Започвам със задължително терминологично уточнение. Радикалните капиталисти, известни още като либертарианци, както предпочитат да се наричат, или като неолиберали, както ги наричат противниците им, въпреки многобройните си различия имат една обща черта. Абсолютно убедени са не просто в практическото, а и в моралното превъзходство на Пазара. За тях Пазарът е не само най-ефикасната форма на човешко общуване, той е и върховният морален съдник на случващото се. И обратното, за либертарианците всичко, което е свързано с правителството, е дълбоко подозрително и заслужаващо необуздана критика. Или ако използваме думите на Хенри Луис Менкен, техният идеал е "държава, която почти не е държава".

Тоталната неприязън на радикалните капиталисти към държавата се пренася и върху много други, несвързани по никакъв начин с правителствените политики, форми на човешко взаимодействие. Те не харесват солидарността, взаимопомощта, грижата за социално слабите, синдикатите, левицата във всичките й политически и интелектуални форми.... Всъщност вместо още дълго да изброявам какво точно не харесват неолибералите, най-добре да кажа, че те харесват едно-единствено нещо - чистия и "незамърсен" от никаква социална грижа Пазар. За тях най-смислените човешки действия са купуването и продаването, а най-висшият идеал се състои в достигането на максимална печалба.

Бясната възхвала на Пазара и на Егоизма - абсолютно необходим, за да си успещен пазарен играч - води до изключително тежки поражения върху човешкото съзнание. Облъчвани непрекъснато с пазарнически идеи, хората свикват с мисълта, че в никакъв случай не бива да се поддават на абсолютно ненужните състрадание, себераздаване, готовност за помощ; приучават се да извършват само такива действия, които са от техен личен интерес, и да презират всяко общо действие. И тъкмо този либертариански начин на мислене води до тотална деградация - както морална, така и интелектуална.

Обществото на радикалния капитализъм няма нужда от дълбоки мислители и търсещи умове. Пазарът се интересува основно от ловки, хитри, безцеремонни, оперирани от всякакви морални задръжки, персонажи. Това са героите на нашето време, а не мислителите и визионерите. Общество, чиито граждани са заети основно с покупко-продажба и задоволавяне на моментните си егоистични амбиции, няма как да роди смислени идеи.

Никак не е случаен фактът, че възходът на либертарианството, станал особено видим след началото на 70-те години на миналия век, съвпада по време с разцвета на един друг начин на мислене, застъпен най-вече в артистичните и научните среди - постмодернизма. Постмодернистите открито заявяват, че не вярват в големите идеи, не са им интересни големите разкази, които обясняват света. Постмодернизмът представлява съзнателен отказ от визионерски поглед и от създаването на нови концепции. Той не създава нищо ново, а се занимава главно с това да преформулира по един подчертано игрови и забавен начин отдавна измислени визии за света. Вече не е важно дали си измислил нещо ново, а как точно си преформулирал вече известните неща. Постмодернизмът цени не оригинала, не новатарството. Постмодернизмът цени успеха. За предпочитане - материалния успех. Трупането на пари и финансови активи, на което преди се е гледало с нескрито пренебрежие, което е било знак за еснафщина и тесногръдие, в епохата на постмодернизма се превръща в неопровержимо доказателство за величие. Деймиън Хърст е най-аплодираният човек на изкуството днес, не защото творбите му са гениални /какво гениално има в трупове на животни, потопени във формалдехид!?/, а защото печели най-много пари за тях. Разбира се, Демиън Хърст е класическа неолиберална икона. Няма значение какво прави, как го прави и защо го прави, важното е, че има пазарен успех.

