Порои ни давят, а стоим на сухо: Защо България губи повече вода, отколкото използва

Водната криза в България прилича на кофа без дъно. Вече десетилетия наред страната ни се бори с хронично безводие, което не е плод на случаен инцидент, а на системен провал. Колкото и пари да налива държавата, колкото и язовири да имаме, резултатът е един и същ - празни тръби и водни режими. Проблемът не е в липсата на дъжд, а в "перфектната буря" от корупция, лошо управление и инфраструктура от миналия век.

България продължава стабилно да оглавява негативната класация в Европейския съюз. Средно между 60 и 63% от питейната вода у нас през 2024 г. изтича в земята, преди изобщо да стигне до крайния потребител заради течове и амортизирана инфраструктура. 

В някои региони загубите остават на чудовищно високи нива – над 70%, като водата изтича по спукани тръби, при чести аварии или се губи чрез незаконни присъединявания, неотчитане и неплащане, сочи докладът на Комисията за енергийно и водно регулиране за 2024 г. Влошаващ фактор е, че част от ВиК дружествата не само не намаляват загубите, а дори ги увеличават.

Къде изчезва водата ни?

Задълбочаващата се водна криза в България не е просто природно явление, а системен провал, скрит в остарелите и дефектни ВиК мрежи на страната. Експертите сочат три основни пробойни в системата: амортизирана инфраструктура, лощо управление и климатични промени.

Въпреки че през изминалата година във ВиК сектора са вложени 532 млн. лв. - като 60% от тях са европейско финансиране - рехабилитацията е обхванала под 1% от водоснабдителната мрежа в страната. Резултатът от това изоставане е видим в годишния доклад на КЕВР и сравнителен анализ за ВиК сектора през 2024 г. Загубите на питейна вода не само не намаляват, а бележат лек ръст спрямо предходната година, придружени от зачестяващи аварии и вълна от потребителски жалби.

Ситуацията е особено критична в региони като Перник, Сливен и Шумен, където загубите по преносната мрежа надхвърлят 80%. Това означава, че почти целият воден ресурс се губи по трасето, преди изобщо да достигне до чешмите. В национален мащаб потребителите реално ползват едва 40% от влязлата в тръбопроводите вода, но на практика плащат за цялото количество. Тази несправедливост се подсилва от системни технически пропуски – над половината водомери на сградните отклонения са неизправни, а иззетите от природата ресурси често не се измерват с уреди, а се отчитат "на око", като просто се преписват числата от разрешителното.

Към остарялата инфраструктура се добавя и неефективен модел на управление. Липсата на зониране и спирателни кранове не позволява изолирането на отделни течове, а налягането в мрежата остава едва 35.3% от капацитета си. Тези вътрешни дефекти на системата се сблъскват с външния натиск на климатичните промени – поредицата от сухи години доведе до критичен спад в дебита на водоизточниците.

Без дългосрочна държавна стратегия, която да обедини техническото обновяване с адекватно управление на ресурсите, стотици населени места остават заложници на една амортизирана система.

Кои области са засегнати от водния режим? 

Ситуацията с водоснабдяването в България се превръща в сериозно изпитание, като по официални данни над 260 000 души в 12 области са засегнати от въведени водни режими.

На практика при повечето от 28-те регионални ВиК дружества загубите надхвърлят 50%. По данни на регионалното министерство през август 299 населени места (16 града и 283 села) са били засегнати от тежко безводие, а 260 868 души са били на режим.

Данните за 2024 г. от новия доклад на КЕВР показват и друга тревожна тенденция. За 12 регионални ВиК оператора е установено, че през 2020 – 2024 г. са увеличили загубите на вода. Това са фирмите, снабдяващи областите Плевен, Ловеч, Търговище, Шумен, София-област, Перник, Варна, Разград, Хасково, Пазарджик, Бургас и Смолян.

Към лятото на 2025 г. между 150 000 и 260 000 души са на воден режим в около 60 общини, като рискът се увеличава заради сухи лета и стара инфраструктура. 

