Като захар в чай

- Не го взимай – каза Манол. - Помниш ли, когато свирих на баща ти? Болеше го сърцето човекът и кръстът го късаше дядо Павко, но аз му посвирих на кларнета и той взе че стана, разкърши се. Не ми го взимай, Методи! Виж го какъв е очукан от всички страни. Последният ми кларнет. Нали ми прибра вече единия – мъжът, който приказваше, беше облечен в дочени панталони и зелена шуба, държеше в ръка кларнет – стар, смазан. Личеше, че горкият инструмент много е видял и патил, толкова драскотини и вдлъбнатини имаше по него.

- Вересиите ти са грамадни – каза мъжът зад тезгяха на малката опушена стая - едновременно кафене, кръчма и място, където купуваха ориз, захар и хляб, докарван всеки ден с джип от Радомир. – Не мога повече да давам вересия на жена ти. Като я видя, лъжа, че е затворено.

- Ако искаш, ще свиря без пари на сватбата на сина ти – предложи мъжът в шубата и опипа кларнета. – Ще свиря без пари на сватбите на цялата ти рода и на погребенията на старците на цялата ти рода. Като отвориш още един магазин и още една кръчма, безплатно ще свиря. На, през нощта ме вдигни, идвам веднага. Като ракета ще хвръкна и надувам пищялката. Мога и за сватба да го докарам, и за погребение, и за нова кръчма. Не ми взимай кларнета. Сега синът се учи да надува, хлапето има силен въздух и ухо като мрежа. От въздуха лови музиката и направо в душата я слага.

- Ми да не беше пил толкоз много. Да беше отишъл и ти в Италия да изкараш някой лев, па тогава ми говори за детето – заяви кръчмарят и протегна ръка да прибере кларнета. – Синът ми е млад и няма скоро да се жени, а баща ми като умре – двайсет нехранимайковци като тебе ще дойдат да свирят за едната бира.

- Никой не го може като мене кларнета, Мето – каза свирачът. Беше студено в стаята, печката пушеше. Миризмата на изгорял бук се смесваше с дим от тлеещи пластмасови шишета. Мето не беше човек, дето няма да изгори нещо, което може да гори. Той откупуваше дори дрехите на умрелите и ги палеше, за да пести откъм дърва през зимата. 

- На рождения ден на сина ти свирих без пари и тогава жена ти плака – продължи свирачът. – И баща ти се оправи, като му свирих, а беше тръгнал да умира. Когато ти вади доктор Кисова зъба, защо ме вика вечерта - беше се подул като автомобилна гума в главата, помниш ли? Свирих и ти мина, нали?

- Мина ми, щото се напихме и ти безплатно изсмука цяло шише – възрази кръчмарят и придърпа очукания кларнет. – Виж каква е отрепка, като че си копал с него на нивата и са го настъпвали кравите – изрече погнусено кръчмарят. – Не знам на кого ще го продам, но какво да взема от тебе, Маноле? Телевизорът ти е стар и предава, като че през цялото време са му отвъртени няколко бурми едновременно. Не можеш да познаеш крава ли е, подводница ли е.

- Вземи ми... да ти дам хладилника?

- Че този хладилник е моят, бе! Нали го бях изхвърлил и ти го прибра. Не ми трябва тоя хладилник.

- Вземи ми пружината от кревата, става ли? – попита Манол с надежда в гласа. - Ще сложа дъски отдолу, Паша и аз ще спиме на дъски. Нали ти казвам, сега детето се учи да свири. И за сватба може да го докарва и за нова кръчма... жалко ще е на дребния пумпал да му се вземе кларнета. От него може голям музикант да излезе – на погребенията на най-големите клечки ще свири. Майка му ще се изплаче очите, като види, че няма на какво да свири това хлапе.

- Като толкоз те интересува това хлапе и като искаш да свири на погребенията на големите клечки, да беше отишъл да работиш в Испания като нормалните хора, а ти се въртиш на тука. На, жена ти пак е тръгнала от мене да купува на вересия. Три нейни заплати напред трябва да ми плати да си покрие борчовете. Ами ако я изхвърлят от шивачницата? Ако онзи грък, шефът им, фалира?

- Ти не можеш да го продадеш тоя кларнет никъде, бе бачо Мето. Виж го какъв е. Беше на дядо ми. Той е свирил с него в Битоля, свирил е и в Браила. После баща ми свири на него в Перник на миньорите. Аз ... аз свирих само тука, в радомирско, но кой ме е чул, е оздравявал – от болни нерви е оздравявал, от сърце е оздравявал.

