За културата и министрите на културата

Аз съм Калин Терзийски и съм писател. Това, естествено, може да бъде оспорено от всеки. Всеки може да каже: Какъв писател си ти бе, некадърник такъв? И тъй като не разполагам с необходимите инструменти за въздействие върху такива хора – а именно – бейзболни бухалки, пластичен експлозив – за колите им, автомати "Калашников" и картечни пистолети "Узи" – аз приемам градивната им критика безропотно. Демокрацията и плурализмът дават на всички граждани правото да говорят каквото им падне и да оспорват всичко. Стига да не е мнението на някой дебел господин, излизащ от черен мерцедес, с черни очила и обграден от сонм от ангели с вратове като стволовете на шейсетгодишни букове в основата. Българите не обичат да противоречат на такива хора, по-скоро се съгласяват за всичко с тях. Българите – помнете това – са сговорчив народ, когато срещу тях стоят хора, които недвусмислено и категорично им намекват, че в следващия миг ще ги пребият. Всякакви аги, паши, бейове и обикновени бизнесмени.

Добре – край с увода. Да премина към основното изложение. Аз, все пак съм писател и по тази причина смятам (или си въобразявам), че съм част от културата на България. Културата на България…

Когато чуя това словосъчетание – културата на България - ми идват разни такива асоциации: Култура на храненето, физкултура, бобови култури и т.н.

Нека ви разказвам по-добре истории:

Преди време бях поканен – заедно с Антон Дончев, Боян Биолчев, Владимир Левчев, Веселин Тодоров и още седем осем човека – предимно писатели, поети и издатели – в комисия. Тя беше към Министерството на културата. Комисия за подкрепа на българската книга. Проведохме две събрания. Поне аз присъствах на толкова. Господин Вежди разказа още на първото как Микеланджело, за да проектира катедралата „Свети Петър“ в Рим, първо направил точно, умалено копие от „ей таквиз малки камънчета“. Така каза министърът всеблаг и на мене ми стана приятно и смешно. Не си спомням точно какво искаше да илюстрира с тая поучителна история, но запомних „ей таквизите малки камънчета“.

Ето, казах си, наистина демокрацията и плурализмът, егалитаризмът правят чудеса. Всеки може да е министър на културата и да разказва истории за „таквизи камънчета“. После министърът каза, че е зает, запали пура и отиде да издигне българската култура на още по-високо ниво. След месец дойде оня малко противен случай, при който едни музиканти, свирили на откриването на изложбата на тракийското ни злато в Лувъра, отвориха дума, че са отишли там, положили са труд, отделили са от времето си, в което иначе биха изкарвали насъщния си – а никой не се е сетил да им даде поне символично възнаграждение. Тогава министърът каза по телевизията в неговия си стил (за жалост не спомена нищо за камънчета), че „какво иска пък тоя там… музикант… аде, ще му дам петдесет евро, ама само да не свири“.

Аз – човек, който никога, след като напуснах медицината, не съм работил държавна работа и знам колко е чудовищно трудно да се издържаш с изкуство – веднага написах статия и я пуснах – не помня къде – но я препечатаха няколко големи вестника. В нея казвах общо взето това, че когато един министър на културата не зачита труда на хората, които я създават – култура няма и да има. Ще има министри, комисии, комитети, заместник-министри, експерти, блюдолизци и службари, всевъзможни чиновници – но култура – не. Повече в тая комисия така и не ме поканиха, а книгите ми започнаха да изчезват от щандовете на книжарниците. Както казах – българите са кротък и мил народ – когато става въпрос за отношенията им с по-силните.

Сега имаме нов министър. Не съм го чувал да казва „камънчета“. По-скоро знам, че е среден актьор и директор на няколко театъра, които е довел до фалит. Помня също как накара едни от най-добрите ни актьори-хумористи да изпитат същия гняв и разочарование, какъвто по-горе описаните музиканти. Като премахна щата и остави всички на хонорари. Тоест – взимаш толкова, колкото играеш.

Тук ще кажа нещо, което ще прозвучи съвсем далечно от темата, но пък който трябва – ще го разбере. Казал го е големият Франц Кафка, един от месиите на модерното изкуство. Та той е казал: Аз съм писател и дори когато не пиша.

И така. Ти работиш в театъра. Появяват се пиеси. Някой – директорът, драматургът, амбициозните режисьори, а понякога и нагли спонсори-бизнесмени – решават кои да са тези пиеси. После решава и кой ще играе в тях. Ти си започнал работа в театъра с унизително ниска (повярвайте – наистина унизително ниски са заплатите на актьорите, въпреки че салоните обикновено са препълнени), но поне е сигурна. И се надяваш да играеш. Не че от това ще спечелиш нещо повече от аплодисменти и някое и друго цвете. Но ето – примерно директорът не те харесва. Хората са така – или се харесват, или не се харесват. И ти просто не играеш. Но все пак получаваш мизерната си заплата и се надяваш да дойдат и по-добри дни.

Тук някой би казал – но в театрите имаше цели тълпи от аркашки (така се наричат на жаргон посредствените и третокласни актьори), които само взимаха заплати за сметка на талантливите и играещите много, които взимаха същите заплати. Да, но аз не говоря за това. А за възможността на един човек с власт да наложи личните си предпочитания, по тоя начин да създаде ожесточена конкуренция, атмосфера на омраза, интригантство и конфронтация. Което, доколкото си спомняте, и стана.

Да налагаш груби, пазарни принципи в културата е все едно да направиш черквите публични домове, защото те печелят повече. И всяка проститутка да припечелва толкова, колкото клиенти има. Като плаща седемдесет процента от заработеното на сводника.

Харесвам разни нови идиотизми като културен мениджмънт и маркетинг на изкуството – забавляват ме. Показват някаква смес между парвенющина, чуждопоклоничество и криворазбрана европейщина.

И така… просто ми се ще да вярвам, че след като е успял да направи на „разбишкани камънчета“ три театъра – новият министър на културата вече си е взел поука. И няма да направи същото и с българската култура.

Която все пак още е култура. Заради тия, които я правят – не заради чиновниците. Не, все още не е бобова култура. Благодаря.