Начело на тази негативна класация е област Шумен, където заради комбинация от стари тръби и липса на контрол се губят фрапантните 83,67% от водата. Подобна е картината и в Перник (83,25%), като в община Радомир ситуацията е още по-тежка – там загубите достигат близо 90%, въпреки мащабните инвестиции след кризата от 2019 г. Третият регион с критични нива над 80% е Сливен, където освен амортизираната мрежа, основен проблем остават скритите течове и незаконните присъединявания.

Проблемът обаче далеч не се изчерпва с тези три области. Други области с над 70% загуби са Монтана (77,63%), Добрич (74,91%), Търговище (73,61%), Разград (72,99%), София-област (72,56%), Хасково (72,41%), Плевен (71,31%).

Казусът Плевен

Водната криза в Плевен е показателен пример за това как националните проблеми във ВиК сектора се проявяват на местно ниво. Пред OFFNews депутатът от ПП–ДБ и бившият министър на икономиката в правителството на Николай Денков през юни 2023 - Богдан Богданов - обясни, че намалените валежи и поредицата от по-сухи години имат своето влияние, но те са само допълнителен фактор, който оголва много по-дълбоки системни дефекти. По думите му анализите, изготвени в рамките на Комисията по безводие в Народното събрание, сочат еднозначно: водоснабдителната инфраструктура в региона е оставена без поддръжка с години, а на места е буквално унищожена.

Критично състояние се наблюдава още по магистралния водопровод от водосбора "Черни Осъм", който захранва Ловеч и Плевен. Съоръжението е морално и физически остаряло, като в продължение на години не е подлагано на адекватна техническа поддръжка и рехабилитация.  Този магистрален водопровод, вместо да бъде стратегически приоритет, е оставен да функционира в режим на постоянно аварийно състояние. Според депутата именно тук се вижда първият голям провал – липсата на дългосрочно планиране и системна грижа за ключови инфраструктурни обекти.

"Това са морално остарели съоръжения и се наблюдават огромни загуби по самия водопровод, който е магистрален. И същевременно вече, ако погледнем Плевен, ситуацията се влошава значително в последните години, най-вече заради липса на инвестиции и липса на приоритизиране на инвестициите във ВиК сектора от страна на общината. Най-вече защото общината има сериозен ресурс в момента, който може да насочи към ВиК инфраструктура, но нито един лев все още не е отделен за ремонт на течащите тръби. Тези течове са резултат от години наред отлагане – било то на ремонти, било то на воден цикъл в града. Крайният резултат е, че имаме райони в града с над 85% загуби на вода. Така че общият проблем е инфраструктурата, лошото управление, некадърното управление и неприоритизирането на ВиК инфраструктурата в инвестиционните проекти на общината“, допълва Богданов.

Абсурдът на числата - вода има, но не стига до хората

Един от най-фрапиращите моменти в анализа на кризата са количествата вода, които реално влизат в града. По данни, цитирани от Богданов, към Плевен постъпват около 550–600 литра в секунда, при реална необходимост от приблизително 300 литра в секунда за нормалното функциониране на града. Въпреки това ВиК дружеството фактурира едва около 150 литра в секунда на крайните потребители. 

И въпреки това половината град остава на режим.

Официално голяма част от тази разлика се отчита като "загуби". Но според информация на народния представител от ПП, част от тези количества всъщност са резултат от кражби на вода, които умишлено се прикриват като технически загуби. Богданов отбелязва, че на национално ниво само за последната година и половина щетите от кражби на вода надхвърлят 100 милиона лева. 

"Факт е, че имаме абсолютно некадърно управление от страна на Общината и ВиК дружеството. Всички знаят, че за да функционира нормално градът, са нужни 300 литра. Знаят също, че към града се подават 550 литра. А същевременно ВиК дружеството фактурира само 150 литра. Това е абсолютно бездействено и некадърно управление. Никой не си задава въпроса: защо и къде отиват тези количества вода, които в крайна сметка дори не се фактурират?", казва още той.