За щастие на българските либертарианци и тук има хора, които са доказателство на теорията, че пазарният успех е несравнимо по-важен от такива неразбираеми неща като вкус, естетика, морал. Класическите неолиберални икони в България са поп-фолк изпълнителките. Всяка една от тях заслужава да бъде увековечена в роман /ах, колко жалко, че г-жа Ранд не е вече между живите!/, който да разказва как тези жени - без никаква помощ от страна на държавата и даже в постоянна борба с всевъзможни държавни структури и претенциозни интелектуалци - в крайна сметка печелят любовта на масите и постигат огромен пазарен успех. Стопроцентов либертариански сюжет, откъдето и да го погледнеш! Всеки уважаващ себе си и принципите си радикален капиталист би трябвало да се възхищава от постиженията на поп-фолка и да съсипва от критики правителството, ако то реши да подкрепи финансово някой филхармоничен оркестър, престъпно изкривявайки по този начин непогрешимите пазарни закони. На плахите ви възражения непоколебимите либертарианци ще отговорят с железния аргумент, че щом въпросните филхармоници са толкова велики музиканти, да бъдат така добри да се състезават на чисто пазарни принципи. В конкретния случай това означава да се разположат с инструментите си на някой стадион и да започнат да свирят - примерно, концерт за цигулка и оркестър на Ян Сибелиус или симфония на Сергей Рахманинов. В случай, че съберат повече публика от Анелия и/или Камелия/примерно/ - чудесно!, ако ли не - сори, значи пазарът обича повече Анелия и/или Камелия, а пък Той е последната инстанция, с която не се спори. И ако някой все пак продължава да настоява за по-специално отношение към високото изкуство, значи е анти-пазарник и, съответно, болен комунист.

Ще кажете, че това е измислена ситуация, която не е показателна за реалното състояние на нещата. Добре, тогава да се насочим към друг, вече съвсем реален и много по-зловещ пример за върховенството на Пазара. Знаете, че в Съединените щати е нещо съвсем обичайно някой ненормалник или просто изпаднал в кофти настроение индивид, да се въоръжи до зъби и да изтрепе всяко мърдащо човешко същество наоколо. Защо тъкмо в САЩ стават подобни неща? Нима в другите държави няма ненормалници или изпаднали в лошо настроение индивиди, които биха искали да изтрепят всичко живо около себе си? Има ги, разбира се - и в Русия, и в Англия, и в България ги има.Само че в другите държави не е толкова лесно да се снабдиш с оръжие. А в Съединените щати е лесно. Защото Пазарът показва,че има търсене. А щом има търсене, трябва да има и предлагане. И всички опити на правителството да регулира този процес в името на запазването на живота и сигурността на гражданите, се разбиват в железния либертариански аргумент - да не сте посмели да се бъркате, Пазарът знае по-добре от вас и щом Пазарът иска оръжията да се продават свободно, значи така трябва да бъде, et pereat mundus /ако ще и светът да загине/, както са обичали да се изразяват древните римляни!

В общество, където властват неолибералните ценности, неизбежно се стига до убийство на хора, както видяхме току-що, и до целенасочено унищожаване на духа. Съвсем наскоро "Уолстрийт джърнъл" съобщи, че хуманитарният факултет на Харвардския университет, считан за ковачница на американските литератори, губи своята популярност, заради усещането на бъдещите студенти, че трудно биха си намерили работа с подобна специалност. И наистина обективните факти показват, че безработицата сред младежите, завършили английски, литература, философия, история е много по-голямо, отколкото сред тези, посветили се на точните науки. Обществото на радикалния капитализъм няма нужда от хуманитаристи, нито от критически мислещи личности. Либертарианката държава се нуждае основно от лица, които могат да купуват и продават. Неолибералите не гледат на университета като на храм на знанието. За тях университетът е фирма като всички останали, която трябва да продаде изгодно стоката си. Те категорично отказват да разберат, че образованието не е поредният продукт, а свещено право на всеки гражданин.

Разбира се, радикалните капиталисти гледат на знанието по съвсем различен начин. За тях то е ценно само дотолкова, доколкото може да спомогне за реализацията на единствената смислена цел в живота - все по-голям и по-голям материален просперитет. Оттук и презрението към хуманитариите. Така де, дълбокото познаване на древногръцките трагедии или на процесите в средновековна Франция няма да те направят по-богат. Съответно тези познания са ненужни. Смисъл има само това познание, което ти помага да се катериш все по-бързо по стълбицата на пазарния успех.

