Слънчице, прости ми: разказ шега от Здравка Евтимова

Слънчице прости ми – този надпис се появи върху широка ивица избелял от слънцето плат. Някой го беше привързал на четирите ъгли с връв от простор към стария мост на Струма в Перник – на това място реката беше още съвсем малка, току що проходил поток, съвсем близо до езиковата гимназия и Розовото кафене в града. Изведнъж вечно задрямалия мост придоби висока популярност, младо и старо търчеше да види това нищо и никакво парче плат. Буквите от надписа – разкривени, едри и кръгли като гюллета, се виждаха и от тротоара, и от първия ,втория и третия етаж на гимназията, както и от кметството на квартал „Изток“. Кой беше закрепил такова нелепо изявление на моста над Струма никой не бе видял. 

Хигиенистките на XI-то училище „Елин Пелин“ си припомниха, че парчето плат бе изхвърлено след ремонта на компютърния кабинет и вися два дена – сиво и мърляво – край контейнера за отпадъци. Явно някой го бе забелязал, някой, който очевидно бе направил голяма поразия, сега беше гузен, съвестта му го дълбаеше, затова бе завързал надписа на моста.

- Ще да е някой идиот – отбеляза Елвира, която работеше в шивашкото ателие до гара „Метал“ като дизайнер-крояч. – Напил се е като чук, потрошил всичките пари и сега... „миличко – немиличко“. Напълно като всеки мъж.

- Господи, каква мъка го измъчва този човек - въздъхна Ема, която беше толкова състрадателна, че ако ѝ ударят шамар, щеше ѝ дожалее за човека, дето я беше ударил. - Съзнанието му се е събудило. Сега не може да спи, цяло послание е оставил пред очите на квартала, да го подиграва кой го види. – Ема правеше вълшебни сандвичи с кайма и ги продаваше в павилиончето недалеч от моста с прословутия надпис. Току що се бе омъжила за един господин от Своге. Толкова ли няма перничани, я питаха клиентките ѝ, жените от „Чистотата“ с оранжеви като минзухари престилки, които първи пазаруваха „Принцесите“ ѝ.

- Абсолютен неграмотник - прецени Самоковска, която преподаваше математика на единайсети и дванайсети клас в езиковата гимназия. - Който и да е той, никаква прошка, никаква милост. Нито главни букви, нито запетая. Такъв ако на мен напише подобно нещо, веднага ще се разведа.

– И човекът ще почерпи от радост – реагира без капка дипломатичност колежката по биология и се разсмя.
Надписът остана да виси като знаме на победена войска, като бесило над реката, когато – може би бе минала цяла седмица, може би пет дни, в тоя дъжд кой ще ти гледа какво е минало и какво не е и кой пет пари дава за някакъв си нещастник - но Ема в павилиона за сандвичи, както правеше „Принцеса“ с шунка на едно момиче от „Чистотата“, направо се поряза с рендето .

Под „ СЛЪНЧИЦЕ ПРОСТИ МИ“ се беше появил нов надпис – „ОБИЧАМ ТЕ“.

Отново нито точка нито запетая, нищо, неграмотен надпис, но нито една от жените от чистотата, нито една шивачка, нито една педагожка или счетоводителка от кметството, дори откровената колежка по биология от езиковата гимназия, нито Самоковска по математика не плюха по онзи огромен неграмотник. Както всеки ден и тази сряда имаше много работа навсякъде. Както всеки ден валя дъжд и беше студено, сякаш лятото бе отишло да почива някъде и го заместваше на небето на есента.

… - Ти ли го закачи онзи парцал на моста? – не изтърпя Елвира, втренчила поглед в мъжа си. Днес тя беше скроила три булчински рокли, бе ѝ бе кипнало и от булки, и от рокли, та направо ѝ чернееше и синееше пред очите. – Да ме излагаш така пред всички хора. Да лежиш и да не пуснеш прахосмукачката! До перчема си потънал в прах. И децата са мърляви като тебе.

