Приказка за полицаите крадци

Отдавна, много отдавна...във времена, които даже слепите грохнали поети не помнят, за които песните са забравени, а приказките са безинтересни – тоест - преди не повече от една седмица...

... в едно далечно царство, в едно незнайно господарство...да го наречем Банкия или Бонкя...макар че някои го наричат Баноя или Банкея...та там, точно там, живял един славен принц, весел хулиган и безпътен мъдрец. Тоест аз.

Живеел си този шеговит фавн, пълен с хитри и щъкащи мисли, веселял се вечер, през деня разглеждал малката, посадена от него круша с трите и цветни пъпки, а сутрин тичал по хълмовете над Банкоя, а понякога поспирал на някой мрачен хълм, за да види как се е пременило слънцето и колко злато е сложило този ден в жълтата си коса. Тоест – тичал за здраве.

Една вечер този принц имал пререкания със своята златобляскава и мила жена, която го ревнувала силно от разни други принцеси, херцогини и въглищарски дъщери; такива по хълмовете имало много. Не че принцът давал поводи за ревност, но какво е любовта, ако не за да има в нея и капка ревност? Какво е ябълката без малкия червей, който живее в нея и си казва: това е моят грамаден свят – целият е сочен, целият ще го изям!Да – какво е? Та принцесата (която аз наричам Ив, Ивенк, понякога Ивна) хей тъй – за повече разкош и за да не скучае, ревнувала своя принц. Двамата не били чак толкова млади, колкото им се искало. Тоест – разбирали се прекалено добре, за да се скарат истински; но пък и когато се скарали, намирали достатъчно думи да си кажат – били опитни. И да се обичаш с някого, и да се караш с него майсторски– все трябва опит. Това знаели принцът и неговата Ивенк.

Така че една вечер принцът и принцесата се скарали. Започнали с това, че принцесата попитала принца дали на следващия ден ще отиде с нея в града. А той и казал, че е зает. И тя естествено го попитала дали не е зает с някоя от въображаемите въглищарски дъщери, които тя все си въобразявала, за да не стои златната и глава празна откъм ревност. Той и казал – о не! – не си въобразявай, моля те, разни въглищарски дъщери и други подобни девици! Утре съм зает с къде къде по-жалки занимания...ще ходя до Центъра, ще убия най-вероятно някой змей или ламя. Имам и три важни срещи с поети и велможи. Също така трябва да отида при алхимика и да създам един хомункулус. Но девици...Ха – по дяволите! Девици – не!

Но въпреки уверенията му, принцесата продължила да се ядосва и да го ревнува. А той силно се огорчил от ревността и. Чуйте ме! – най-много страдат принцовете от излишна ревност. Че и всички хора, като погледне човек. Нещастни са, защото не всичко е тяхно, а искайки всичко, те загубват и малкото, което имат. Та така...

И ето – принцът се ядосал, наметнал кожата от синигер (с това поздравявам всички нови поети, които мислят синигера за нещо като шевна машина) и тръгнал – навън, в тъмната нощ - защото бил особено натъжен. Не обичал този весел човек и луда глава да прекарва вечерите си в тъга, гняв или озлобление.

Тръгнал и вървял. Не повече от половин час, сред къщите на васалите си, сред есенните огради, покрай които като излишни царски корони се поклащали главичките на сухи магарешки бодли. Той бил натъжен от това, че животът е упорито създание, диво животно – котка без страх от човека. Че дори когато го хванеш здраво в силните си вече ръце, той се огъва и измъква, фучи и извива. И успява да избяга от нас – навън, да прави каквото си иска – пакости и глупави неща. Не ще животът да е щастлив и безметежен, какъвто го искаме – от сутрин до вечер.

И тогава звъннал джиесемът на принца. По джисема го търсела неговата разкаяна и мила, нежна принцеса.

Ех! Животът е котка! Той прави своите пакости, извива се, мъчи ни и ни драще злобно по пръстите...но после се връща при нас – мил и гальовен...При това - точно когато вече сме се отчаяли от него.

Зарадвал се принцът: ето, скарахме се – казал си той и сърцето му започнало да хвърля с погнуса от себе си дрипите на тъгата – скарахме се с моята принцеса...тя ненужно ме поревнува и се натъжихме доста...но какво от това? Нали сега ми се обажда и всичко ще бъде наред и пак ще се целунем по пухкавите весели бузи?

