Правосъдие и сигурност

Сигурността не може да се управлява като сектор. Това е част от проблема, който остава невидим зад подадената оставка от Веселин Вучков, както и последвалите оставки на Главния секретар на МВР и Председателя на ДАНС. Кризата бе овладяна бързо и решително, но за сметка на поредно нарушаване на логиката на реформите. Установяването на нови правил аби трябвало да предшества кадровите промени, както и оценката за работата на досегашното ръководство. Вучков предизвика оставката си, разбирайки много добре, че ултиматумът му ще предизвика именно такава реакция.

Говоренето за „сектор Сигурност” размива представата за сложната система от институции, агенции, информационни системи и кадри в публичния и частния сектор, които чрез своето взаимодействие определят равнището на сигурност в България. МВР е само един от субектите в това пространство, макар и един от най-съществените инструменти за провеждане на държавна политика. В същото време, много от проблемите в МВР са резултат от паралелно развиващи се процеси в останалата част от системата на сигурност. Чрез ефективно управление на МВР могат да бъдат решавани съществени задачи, но не и да бъда постигната радикална промяна в качеството на сигурността.

Представата за МВР не трябва да се свежда до полицията. Преди всичко, извън полицията, МВР представлява сложна специализирана администрация, която носи отговорности и реализира своите функции по отношение на правомощията на държавата. Проблемът не е в пропорцията между служителите и полицаите в МВР. Няма съмнение в това, че числеността на полицейските служби е недостатъчна, но в същото време има и много проблеми в оптималното разпределение на ресурсите. В същото време, в министерството е необходимо провеждането на цялостна административна реформа. Време е най-после да се разбере, че от професионализма и независимостта на администрацията зависи качеството на публичното управление. Служителите не могат да работят ефективно, ако не бъде гарантирана границата между политическите кабинети и професионалната администрация.

Ефективното управление на сигурността предполага повишаване на способността за координация между различните институции. В този смисъл, сигурността е хоризонтална политика. Качеството на сигурността зависи от постигнатото равнище на взаимодействие. Общественото възприятие за несигурност и застрашеност, остава високо именно заради липсата на координация в действието на публичните институции, които би трябвало да гарантират прозрачност и предвидимост във всекидневния живот на хората. През изминалите повече от двадесет години, това беше един от системните проблеми на сигурността.
Методите на функциониране на Държавна сигурност бяха пренесени автоматично върху новите служби, гарантиращи националната сигурност. Това не е само кадрови проблем, въпреки че информацията изнесена от министъра на отбраната за онези 40 % от висшите кадри във военното разузнаване, които са назначени преди 1991 година, е достатъчно основание за тревога. Отделните звена на ДС бяха системно насърчавани да се дебнат взаимно и да блокират действията на останалите. Представата за „тайни служби” беше част от властта на ДС. Един от най-сериозните проблеми пред ефективността на управлението на сигурността, продължава да бъде запазването на манталитета и организационния модел на ДС.

Постигането на напредък в системата за сигурност е невъзможно без ефективна съдебна власт. Механизмът за сътрудничество и проверка, въпреки всички свои недостатъци и липсата на видим напредък, много ясно очертава вътрешната връзка между сигурност и правосъдие. Съдебната власт е гарант за публичността в действията на институциите в системата за сигурност. Без гаранции за ефективно съдебно преследване на опитите за злоупотреба с информацията и възможностите за въздействие, (с които разполагат по смисъла на своето съществуване специализираните институции за сигурност) не може да бъде гарантирано върховенството на закона и равенството на всички граждани пред него. Процесуалната свързаност в действията на разследващите институции и съдебната власт, не води до търсенето на цялостни решения, които биха могли да гарантират публичния интерес и правата на гражданите. В този смисъл, дори и в рамките на Механизма за сътрудничество и проверка, свързаността между сигурност и правосъдие, остава недостатъчна за да генерира ефективно управление. Докато реформите не се реализират в синхрон, както в системата за сигурност, така и в съдебната власт, няма да постигнем качествена промяна във възприятието за справедливост в българското общество.

Декларираното обществено одобрение към МВР, свеждано единствено и само до представата за полицията, винаги е било сравнително високо. Традиционно, в българското обществено мнение, силовите институции са се ползвали с подкрепа. Но, отвъд декларациите, когато става въпрос за реална гражданска подкрепа за действията на МВР и полицията, картината е съвсем различна. Готовността на гражданите да подпомагат действията на службите за сигурност, остава критично ниска. Институциите, които би трябвало да гарантират сигурността не се възприемат като защитници на гражданските права. Публичните средства, предоставени за сигурност, не се възприемат като резултат на устойчиво обществено съгласие. Секторният подход при финансирането на сигурността, винаги ще води до дефицит. В същото време, както политическото говорене, така и във всекидневното мислене, парите за сигурност, се възприемат като средство за осигуряване на власт. Докато това е така, усилията на публичната политика на сигурност ще продължат да се разпиляват, а теорията на конспирацията ще продължава да се превръща в практика.

Смяната на министъра на МВР трябва да бъде използвана като възможност за промяна в политиката на сигурност. Проблемите в сектора изискват повишаване на капацитета за взаимодействие, а това предполага отново, както в първото правителство на ГЕРБ, министърът на вътрешните работи да бъде и вицепремиер. Това предполага не само кадрова, но и структурна промяна в кабинета. Първоначалният дизайн на правителството делегира отговорностите в сектора за сигурност, както и по отношение на взаимодействието със съдебната власт, в отговорностите на вицепремиера Кунева. Номинацията и изборът на вицепремиера Бъчварова за министър на вътрешните работи, би трябвало да доведе до промяна в сферите на отговорност на вицепремиерите. Тази възможност би трябвало да бъде оползотворена чрез повишаване на възможностите за ефективна координация и реализиране на цялостна реформа, която да обхваща, както сектора за сигурност, така и съдебната власт.

Проблемът в управлението на сигурността не се свежда до размера на финансовите средства. Твърде много институции и агенции, липса на ефективен контрол върху отношенията между публичния и частния сектор в сферата на сигурността, липса на ефективна и устойчива кадрова политика – всичко това трябва да бъде подредено и управлявано в единна насока. Лидерската роля на МВР в това отношение не подлежи на съмнение, но не може да се очаква че ефективното управление на министерството, само по себе си ще бъде достатъчно. Най-малкото, защото всяко усилие за реформа в системата за сигурност би трябвало да бъде гарантирано чрез задълбочаване на реформата в съдебната власт.