работи чудесно. Говорим обаче за огромен пазар и за една индустрия, която над век се развива и усъвъшенства именно в такъв контекст. Там това са правилата на играта и всички играят по тях. В Европа обаче киното е въпрос на национална идентичност и е въпрос на чест, а не на тежест, за всяка една държава да го субсидира. Още повече, че за мащабите на България изцяло пазарният модел е практически неприложим. Ако погледнем фактите, след кинопоказа си дори най-касовите български филми не излизат на печалба у нас. Тези, които защитават такъв модел тук, искат само да скрият безхаберието и пълната безпомощност на институциите, които следва да провеждат държавната политика в тази посока. Един от най-тъжните примери на тази „криворазбрана цивилизация” бяха т.нар. български „Оскари” от преди седмица, на които получилите награди бяха инструктирани и буквално заставяни да правят в национален ефир реклама на фирма за хазарт, спонсорираща събитието. Какво общо има киното с пропагандирането на хазарта? И възможно ли е унижението да стигне по-надалеч?

Лъжа е, че няма национална политика за киното и културата въобще. Има такава. Нейната цел е да няма кино, да няма култура, да няма интелигентни, образовани, мислещи човешки същества. Щом мисълта и интелектът са лукс, който властта не може да си позволи, единственото, което и остава е да отнеме мисълта и интелекта на цялото общество. И не говоря само за това правителство, а за всички, които се упражняват върху нас през последните години. Да „няма пари за кино” е съзнателен духовен геноцид. Впрочем, не на онези, които управляват, защото те по правило нямат умствения потенциал да осъзнаят какво правят. Това е заговор на онези „кукловоди” и „генни инженери”, които нямат интерес от едно осъзнато и критично гражданско общество. Тези хора, а не бандитите от улицата са най-големите престъпници в държавата днес. Това са хората, които дърпат конците на Борисов, Цветанов, Рашидов, Дянков и другите марионетки и ги държат в подчинение, както и всички нас. Те са тези, които управляват у нас банки и телевизии и докато милиони хора в България потъват надолу, те ви казват: „Спокойно, човече, справяш се, всичко е наред! Ето, подпиши тук и вземи този заем!” или ”Гледай, България танцува! Върти се като пумпал и не мисли за глупости!”. Впрочем, никога след 1989 г. медиите и властта не са били в толкова опасно интимен танц, както сега. Националната телевизия за съжаление днес не е БНТ. Тя е друга. И се държи по комунистически. Вземете един най-прост репортаж и ще видите за какво говоря. Ако случайно се прокрадне информация за протестен митинг срещу правителството, той се коментира от... правителството!

Да оставим илюзиите: живеем в бандитски времена. Живеем във времена, в които хората се страхуват да казват истината. Защото ни управляват бандити. Защото държавния репресивен апарат днес работи на пълни обороти и ползва нови и усъвършенствани методи на терор, които някак успяват да се вплетат в илюзията за демокрация – ако не успеят да ви купят, ще приложат тотално следене, компроматна война, потенциала на всички казионни медии и жълтата преса, т.е. на почти всички медии в страната, проверки по „сигнал”, данъчни проверки, а ако всичко това не сработи, са готови да стигнат и по-надалеч. И всичко това се плаща от вашите данъци! Е добре, аз съм готов за това! И всъщност не ме е страх! Истината е не само мое право, но и мое задължение като творец. Да, творец! Влагам в тази дума целите гордост, достойнство и съдържание, които и бяха отнети през последните години!

Аз не се страхувам от истината. Царят е гол! Комичният резултат от 23 години преход е това, че сменихме Тодор Живков с охраната му. И охраната му ни управлява точно така: като охраната на Тодор Живков, която много иска да ни управлява. Само че едното желание не е достатъчно. За тая работа трябва и акъл.

Днес, всичко онова, което аз и хиляди хора като мен могат да дадат на обществото е поставено на карта от една престъпна държавна политика. И аз се гневя срещу това! Защото не искам и моят живот да отиде в канавката. Не искам и моята душа да изгние.

Не съм министър на културата, за да клякам пред някого за трошица хляб. Аз искам! За всички мои усилия и за всички безсънни нощи, които съм прекарал за своите 35 години аз заслужавам възможността да правя онова, което правя най-добре и за което съм получил признание. Искам го не само за себе си, но и за всички като мен. Отказвам да бъда част от поредното изгубено поколение талантливи български творци. Мое свещено право е да се боря срещу това! Нямам намерение да бягам и да напускам, колкото и да се опитват да ме изгонят от тази държава. Защото съм посветил живота си на това да успея тук. Готов съм да се боря срещу глупостта и безразличието.

Аз искам! Искам държавата най-после да поеме своята отговорност за духовното здраве на цял един народ. Искам достойно място за всички като мен, които същата тази държава се опитва да ампутира. Защото ние, а не политиците, сме истинският елит на това общество! Искам и ще се боря за неизвънредни 20 милиона за българско игрално кино още през тази година! За да се правят български филми, с които всички да се гордеем. И за това утре да посегнем към душите си с чисти ръце.

Следете новините ни в GoogleNews