- Прибирам го. Друго няма какво да се вземе от тебе, ти си нехранимайко и вагабонт. Ще го закова на стената да видят хората колко струваш. Съсипа кларнета - дядо ти е свирил на него и баща ти, а ти го пропи. Нека сега детето свири на керемида. Затова едни стават умни, а други прости – щото едни много знаят да пият, а жените им взимат на вересия с четири заплати напред.

- Мога ли да идвам да си посвирвам вечер? Ще откова кларнета от стената и малко, само пет минути ще свиря.

- Да ми пропъдиш клиентите, така ли? Да не съм луд.

Тогава вратата на кръчмата се отвори и едно хлапе, мършаво, хилаво, по-ниско от тезгяха, влезе при мъжете.

- А, ето и хлапакът ти идва - измърмори кръчмарят. – Мите, кажи на майка ти, че не мога да ти дам захар на вересия. Първо баща ти да остави кларнета тука, пък ще помисля. Ако го остави, ще ви дам хляб за два дни.

Хлапето не отговори, очите му потънаха в пода и не се отместиха от там. То бръкна в джоба на панталоните си, извади шепа жълти стотинки, две стъклени топчета, една прашка и една силно зацапана носна кърпичка.

- Чичо Мето – заговори момчето. – Ето ти това. Стига ли да купя кларнета на тате? Това е най-хубавата прашка в цял Радомир. Това се най-точните топчета в махалата, а с тия пари можеш да си купиш шоколад „Милка”, ако добавиш още четирийсет и две стотинки.

- Не може Мите, ходи си дома – отсече кръчмарят, почеса се по главата, па протегна ръка и подаде на момчето една вафла. – На, взимай това и се прибери при майка си. Студено е, ще настинеш. Хайде.

Момчето взе вафлата, добави я към прашката, стъклените топчета и стотинките, свали шапката от главата си – плетена шапка от дебело опредена домашна вълна и каза:

- Сега ще ми дадеш ли кларнета? Това сигурно стига. Утре ще дойда да ти измета кръчмата. Татко може да свири на сватбата на Данчо, сина ти, когато Данчо порасне. Може да свири и на погребението на баща ти... без пари.

- Иди си, Мите – подкани го кръчмарят по-меко.

- Дай ми да посвиря малко – предложи момчето. – Дай ми да посвиря и после ще ти докарам нашето куче. Ще ти го подаря.

Кръчмарят подаде стария кларнет, който бе свирил в Битоля, в Браила и на всички сватби и погребения в радомирско. Момчето го взе.

- Чичо Мето, ако те боли сърцето, като ме чуеш, ще ти мине – каза хлапето. – Обещавам!

В кръчмата беше студено, навън вееше вихрушка, в стаята миришеше на изгоряла пластмаса, на цигари и пепел от букови клечки. От стария очукан кларнет започнаха да капят тихи звуци. Много тихи, като стъпки на човек, който се е излекувал от дълга болест. Като глас на дете, което си е намерило на улицата страхотно джобно ножче. Като Битоля, в която винаги грее слънце, и като Браила, където все е зима, но пак е хубаво, защото вкъщи има дърва и запалена печка. Като захар в чай, като бобена чорба, когато умираш от глад, като четири заплати на майка ти, които трябва да отидат, за да си платиш вересиите. Като четири прескъпи стъклени топчета и най-хубавата прашка в Радомир. Като сватбата на сина на Мето, който щеше да порасне след дванайсет години. Като сватбари, които са си пийнали здраво и искат да люшнат най-якото радомирско хоро, така че кларнетът на хлапето нямаше да млъкне, докато и най-дъртият дядо не скочи и не се хване до младите булки.

Накрая момчето спря да свири и старият кларнет отново стана очукан, с безброй дупки и олющена боя. Като че не беше виждал никога Битоля, нито Браила, нито ръцете на Моноловия дядо, нито ръцете на Маноловия баща, нито ръцете на самия Манол, който да си кажем честно обичаше да си подпийва. Тоя кларнет сега знаеше само черните вересии на Манол.

Кръчмарят спря да гледа шишетата на тезгяха. Кръчмарят дори не виждаше пакетите захар, боб и ориз. Той не виждаше и печката, в която горяха празните пластмасови бутилки.

- Момче – каза той. – Момче! Взимай кларнета и бягай. Кажи на майка ти, че ще имате хляб още една седмица от мене. Черпя ви. Черпя ви, мамка му стара. Що свириш така, бе момче!