Обаче мъжът ѝ си я познаваше; ако вземеше да гъкне, тя щеше да го смели като кафе, затова човекът гледаше в чехлите си и чакаше да се уталожи стихията ѝ. Но стихията не се уталожи.

– За какво да ти прощавам? Напоследък такива си ги увъртял - нещо подло се държиш - продължи Елвира. - Какво си строшил? Колко си похарчил и къде?

- Ами – захвана Петър. – Защото нали знаеш...

Изведнъж Елвира, (с която мъжът ѝ плашеше децата си „Майка ви идва, внимавайте!“), съвсем забрави да надига, забрави, че той е потънал до перчема и оттатък в прах, изтича до мъжа си и го прегърна.

– Ама много мило, бе да му се не види. Голям си ненормалник, ама много мило. Направо мед ми капе на душата. Откъде ме намери, бе момче! Добре, че попадна на мене, та стана човек. Тя го целуна и прошепна: - Нямаше нужда да се хабиш, ама много мило ми стана. Да знаеш. Зная, че ти си сложил надписа – просто да не се надява човек.
Мъжът я гледаше смаян, но накрая и той я прегърна, после притихна без по-нататъшни обяснения.
Госпожа Самоковска по математика се обърна към съпруга си с думите:

– Как така искаш да ти прощавам? Няма прошка. Никаква. Не си ми полял цветята - за малко да изсъхнат. От колко време чакам да пробиеш дупка в панела, за да окача онази картина – няма никой! Не си измазал около прозорчето в килера и духа. Вместо да ги драскаш тези глупости на пияна глава по онзи плат, да беше оправил бюрото на сина ти. И той същата шматка като тебе – ще падне от бюрото.

Съпругът на математичката я поглежда и отвръща тихо:

- Добре.

- Въобще не е добре – отсича математичката но отведнъж се засмива, без никакъв повод отваря хладилника, изважда кенче бира и му го подава. – Как можа да измислиш толкоз глупав надпис? Не проби дупка за картината, не занесе обувките на поправка, не направи ремонт на банята. Но... направо ме изненада. Ти си свестен човек, да го знаеш. Добре че ти влияя, иначе съвсем да си пропаднал - тя отива до мъжа си, донася му чиста риза и казва: – я се преоблечи.

Колежката по биология, която е дипломатична като сярна киселина, се обръща към мъжа си без никаква дипломация:

- Как можа да не сложиш нито една запетая в две прости изречения? Нито една точка. Как можа да завършиш училище, не знам. Да пише думи върху парцали на моста на тази възраст... Но да ти кажа... Дай ми чаша вода. Мерси. Често си мисля - ей, ако не съм аз, няма кого да обича този човек.

- Така е - отвръща мъжът й, който наистина е привързан към биоложката, приема липсата на дипломатичност за кураж и се възхищава на аналитичния й ум . – Аз се възхищавам на аналитичния ти ум – изрича гласно той.

- Я стига – прекъсва го жена му. - Как ти дойде наум да напишеш второто изречение в надписа? Все си такъв, нерешителен... Три дена да мислиш за едно толкова просто изречение. Добре поне, че го написа.

Ема - момичето, което прави сандвичи на моста и мечтае да стане детска учителка, защото си представя как ще води малките, подредени в редичка, едно след друго, страхотни диви хлапета - се прибира у дома.

Савчо, един тънък и дълъг до небето млад дангалак от Своге, я грабва от вратата и заявява:

-Аз знам.

- Какво знаеш? – пита го Ема.

- Знам, че ти си го написала. Признай си.

Тя не си признава нищо, но той упорства.

- Простила си ми – изрича самоуверено мъжът ѝ, с когото са се оженили преди два месеца. – Простила си ми, щом си написала „обичам те“.

- Написах - призна момичето, което правеше най-хубавите сандвичи в квартал „Изток“. – Нарочно не сложих точка накрая. Обичта няма край.