Според данните на КЕВР ефективността на ВиК Плевен системно спада. Според Богданов е налице сериозно противоречие - докато дружеството се оправдава с липса на средства за ремонти, документите показват преизпълнена инвестиционна програма. Реалните резултати обаче опровергават тези отчети, тъй като загубите на вода, броят на авариите и финансовата събираемост стават все по-лоши.

Кризата се задълбочава и от сериозното занемаряване на вододайните зони около града. Плевен разчита на няколко основни зони с шахтови кладенци и помпени станции. При нормална поддръжка тези зони са напълно достатъчни да осигурят водоснабдяването.

Богданов напомня, че в Северна България почти изцяло е унищожена напоителната система, която е имала ключова роля не само за земеделието, но и за оводняването и поддържането на подземните водни нива. След разрушаването на каналите и язовирите вододайните зони постепенно започват да пресъхват.

Пример за това е язовир "Вълчовец", който е оводнявал една от ключовите зони за Плевен. Язовирът е оставен без поддръжка, а през 2016 г. е продаден на частен съдебен изпълнител и превърнат в земеделска земя. Липсата на поддръжка е сринала капацитета на вододайна зона "Биволаре" от 350 на едва 50 литра в секунда. На практика само тази зона би била достатъчна да покрие нуждите на целия град - около 300 л/сек- и да предотврати водния режим, ако функционираше нормално. След граждански сигнали и организирани акции, оводнителните канали най-после са почистени. Сега се разчита на пролетните дъждове, за да могат тези зони да се напълнят и да задържат необходимите водни количества за града.

600 милиона за язовири, които не работят

Преди около 5 години правителството "Борисов 3" отпуска близо 600 милиона лева за спешни ремонти на 416 язовира в страната. Средствата са разходвани еднолично от бюджетни излишъци, като процедурите са заобиколили Закона за обществените поръчки под претекст за "спешност". Вместо прозрачни конкурси, парите са разпределени между три компании, като една от тях получава лъвския пай от 370 милиона лева.

Въпреки огромния харч, реално функциониращи съоръжения почти няма, разкриват докладите на Сметната палата.  Дори обектите, които са били приети формално по документи, са се оказали със съществени дефекти още при пускането им в експлоатация. 

"Факт е, че има дори съоръжения, за които е платено проектиране, въпреки че ползвателите на същите – било то общини или концесионери – са отказали държавата да ремонтира въпросните съоръжения и те са го направили за своя сметка. И такъв беше случаят с един водоем около София от последните дни, в който Софийска община започна ремонт на стената, която в момента ще струва целият ремонт сега, в 2025 г., около 700 000 лева. По времето, когато този язовир се възлага тази стена да бъде ремонтирана по същата програма от Министерски съвет, тогава цената е била над 2 милиона лева. Това е преди 5 години. Представете си – в пъти завишени цени за ремонт и в крайна сметка те не са били осъществени. Така че това е ситуацията в момента. Прокуратурата бездейства. Съдът също на две инстанции – аз като министър обжалвах отказа на прокуратурата, в крайна сметка съдът го препотвърди", обясни още Богданов. 

Освен финансовата неефективност, списъкът с язовири за ремонт е бил съставен без ясни критерии. Вместо критично опасните водоеми като язовир "Гостилица", в програмата са попаднали малки и безопасни обекти, където усвояването на парите е било по-лесно. Всичко това се е случвало под надзора на тогавашния министър на икономиката Емил Караниколов, бивш директор на Агенцията за приватизация, по което време се приватизира "Българтабак" . Въпреки че държавното обвинение е било сезирано за тези фрапиращи случаи, прокуратурата и съдът са отказали обективно разследване, оставяйки бездействието ненаказано.

Къде са изчезнали стотиците милиони за ремонти?

Въпреки изхарчените стотици милиони лева за водна инфраструктура, резултатите по места липсват, а опитите да се потърси отговорност удрят на камък пред отказа на прокуратурата да образува разследвания. Един от най-фрапиращите примери е свързан с Държавната консолидационна компания (ДКК), която е платила близо 7 милиона лева за проектирането на 52 язовира, без по тях изобщо да е започвала работа. Оказало се, че собствениците на тези обекти дори не са искали държавен ремонт, но парите за проекти са били преведени и потънали безвъзвратно, каза още бившият министър на икономиката. 

