Основи на тероризма

Преди известно време имах литературно четене. В едно малко клубче в центъра на София. Толкова малко, че едва се побираха в него и петнайсет човека. По-скоро се побираха спокойно десет. Но артистично и хубаво. Облицовано с цветна мозайка от едри парчета лъскав порцелан. Всеки понеделник в това чудновато (имайки предвид колко е малко) място чудесните собственици организираха литературни вечери. Вторниците пък – нещо друго – пак артистично. Средите, пак…Имаше и изложби, траещи по месец. Въобще – кутийка на чудесата. Калейдоскоп.

Те бяха малки, пълни с идеи и ентусиазъм. Често с малките е така. Не говоря за хората, а за тяхното малко предприятие за мечти. Навярно една от техните мечти беше, да осъществят мечтите на други хора. Да си имат някъде из града пристанище – цветно и красиво – сред бързащата за никъде сивота.

И така – аз имах един от понеделниците. Трябваше да взема последната си книга, да почета от нея, да развеселя хората, да ги натъжа, да ги накарам да мислят и да оцветя вечерта им в предпочетената от мен гама.

И аз отидох, и започнах; и вървеше много добре.

Аз стоях прав в ъгъла, ръкомахах, четях, припявах, мъмрех и се смеех гръмко. Помните какво правеше Заратустра. Ха така. Хората се смееха и натъжаваха и даже през няколко минути ръкопляскаха. А това е странно в такава крайно неформална среда. Неофициалното, спонтанно ръкопляскане е чуден подарък – помнете това.

И аз реших да прочета и разказа си за Крум Страшни. Който беше луда и доста смешна пародия на историята за Крум, Никифор Геник, главата-чаша и всичко останало.

Аз мразя всяка човешка кръвожадност. И това, че се е случила преди доста години - въобще не я прави по-приемлива в моите очи. Противното си е противно.

Това, че човешкото минало е сбор от кръвожадни зверства ме натъжава. И това, което никога не бих направил е, пък чак и да черпя гордост от тая история-касапница. Историята на тираните и войните. Не, благодаря!

Мога само – с цел опазване на леката си и весела душа – да се надсмивам над тая история. Не става въпрос за българската, гръцката, турската или финландската. А Всяка Една История. Която е история на тия гадни, окървавени бозайници – хората. Надявам се, че казвайки „хората“ ще бъда прав само за „хората от миналото“.

Но както се вижда – и сегашните хора правят историята си по същия начин.

И така. Аз игриво и напълно добродушно се подигравах с историята. С кървищата и отрязаните глави. С тираните от едната и от другата страна. И публиката – умни и светли хора с добри лица – се смееха и викаха „О!“ когато аз бях особено дързък. Но аз не бях. Нямаше нищо наистина обидно ни за нашите ханове-главорези, ни за императорите-главорези, ни за арменските конници-главорези, ни за викингите-главорези. Просто – смешки. Подигравката на един миролюбив човек към войнолюбивите.

И когато приключих, всички се смееха и ръкопляскаха. Без един. Той беше мрачен човек – забелязах го още в първия момент. Но аз – развеселен – се опитвах да не гледам към него.

И после излязох навън. Да подишам и да се успокоя, за да почна да чета и по-сериозни неща. Не че смешните не са достатъчно сериозни.

И след мен излезе мрачният човек. И каза:

- Ти знаеш ли, че си жив само благодарение на мене? – така каза той.
- В какъв смисъл? – казах аз и леко отстъпих в тясната уличка.
- Няма всмисъл няма всмисъл… - каза той на развален български – Как ти можеш да си позволяваш, да говориш така за царе? За ваши царе, за тия, благодарение на които ти си жив?
- Мислиш ли, че точно благодарение на тях съм жив? – казах аз, готов на миролюбив и шеговит отпор. Но ако се наложи – и на по-твърд.
Ти знаеш ли, че само защото моята милост ще те пощади… си още тука… и не съм ти счупил мръсната глава? Ти обиждаш царе, религия, обиждаш история и велики неща?! – тихо съскаше той.
- Ти не си българин, доколкото забелязвам, човече, какво те бърка това, че аз се шегувам с българската история? – настъпих аз, но внимателно.
- Цар е поставен на това място от Господ…и няма такива въшки като тебе да се подиграват! Няма никакво значение аз българин ли съм или не! За такива неща аз наказвам! Но айде, защото признаваш, че си сгрешил – ще ти простя! – така каза тъмният човек и влезе сърдито вътре.
- Добре, съжалявам… – промърморих и аз и също влязох.

А той се обърна към всички и каза: И вие, дето ръкопляскате, помислете, че само благодарение на моята милост сте още тука… и не съм ви изхвърлил всички навън! Да се подигравате вие на… - и той се облещи – на Свещените неща! Не ми се смейте там!

И след това, Бога ми, той хвана красивата си жена за ръка и я изведе навън. И обиден и гневен, но и доволен, че е раздал правда – си тръгна в неговия си мрак.

Боже, каква красива жена има! – казах на себе си аз, но собственикът, един мъдър човек и музикант, ме чу и ми каза:

- Да. Но тя му е омръзнала. Той, като истински ориенталец, лесно изпада в нервна досада и саклет… тя вече не му е интересна… Той е от кавказките републики. Християнин. Много ревностен… май (и той се поусмихна). И като идва тук с любовницата си – много е ларж, весел е… Много му е гот. Но като е с жена си, както сега – става мрачен и даже иска да налита на бой. Вади ножове… Сърдит е на света. Вдига и скандали. А сега и ти му стана виновен…
- Ах, да бе… - замислено казах аз – и щеше да ме изкорми с черкезката си кама… задето съм говорил лошо… та аз и какво лошо съм говорил? Задето съм се шегувал с някакви си царе… при това не с неговите си там кавказки царе… ами за нашите… Оф, мама му стара… Какви хора само…
- Да, приятелю! – каза бавно и замислено собственикът – така, май, се ражда тероризма…Да помислим за това…
- Лична злоба, неудовлетвореност… и на човечецът му трябва само малко масло в огъня… малко масло от религиозен фанатизъм… защото да зверстваш за лични неща е някак неоправдано… но като имаш оправданието на религията – и вече става не само оправдано, но и някак гордо и величаво… Мамка му… Разбирам… Ами… Ще мислим по въпроса – така казах аз.

И усетих, че само с моя и на тия тук – в малкото красиво клубче – антифанатизъм – можем да се борим срещу мрака навън. Така се надявам да Е!