Обич по команда

Ходили ли сте скоро на гробища? Ако не сте – направете го! Там всички теми, които така ожесточено обсъждаме, се избистрят. Стават много по-разбираеми и ясни – любовта, съпричастността, претенциите, дори и изборите. Измежду многото приказки, казани в яростните диспути за кметския пост, не чух някой да говори за мъртвите. За кучетата се каза много. За дупките по улиците. За къщата с ягодите. Само не и за това.

Знаете ли, че София има голям проблем? В двумилионния град, в който има място за всичко – за дискотеки, нощни клубове, хипермаркети, молове, игрални зали, стотици хиляди автомобили, даже и за бежанци, няма място за смъртта. Сякаш в този град никой не умира. И дума не може да се обелва за това, защото ще се развали забавлението. Или някой може да се стресира. А ние ще се оправим, нали знаете? Всички го казват, значи не може да не е вярно.

И все пак, хората умират. Както е било винаги. Проблемът е, че няма къде да ги погребваме. Единственото място, където все още това може да се случи, са последните парцели на Малашевските гробища. Дето се вика – бързайте, че и там местата свършват. После не се знае. Но понеже Малашевци е далече, претръпнахме и изгаряме покойните си близки. Превръщаме ги в прах от крематориума, който някой премита, заедно с праха, вероятно от още много други хора и неща и го натиква в нещо като ваза. Слагай я където искаш. Не че няма проекти и не се чува, че тук или там ще има нови гробища. Но дори само когато се произнесе думата и веднага започват протести на живи граждани. Никой не иска мъртвите при себе си. Защото хората ги е страх от тях. От майките, бащите, децата, непознатите. Въпреки че няма нищо страшно. Те няма да пият вода. Не искат ядене. Нито да им обръщаш внимание. Ако си по-дебилен и молитва няма нужда да казваш. Просто стоят там и ни изпращат по малко мъдрост. Че са били като нас. А ние ще станем като тях. И въпреки всичко, не са ни приятни. Родните ни майки и бащи пречат на гледката от балкона... Затова дори неволно оставяме гробовете да обраснат с трева. За да може незаинтересоваността ни да прикрие тъжните мисли.

Случи ми се да се разхождам между алеите на един от гробищните паркове и някак ми станаха много смешни всички приказки за любов към бежанците, които изговорихме през последните месеци. Ние обичаме по команда, когато ни го дадат като идеологическа задача. Приемаме я и започваме да я пудрим в розово. Било със сенките на либерализма или с псевдохристиянски брокат. Без значение. Важното е да си в тон с интелектуалната мода. Да не те помислят за задръстен или неморален.

Ние не се интересуваме един от друг. Това може да се види с просто око. Може да се заснеме дори от дрон. Може да се забележи във всяка житейска ситуация около нас. В угасващите очи на пенсионерите. В грубите обноски на хората по улиците. В начина, по който шофираме, включително и с количките в магазина. Всичко показва, че ние не се интересуваме един от друг. Не се интересуваме не само от живите. Не ни пука дори и за мъртвите. Запуснатите гробове на майките и бащите ни го казват по-добре от хиляди думи.

Но иначе сме големи любовчии. Взехме да се къпем в една любов към бежанците. Сетихме се чак сега, че Христос е заповядал да обичаш странниците. Припомнихме си притчата за добрия самарянин. Някой би си помислил: „Добре, че дойде тая бежанска криза, та да се сетим, че можем и да обичаме“... Но не е вярно. Само поза е. Бягащи от войната сирийци има не от вчера. И не от миналия месец. Но преди не беше така модерно. Е, добре, аз също съм събирала помощи за тях. Тогава тези хора имаха конкретно лице. Молеха за конкретни неща – дамски превръзки, памук, някой леген, тенджера, сапун, памперси... Сега е друго. Не можеш да се ориентираш. На орди пристигат някакви млади момчета. Не от Сирия. А отвсякъде се чува глас. Ту е мъжки, ту е женски, а всъщност е един – гласът на политическата коректност: „Длъжен си да ги обичаш!“. Само че любовта винаги е лична отговорност. Винаги е персонално отношение и усилие. И тъкмо то липсва. Никой не може да ме убеди, че хора, които не могат да се погрижат за майка си – жива или мъртва – могат да го направят за някакви освирепели момчета, които на всяка цена искат да отидат в Германия.

По дух ние сме тийнейджъри. Но не в добрия смисъл на тази дума. Просто сме неоформени. Незаинтересовани. Непораснали. Безотговорни. Приличаме на момчета, които отиват на купон у съученик. И по пътя събират всички познати хулигани, за да е по-яко. Не ни пука, че не са канени. Не ни интересува дали домакинът има място и за тях. Просто купонът трябва да тече. И да е грандиозен. Пием. Танцуваме. Сбиваме се с някой по-пиян и от нас. Накрая повръщаме върху счупената холна масичка. И си тръгваме. И дори ако на следващия ден някой ни пита как е минало, ще кажем: „Беше супер!“. Само дето домакинът на партито накрая остава в разрушената си от нашата розова вакханалия къща. Трябва да изчисти и да възстанови щетите (ако има пари за това). И да даде отговор на родителите си. Но не е страшно. Следващият път купонът ще е у някой друг приятел. Но да се разберем - ние вкъщи купони не правим. Не е удобно...

Болезнено очевидно е, че обичаме бежанците също толкова, колкото и всички останали. Просто се правим на интересни. Обичаме себе си. Егото си. И политическите си опорни точки. Преди да решим какво да правим с бежанците (или с всеки друг въпрос), трябва да решим най-важното – какво правим със себе си. Изходната точка са нашите умове и сърца. Те са тежко болни от егоизъм. Цялото ни общество е заразено от празнословие. Твърде често дори християнството ни е съвсем теоретично. И не влиза в сблъсък със самолюбието ни. Затова раждаме само абсурди. Ние сме човеколюбци в социалните мрежи, но не и в социалните отношения. Обичаме виртуално и театрално бежанците, но горко на колегата, ако посегне на повишението, което очакваме да получим. Тежко му, дори ако паркира на моето място. Дори ако кихне по-силно...

Затова и тази държава все повече заприличва на някое от софийските гробища. Алеите уж са направени. Стои оторизиран човек на входа да ти събира такса от два лева, ако влизаш с кола. Но гробовете са буренясали. Защото за тях трябва да се погрижим самите ние. Само тук-там извисява ръст скъпият паметник на някой богаташ, който е изобразен с тъмни очила.

На излизане една баба спря мен и съпруга ми и ни попита: „Деца, не мога да намеря гроба на сестра ми. От един час се лутам, а съм дошла от провинцията и може да си изпусна рейса. Много се изморих. Знаете ли го къде е?“ После каза името й...