По думите му, тази схема е част от "по-големия разход на 600 милиона лева от времето на управленията на Борисов, за които липсва прозрачност". Сигналите до институциите и съда за това кой е възложил поръчките и как са изчислявани завишените цени остават без отговор. Същата безнаказаност се наблюдава и при изграждането на водопровода от язовир "Тича" до Шумен за 70 милиона лева – съоръжението е ново, но не работи поради некачествено изпълнение.

На фона на тези държавни злоупотреби, местната власт в Плевен също показва критично лошо управление. Вместо да насочи над 100-те милиона лева от държавната капиталова програма за ремонт на течащата и амортизирана ВиК мрежа, общината е приоритизирала съмнителни проекти. Най-спорният сред тях е изграждането на спортна зала със стари проекти и изтекло разрешително, където според експертни оценки съществува риск от отклоняване на 15 до 17 милиона лева.

Запитан дали средствата за спортната зала ще бъдат пренасочени за справяне с водната криза, Богдан Богданов обясни, че общината е избрала да игнорира най-тежкия си проблем. Въпреки че Плевен разполага с над 100 милиона лева държавен ресурс за капиталови разходи, местната власт е отказала да ги вложи в амортизираната ВиК мрежа. Според Богданов, вместо да инвестира в извеждането на града от водния режим, общинското ръководство упорито настоява на проекта за спортна зала – решение, което оставя хиляди плевенчани без вода заради сгрешени приоритети.

Проектът се движи чрез непрозрачна обществена поръчка и остарели планове, като според експертни оценки цената му е силно завишена, с риск от отклоняване на 15 до 17 милиона лева. Въпреки многократните предупреждения и сигнали до Комисията по безводие, кметът Валентин Христов и контролираният от ГЕРБ Общински съвет отказват да пренасочат ресурса към водната инфраструктура.

 "Областният управител е пряко отговорен за ВиК сектора и той е председател на ВиК асоциацията. Той трябва да бъде основен защитник на това – ресурсът, който има Община Плевен, да се разходва приоритетно за ВиК инфраструктура", допълва той. 

В крайна сметка картината е една и съща – от София до Плевен парите се насочват към проекти с ниска ефективност и висок корупционен риск. Докато прокуратурата и съдът отказват да проверят как са харчени милионите, жителите на цели региони остават на воден режим заради инфраструктура, която е съзнателно оставена да се разпада.

Казусът Омуртаг

Водната криза в Омуртаг е резултат от порочен кръг от грешни управленски решения, подменени инженерни проекти, следствие от сушата и съмнителни практики. Всичко това обрича града на безводие, въпреки че съществуват реални алтернативни източници, които биха могли да решат проблема. За развитието на казуса пред OFFNews разказва Стефан Асенов – общински съветник в Общината на град Търговище от ПП–ДБ.

Още по времето на социализма градът е бил водоснабден чрез водопровод от карстовия извор в Кипилово, разположен на 30 - 40 км разстояние, на територията на днешна Сливенска област. По своята характеристика изворът разполага с достатъчен дебит, който би могъл да задоволява нуждите на Омуртаг. С течение на времето обаче тръбите по трасето се компрометират, а липсата на поддръжка води до системни загуби и аварии.

След промените през 90-те години започва работа по алтернативен проект за водоснабдяване от района на Голямо Соколово, в Търговищка община. Там се намират два извора с голям дебит, като единият достига между 40 и 80 литра в секунда – количество, напълно достатъчно не само за Омуртаг, но и за допълнително водоснабдяване на Търговище. Въпреки напредъка, след началото на 2000-те години проектът е внезапно спрян, без публично обяснение, и фокусът се измества към ново решение – водоснабдяване от язовир "Ястребино".

"Ястребино" – проект, обречен още от самото начало

Много специалисти тогава го определят като стратегическа грешка, която обрича проекта още в зародиш. Основният риск е екологичен - язовирът е заобиколен от земеделски земи и приема промишлени отпадни води, което създава опасност от замърсяване с тежки метали.

