В защита на държавността

Преди известно време красиво пишещият журналист Петър Волгин публикува в OFFNews статия, пълна с фактологични грешки и неверни твърдения. Тъкмо мислих да коментирам статията на Волгин, но бях изпреварен от професор Валери Димитров, който в статията си „Пътят към нищото” оприличи материала на г-н Волгин като „агитационна ширпотреба”. С което съм напълно съгласен. И няма какво да добавя.

И ето тия дни г-н Волгин отново е в атака против „турбо капиталистите” и българските либертарианци, които мразели държавата и създавали олигарси. Въпросната статия отново вменява на либертарианството идеи и практики, които нямат нищо общо с истината и само показват, че в най-добрия случай г-н Волгин е прочел нещо по темата чрез уикипедия.

Сега, аз не познавам възгледите на княз Кропоткин, Константин Победоносцев. Маркиз дьо Сад и Махно (за разлика от г-н Волгин по собствените му думи), но познавам много добре възгледите на Джон Лок, Томас Пейн, Фредерик Бастия, Фридрик Хайек, Лудвиг фон Мизес, Милтън Фрийдман и съм прочел всички значими трудове на либертарианци в областта на икономиката и политологията, публикувани на английски език. И никъде в тези трудове не можете да намерите омраза към държавата, която г-н Волгин приписва на либертарианството. Единствено анархо-либералите са против държавата, но приликата между либертарианците и анархо-либералите е като между Канада и канализацията.

Има огромна разлика между много държава и много държавност. Много държава означава много власт на политиците да контролират живота на гражданите и техните доходи, като ги пренасочват накъдето те си искат, най-често към важни групи от гласоподаватели и приятели от бизнеса и политиката. Многото държавност означава ясни и прости правила, които важат за всички – от най-богатия предприемач до най-бедния просяк. Покрай бушуващия дебат в българския шуробаджанашки капитализъм е време веднъж-завинаги да видим кое създава туморите на капитализма – олигарсите.

Класическият либерализъм предписва малко власт в политиците и много държавност чрез принципа Rule of Law Shall Prevail (в свободен превод "Върховенство на закона”. ) Тоест, те да не могат да контролират живота и средствата на гражданите, но да имат достатъчно властови инструменти да наложат ясни, прости и твърди правила, които да осигурят справедливост за всички, без изключения. Например - да не упражняваме насилие и принуда върху друго човешко същество. Или да не мамим в подписани договорености потребителя, клиента, доставчика, работодателя или производителя. Или пък да не нарушаваме закони и наредби за опазване на околната среда, за които в обществото има достатъчен и демократично постигнат консенсус. На политиците не им трябва безгранична власт или огромни милиарди иззети от гражданите и предприемачите, за да наложат тези правила. Трябва им много държавническа воля, достойнство и обществена подкрепа. И работеща съдебна система с високо образовани, честни и обективни съдии и прокурори.

Комунистите, пишман-националистите и шуробаджанашките капиталисти (сред привържениците на тази група има и десни и леви партии) желаят много власт в ръцете на политиците (много държава) и малко държавност. Според тях, политиците ще знаят най-добре кой заслужава да получава най-тлъстите обществени поръчки, кой заслужава да бъде предприемач, кой заслужава да получава подкрепа за износ или лиценз за търговия с оръжие. Те или не вярват, или не им изнася, че може да има свят, в който гражданите са свободни да живеят живота си както намерят добре, стига да се придържат към малък набор от строги правила, които да важат за всички и да осигурят справедливост в обществото. Напротив, противниците на либертарианството (независимо дали са с леви или десни политически разбирания) обожават заобикалянето на правилата и вратичките в законите, които да се отварят за специални хора от специални политици. Например, според тях, политиците би трябвало да имат властта да определят в кои бизнеси ще може гражданите и предприемачите да имат свобода и кои бизнеси ще бъдат монополизирани от държавни фирми или близки до политиците бизнесмени. Това не е свободният пазар на класическите либерали, където стига да няма принуда, насилие и нечестни практики, всеки има свободата да докаже колко е полезен за обществото в пряка конкуренция с останалите. Това е ограниченият пазар на социализма, комунизма, пишман-национализма и шуробаджанашкия капитализъм (английския термин е crony capitalism), където политиците посочват до голяма степен кой да бъде предприемач чрез системата на държавни и общински поръчки. Така се създават олигарси и огромни етнически и социални групи, които са изолирани от пазара на труда и чийто живот и глас на изборите зависи от благоволението на политиците.