Така си казал принцът. Вдигнал джиесема си и по него хубаво наприказвал на своята принцеса думи на прошка и разбирателство. А тя също му се извинявала, също го уверявала в топлотата си и в това, че хубавите неща са се били скрили за тях само за миг и сега пак ще изпълнят живота им. Да – казал си с доволство принцът - кавгите между умни хора завършват с хубаво помирение, а то носи по-голяма близост от тази, която е съществувала преди тях.

И така. Принцесата казала на принца, че ще дойде с тяхната малка карета, с тяхната изящна огнеметна опел корса, за да го вземе – където и да се намира той – ако ще – на край света. И принцът и казал: намирам се на хълма пред града, пред Бонкия, на самия царски път. Разхождам се – казал принцът – ела и ме вземи, с радост те чакам.

И ето! Принцесата бързо изминала трите версти до портите на града, хвърляйки без да пести облаци газ в разкалената пещ на двигателя на искрометната си корса. Бързо подкарвала тя стоте коня!

Но, Бога ми! Как става така, че когато щастието е отново на пътя ни, когато в гърдите ни бие тъпанът на радостта, винаги се намира някой малък дявол, някой грозноват тамасъм, някое живородно влечуго от горите на Туле, което да ухапе веселите ни сърца и да влее отровата в тях? Как винаги се спъваме точно когато сме размахали криле, за да прегърнем истинската си съдба, в която летим прегърнати с любимите си хора?

Какво станало тогава? Какво?

Ето какво: Из тъмните храсталаци, из мрака на своята мазна, пълна с оглозгани кости на нарушители хралупа, от своята Тойота, изскочили двама Крадливи Полицаи. Единият – без коса, другият – глупав.

В ония страшни и диви времена на варварство и беззаконие, за които пеят слепите певци, в оная епоха – преди седмица, седмица и нещо - крадливите полицаи били често срещано зло по пътищата. Дори дни да ходиш сред хората с фенер или с диктофон и да ги питаш и разпитваш, не ще намериш един неограбван никога от крадлив полицай! Особено пък на зловещия път край Бункя.

И ето какво станало: Крадливите полицаи се хвърлили с неистови писъци и грозни викове на бляскавата корса...И я спрели! Стой –делово и страховито изврещели те и извадили напред ниските си чела, с които искали да заплашат целия свят. Стой – безмилостно изсумтели те, впервайки умните си, като човешки, очи в екипажа на принцесата. Принцесата се втрещила от страх! Да! От вълнение тя била забравила да включи фенерите на каретата си. А от силните чувства била и опиянена. От чувствата и от два (пет) бокала вино, които била изпила. И ето – крадливите полицаи й изревали без заобикалки: Заради тия си провинения Вие ще лежите в дранголника, княгиньо неземна, а също така ще отнемем книжата ви! Всичките ценни книжа, посредством които управлявате своята карета-корса ще отидат в пламъците! – така казали крадливите полицаи и опулили благородните си свински очи.

И принцесата примряла!

Но тогава...тогава както винаги става в най-истинските приказки, се появил принцът. Как стават тия неща в приказките? Никой не знае, най-малкото пък аз. И ето какво направил той, този герой на героите. Изпъчил снага, напрегнал силните си стоманени членове и тихо заридал: Мили крадльовци, златни грабители мои! – плачел той – оставете принцесата! Аз съм виновен –аз я обидих, аз я натъжих...оставете нея и погубете мен. Така викал принцът. Но това не помагало. Крадливите полицаи го гледали както се гледа лайно на червей – хладно. Разлютил се принцът. Рядко не знаел какво да прави! Какво искате? – тихо проплакал той. Нищо! – хладно просъскали крадливите полицаи. Нищо? – изстенал неистово принцът – а поне пари? Рупии, гулдени дублони и песети? Не искате ли, крадльовци любезни? 

Не! – изграчили крадливите полицаи. - Кой, кой свиньо проклета, ти е казал, че искаме пари? Ей, хора, добрИ хора-а-а! Хей, хора милостиви – завикали полицаите...- някой да е чул ние Някога да сме искали п-а-а-ари? Не, нали? – завили те.

Колко имаш? – внезапно и делово се обърнали те към принца.

И тогава... - защото приказката все трябва да завърши щастливо – принцът извадил четиресет лева от пазвата си и ги забил право в сърцето на крадливите полицаи. Те имали само едно сърце, защото правели икономия от бюджета за сърца. И полицаите умрели. От кеф. И...

В общи линии това е.