Любопитното е, че радикалните капиталисти много обичат да се позовават на науката и на всякакви видове изследвания, за предпочитане от областта на точните науки. По този начин се стремят да докажат, че изводите им не са просто поредния идеологически конструкт, а стройна система, изградена на базата на непробиваеми факти. Така например през последните две години всички неолиберални застъпници на необходимостта от мащабни бюджетни съкращения, строга фискална дисциплина и "затягане на коланите" се позоваваха на изследването "Растеж във времена на дълг" на Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф. Там по много убедителен начин двамата харвардски професори доказват, че икономическият растеж се забавя, когато държавният дълг достигне 90 % от БВП на държавата. Ето, виждате ли, тържествуваха неолибералите, размахвайки победоносно творбата на Рогоф и Райнхарт, ние настояваме за съкращения не защото сме зли и безсърдечни, а защото чистата наука иска това от нас. И наистина, политици на най-високо ниво, като кандидатът за вицепрезидент на Републиканската партия Пол Раян и еврокомисарят Оли Рен, цитираха същия труд, когато оправдаваха необходимостта от все нови и нови драстични съкращения на държавните разходи. Всичко звучеше напълно правдоподобно, докато не се появи 28-тодишният докторант по икономика Томас Херндън, който откри забележителни грешки в изчисленията на споменатите икономически светила. Светилата признаха грешките си. А буквално преди няколко дни Международният валутен фонд си призна, че рекламираната като "единствено възможна" политика на драконовски съкращения в Гърция не само не е довела до подобряване състоянието на страната, ами тъкмо обратното, влошила я е.

Толкова по въпроса за адекватноста на неолибералните теории, основани върху "непоклатими научни истини". Въпреки всичките си претенции за научност радикалният капитализъм е просто поредната идеологическа матрица, много по-близка до фобиите и пристрастията на теоретиците си, отколкото до фактите.

В доминираното от либертариански идеи общество се оформя още една тенденция, която е много по-страшна от изопачаването на реалността и представянето на желаното за действително. Имам предвид постепенното, но неотклонно разрушаване на традиционните морални норми, на етичното поведение. Тъй като смисълът на живота според радикалните капиталисти е печалбата, всичко останало минава на заден план. Важното е Пазарът да е доволен и няма никакво значение дали това доволство се постига посредством нарушаването на писаните и неписани правила за етично поведение. При пазарния фундаментализъм важи само едно правило, което индивидите трябва да спазват при преследването на по-голяма печалба - никога, никога, ама никога не бива да позволят да ги хванат. Всичко останало е разрешено. В обществото, основано върху "рационалния егоизъм", хората лека-полека губят нормалните си черти и се превръщат в нещо съвсем различно. Този процес по загуба на хуманността е предаден по великолепен начин в пиесата на Йожен Йонеско "Носорози". Разбира се, подобна трансформация можем да открием не само в художествени произведения, тя е широко застъпена и в реалността. По времето на национал-социализма в Германия имаме същата деградация на всичко човешко. Индивиди, които да вчера са се придържали изцяло към осветените от вековете морални закони, започват да се държат като нечовеци и да смятат, че съгражданите им евреи не са истински хора и затова е съвсем естествено да бъдат изтребвани с газ. Колкото и невероятна да изглежда подобна морална деградация, тя има своето логично обяснение. Тя е напълно естествен резултат от целенасочената пропаганда по дехуманизирането на всички неарийци и най-вече на евреите, разбира се.

Пропагандата наистина прави чудеса. Не само в тоталитарните времена, а и в днешния ден. Когато непрекъснато ни повтарят, че трябва да се подчиняваме единствено на Пазара и неговите закони, че постигането на максимална печалба е единствената цел, заслужаваща да бъде преследвана, тогава няма защо да се учудваме, че етичните норми се оказват абсолютно забравени. А нищо добро не очаква общество, в което моралните принципи са пожертвани на олтара на "рационалния егоизъм". В обществото на победилия радикален капитализъм действат законите на първобитната джунгла, където по-силният изяжда по-слабия. Сега нали разбирате защо това е любимата философия на олиарсите от всички държави и континенти?    

Още по темата

04/06/2013

Анализи и Коментари

В защита на държавата

20/05/2013

Анализи и Коментари

Защо нормални хора гласуват за национал-популисти?

15/05/2013

Анализи и Коментари

Как големите пари създадоха неолиберализма

07/02/2013

Интервю

Петър Волгин: Журналистиката е меч, който използваме за трошене на орехи