Съответно, олигарсите имат интерес да промотират идеите, концентриращи много власт в ръцете на техните приятели, политиците, и малко държавност. Олигарсите нямат интерес от много държавност, тъй като те ще бъдат принудени да се придържат към същите правила, каквито и останалата част от предприемачите. Тоест, ще бъдат изложени на свободна конкуренция, а там някои от тях няма да виреят дълго. Олигарсите имат интерес обществото да вярва, че политиците с тяхната безгранична мъдрост ще дирижират целия живот като посочват кой да бъде богат и кой – беден. Съответно и инвестират в медийно влияние, което пропагандира тази парадигма по доста умел начин. Журналисти, анализатори и икономисти облъчват гражданите как е нужно да дадат все повече власт и контрол върху живота си на политиците и те с безгранична мъдрост и благородност ще уредят справедливо общество. Внушението е, че политиците ще вземат от всички, но най-много от богатите, и после ще раздадат на бедните. Разбира се, това никога не се случва. Политиците взимат от всички и после дават с предимство на своите политически и бизнес приятели. А вярващите в обратното граждани остават с пръст в уста, а и често натиснати под милиционерски ботуш. Защото освен повече от своите пари, те са трансферирали и повече власт върху живота си на политиците. А последните и техните приятели нямат интерес от това да я загубят. И я бранят свирепо и докрай.

В страните с по-либерална икономика огромната част от забогателите предприемачи са бизнесмени, чието богатство е резултат от обществено-полезна стопанска дейност, която се е доказала като такава, тъй като потребителите са платили доброволно за нея, предпочитайки я пред други честно конкуриращи се алтернативи. За да имаме забогатели по честен път предприемачи ни е нужна икономическа свобода, гарантирана от много държавност – политици, които съвестно съблюдават всички граждани да спазват малко, но категорични правила, които да защитават потребителите и производителите от измами, принуда и насилие. За да имаме повече олигарси е нужно точно обратното – да трансферираме повече власт върху живота ни и повече от нашите средства в ръцете на политиците.

Дори и в българската история сравнението между двата модела разкрива истината. В периода на икономика, близка до класическия либерализъм, в края на 19-ти и началото на 20-ти век, честно забогатели предприемачи стават символи на българското общество и техните имена до ден днешен се споменават с добро и уважение – Евлоги и Христо Георгиеви, Атанас Буров, Иваница и Стефан Симеонови, Иван Калпазанов, Христо Докузанов и други. В периода на комунизъм, пишман-национализъм и шуробаджанашки капитализъм, българските политици създадоха редица олигарси, особено в контролираните от тях икономически сектори. Разбира се, след 1989, много сектори убягнаха от техния контрол и там, естествено, се създадоха по честен и конкурентен начин български богати предприемачи, чието име се споменава отново за пример. Такъв сектор е IT индустрията, например.

От нас, гласоподавателите, зависи по какъв път ще продължим. Дали по този на класическия либерализъм, пътят на многото държавност и малкото политическо дирижиране, по който предприемачите забогатяват в зависимост от това колко обществено-полезна е тяхната стопанска дейност, а не в зависимост от това дали имат вуйчо владика. Или по пътя на социализма, пишман-национализма и шуробаджанашкия капитализъм, където обществото все се надява напразно, че всезнаещи и всеможещи политици ще им създадат условия за достоен живот.

Разбира се, вторият път е постлан щедро от всякакви красиво пишещи журналисти (ала Петър Волгин), икономисти (ала Иван Ангелов), университетски преподаватели (ала Боян Дуранкев) и анализатори, клеймящи либертарианските „турбо капиталисти” (Волгин), говорещи с добри намерения за по-малко бедност, повече справедливост, повече съчувствие и повече любов между всички. Но, както знаем от Бърнард Шоу, пътят към Ада е постлан с (псевдо)добри намерения.

Изборът е наш. Аз избирам много държавност и малкото политическа и икономическа репресия. И не г-н Волгин, либертарианството не създава олигарси – а пост-комунистическият шуробаджанашки капитализъм, създаден с активното участие на комунистически активисти и бивши партийни и комсомолски секретари. И, ако не знаеш, БСП е партия, която също строи капитализъм. Както и всички социал-демократични партии в Европа.