От около 2003–2004 г. започва разработването на проект за водопровод от "Ястребино", който в следващите години претърпява многократни промени. В крайна сметка реализираното съоръжение не съответства на първоначалния проект, нито като трасе, нито като техническо изпълнение. Тръбите са положени с множество завои, което при високото налягане води до чести пробиви и аварии. Макар да са изградени разширители за редуциране на налягането, те не успяват да предотвратят системните повреди.

Особено сериозен проблем е разминаването между предвидените и реално използваните материали. По проект е било заложено използването на полипропиленови тръби с голям диаметър, устойчиви на високо налягане. На практика обаче са положени ПВЦ тръби с по-малък диаметър, които не са предназначени за подобни условия. Тези несъответствия са отбелязани включително и от Българската асоциация по водите.

Спестени са задължителните инертни материали - баластра и каменно брашно - които да омекотяват натиска. В резултат на това тръбите се трият в камъните, разместват се и се пукат при всяко налягане, което обяснява постоянните аварии през последните години.

По времето на тези ключови ремонти - около 2010 г. - кмет на Омуртаг е Неждет Шабан от ДПС. След него постът се заема от Ешреф Ешрефов. През годините местното ръководство системно "прехвърля топката" на предходните управления, макар и да са от една партия, оправдавайки се с липса на държавно финансиране. Няколко пъти Ефрешов е молил да бъдат отпуснати средства, обаче държавата не е отпускала. 

Без Акт 16, без отговорност, без решение

Поради тоталното разминаване между проект и реално изпълнение, водопроводът от "Ястребино" няма Акт 16. За да може градът все пак да получава вода, е намерена "вратичка" в закона - чрез обявяване на бедствено положение се извършват безкрайни 72-часови проби. Това позволява временно подаване на вода, но не решава проблема дългосрочно, тъй като язовирът пресъхва, а загубите по мрежата са огромни.

В същото време други експерти защитават тезата, че големите язовири могат да осигурят качествена питейна вода, ако се използват подходящи технологии за водочерпене. Към момента обаче ниското ниво на язовира, съчетано със сушата и загубите по мрежата, поставя под съмнение възможността той да бъде надежден източник за Омуртаг.

Подобно на Плевен, Омуртаг не страда от липса на вода като природен ресурс, а от дългогодишен управленски провал, чиито последици продължават да се прехвърлят от едно управление на друго без реално решение.

В крайна сметка - бедна ли е страната ни на водни ресурси?

България разполага със значителни водни ресурси, но тяхното реално управление е изправено пред сериозни предизвикателства. Въпреки че страната ни притежава близо 100 млрд. м³ пресни води годишно, 75% от тях се падат на река Дунав. Тези води обаче имат транзитен характер и трудно могат да се използват за питейни нужди. На практика България разчита едва на останалите 25% от ресурсите си, които се формират директно от валежите на наша територия.

Според анализите на експерти, основният дефицит в България не е на самата вода, а на способността ни да я опазим и пренесем до потребителите. Докато в Европа загубите на вода варират между 10% и 40%, в България до 60% от водата изтича през корозирали тръби, преди изобщо да стигне до домовете ни.

Страната ни има добра мрежа от язовири и хидротехнически обекти, но много от тях са в лошо състояние, което пречи на ефективното съхранение на ресурса по време на суша.  Опазването на горските масиви е критично, тъй като те естествено регулират водния баланс и предпазват от наводнения. Управлението на водите е фрагментирано между различни министерства, което блокира вземането на бързи и координирани решения.

България се намира в регион със сходни условия на Хърватия и Албания, където климатичните промени вече се усещат осезаемо. Североизточна, Източна и Северозападна България са най-засегнати от продължителни периоди на засушаване. Учените предупреждават, че ако не се вземат мерки за обновяване на мрежата, рискът от "воден стрес" ще става все по-реален.

Оказва се, че водната криза у нас не е резултат от липса на природни ресурси, а от десетилетно неглижиране на инфраструктурата и липса на единна държавна стратегия за тяхното управление.

Следете новините ни в GoogleNews