Телескопът

Баща му само веднъж през живота си му вдигна ръка. Но го би до напикаване. Тогава Георги беше малък, на четири години. Бяха си на село, баща му щеше да пръска със син камък лозето и тъкмо беше задянал кожените каиши на медната пръскачка през раменете си. В това време Георги отвори капака на кладенеца и легна по корем върху бетонения пръстен. Далеч долу като стомана святкаше късче вода. Гласът му вътре беше друг, страшен, като на великан. И в този миг чу сякаш от небето: Гьоргийй! – помогна си с ръце и извади главата си от кладенеца. Баща му се беше спънал и беше паднал на два метра от него, с пръскачката на гърба, риташе като бръмбар и не можеше да се изправи. Сетне баща му се изправи, свали бавно пръскачката. Отиде до дама и се върна с тежкия дядов камшик, който стърчеше от памтивека там, до яслата, забоден в една разплескана кована халка. Майка му изпищя и се хвърли от лятната кухня с тестени ръце. Но баща му я блъсна и вдигна камшика.

Георги погледна часовника си. Бяха се разбрали със свещеника опелото да започне в един и трийсет, но отчето закъсняваше. Църквата беше в ремонт и затова ковчегът с баща му беше изнесен под навеса до едноетажната административна сграда и поставен върху дървена скара. Майка му седеше на един стол до главата на баща му и плачеше. Георги си запали нова цигара и преброи дошлите за погребението. Сестра му с дъщеря си, жена му, сина му, едни роднини на майка му от Бургас, които бяха пътували цяла нощ с влака... И двама колеги на баща му от института по астрономия, сегашният директор, който смени баща му след десети ноември, запазен още мъж с лице на оперен певец, както и един безвежд асистент. От дълги години баща му беше доайенът на астрономите в България. Даже преди време, когато честваха някаква кръгла годишнина от създаването на първата обсерватория в Борисовата градина, дойдоха да го снимат от БиТиВи. Тогава баща му се притесни, че от болестта много е отслабнал и сакото му виси като чувал. Но интервюто стана хубаво, събраха се да го гледат при тях, при старите, в апартамента на Руски паметник. Журналистката беше младичка и напориста и всъщност астрономията не я интересуваше. Интересуваха я големите въпроси за смисъла на живота – питаше за Айнщайн и Достоевски, питаше какво научават хората от звездите за себе си, дори попита в прав текст има ли според него, според професора, Бог. Георги беше видял от материала по телевизията, че последният въпрос изпълни баща му с напрежение и това пролича в отговора му: “Досега нито един астроном не е видял къде, в края на краищата, съгласно религията, се намира жилището на Бога. Следователно като че ли Бог съществува само в нашите вярвания, а в действителност нито е съществувал, нито съществува. Съвършенството на Космоса е дело на природата, която за разлика от човека не бърза. Тя е създала живота, след това го е опитомила, след това му е дала разум. Аз съм привърженик на това схващане, а не на намесата на някакъв Висш разум, който уж е създал тази красота на небесните сфери, която толкова ни учудва.”

Погребалната агенция, с която се свързаха, след като баща му почина преди три дена в болницата, им поиска 600 лв. Преимуществото беше, че те поемаха всичко – от смъртния акт до изкопаването на гроба. Парите не бяха малко, но Георги в крайна сметка се съгласи, защото тъкмо тия дни имаше ангажименти със студентите – току-що беше започнала новата учебна година. Парите, разбира се, ги извади той – сестра му беше разведена и безпаричието така я беше смазало, че Георги и дума не отвори пред нея да си поделят разноските. Удиви го обаче решението на майка му погребението непременно да е със свещеник. Майка му, доколкото знаеше, също не беше вярваща, а тарифата на свещеника за опелото беше петдесет лева – освен онези шестотин. Но майка му настояваше и Георги се съгласи.

Най-сетне видя отчето да идва към тях по стръмната разбита алея, развял расото си, с обелени обувки, с обелено черно куфарче в ръка и с развята бяла брада. Насочи се към него, извини се за закъснението, постави на близката пейка куфарчето, извади отвътре епитрахила и требника и когато се приготви, отиде при ковчега и се изкашля. Опечалените се приближиха и застанаха прави отстрани. Плачът на майка му утихна. Георги погледна сестра си. И тя не плачеше вече, само носът й се беше зачервил и набъбнал. Беше застанал по-отзад и можеше да наблюдава всичките, както и баща си в ковчега. Така, в широкия летен костюм, баща му изглеждаше като дете. Лицето му се беше стопило и това лице нямаше нищо общо с лицето, което помнеше Георги. Той изведнъж си даде сметка колко малко знае за татко си: че е астроном, доктор на науките и че обича да слуша джаз – и толкова. Не беше чел книгите му, не беше се интересувал от административните перипетии в института, които вечер в кухнята баща му разпалено споделяше с майка му. Не го докосна и голямата радост на баща му от факта, че името му било цитирано в труда на един от най-големите световни астрономи, американец – само смътно си спомняше, че тогава баща му дни наред ходеше като пиян и разказваше на всички само за това. По същото време Георги се беше влюбил, трябваха му пари, за да отиде с Елизабет на море и мислеше единствено за парите; и накрая си продаде телескопа, подарък от баща му за десетия му рожден ден – дето май един-единствен път беше гледал с него от терасата към звездите. Макар и детски, телескопът беше хубав, германски и за него в антиквариата ненадейно му дадоха много пари.

Попът продължаваше да чете от окапания с восък требник. “Това ли представлява животът на човека?”, помисли си Георги. Та представата за баща му, всичко онова, което представляваше баща му за него, не свършваше с това тяло в ковчега. Даже напротив, тялото просто подчертаваше онова, другото, което сега се виждаше много по-отчетливо – сякаш го гледаше през телескоп.

Опелото свърши и хората облекчено се разтъпкаха. Шофьорът приближи на заден ход катафалката, огромен допотопен шевролет с очукана, но ослепително-тържествена – като усмивката на стар джазмузикант решетка на радиатора, и двамината гробари качиха ковчега с татко му вътре. След това катафалката пое на първа по алеята към прясно изкопания гроб.

След десет минути всичко беше приключило. Георги се разплати със свещеника и се разбраха за помена на деветините и четирийсетините, даде по пет лева бакшиш на гробарите и се върна с останалите в неугледната заличка да хапнат и да пийнат. Роднините от Бургас обаче бързаха да хванат влака и почти веднага си тръгнаха. Астрономите също поеха нагоре по стръмната разбита алея, като отказаха такси – щели да се разходят малко на въздух. Георги каза на своите да вървят към колата, оправи сметките с хората от погребалната агенция и тръгна по една странична алея към оградата на гробищата, където беше мярнал на идване, че има работилница за паметници. От една барачка се подаде мъж в синя манта и потник. Ръцете и лицето му бяха покрити с бял прах.

– Да поръчам паметник – каза Георги.

Мъжът извади лист и молив да запише трите имена на покойника и годините на раждането и смъртта.

– С кръст ли да е паметникът? – попита изведнъж мъжът, като спря да пише. – Може с кръст, може и без кръст.

– С кръст – отвърна Георги. Позамисли се и добави: – И издялайте след името – астроном.

След това тръгна бавно към майка си, жена си, сина си, сестра си и племенницата си, които го чакаха при колата.