И птицата размаха криле…

„До ден днешен нямам никаква представа за какво пееха тези две италианки. Честно да си кажа, даже не искам да знам. Някои неща е по-добре да останат неизказани. Иска ми се да вярвам обаче, че пееха за нещо, което е толкова красиво, че кара сърцето да те заболи и няма как да бъде изразено с думи. Казвам ви – тези гласове се рееха по-високо и по-далече, отколкото човек има дързостта да си представи. Сякаш някаква красива птица размаха крилете си в нашата безизразна малка клетка и накара стенитe ѝ да се разтворят в нищото и за един безкрайно кратък миг всеки човек в Шоушенк се почувства... свободен.“ 

Ред (Морган Фрийман) в „Изкуплението Шоушенк“

Две отворени бутилки вино. Няколко мръсни чинии в мивката. Машина за кафе. Хладилник с четири-пет магнита. Пластмасов панер за пране. Печка. Бутилка с калциеви таблетки. Паничка с вода за кучето. Всичко е на мястото си – точно там, където е решил да го постави непринуденият хаос на кухненското ежедневие. Няма го само Тери Ричардсън. А трябваше да бъде тук! Но не! Легендарният фотограф е точно там, където не трябва да бъде – в свръхмодерно студио, въвлечен в продължителна фотосесия за списание „Ролинг Стоун“ с разголената Ким Кардашиян. Да – „Ролинг Стоун“! Миналото лято легендарното издание за популярна музика действително реши да сложи на корицата си скандалната риалити птицечовка, известна най-вече с това, че е известна.

Естествено, много хора бяха разочаровани от решението на емблематичното списание да компрометира митичната си репутация, но без съмнение най-вбесена бе Шинейд О'Конър. Ирландската певица изригна в интернет пространството, оповестявайки музикатa за официално мъртва. Не е за вярване – добави Шинейд, – че един от нейните убийци се оказа именно „Ролинг Стоун“!

Но мъртва ли е наистина музикатa? Подобно на О'Конър, много от приятелите ми смятат сегашната епоха за разрушителна. Действително, в последните десет-петнайсет години музикалната индустрия бълва предимно синтетични продукти, произведени на поточна линия. Звезди, идоли и хитове се създават в корпоративни заседателни зали от изпълнителни директори в напреднала възраст.

„Какво направи двайсет и първи век с музиката? – клатят огорчени глави моите съмишленици по меломанщина. – Навремето имахме „Пинк Флойд“, „Дъ Ху“ и „Ийгълс“. Сега имаме Бийбър, Спиърс и Майли.“

Може би наистина е така..., може би не съвсем. Това, което не можем да оспорваме, е, че лицето на музиката се е променило завинаги – и то не само заради диоптрите на носталгията. Времето, в което младите хора се събираха по таванчета, блокове и квартири, пускаха пердетата, гасяха светлината и просто слушаха музика в мрака, е безвъзвратно отминало и никога няма да се върне. С отдалечаването на гледната точка някои неща изглеждат почти нереални.

Ето ни например в един незарастващ спомен – десетина хлапета, събрани около стария ми грамофон. Не знам точно на колко съм. Тринайсет? Четиринайсет? Няма значение. В треперещите ни ръце някак си е попаднал първият рокалбум в живота ни – митичният „Физикъл графити“ на „Лед Цепелин“. Плочата върти улеите на своята черна винилова пелерина в хипнотичен пирует, иглата скърца, звуците пристигат... толкова странни, екзотични и неочаквани, и наводняват малката ни стая, малкия ни свят, малкитe ни души. И някак си ей така, с леко пращeне, няколко акорда и без никакво усилие, ги правят по-големи… огромни! По-обширни дори от пространството, с което разполагаше детското ни въображение. Магия! Магията на музиката – ние не можехме да ѝ избягаме. А и не искахме. Просто я оставяхме да ни настигне и да изпрати младостта ни в доброволно пленничество.

Корицата на „Ролинг Стоун“ ме накара да си дам сметка, че никога не съм се замислял сериозно за ролята на музиката в живота ни. Излишно е да обяснявам какво значеше рокът за една цяла генерация, изолирана изкуствено от останалия свят. Самият ѝ достъп до нас бе една необяснима авантюра.

Знаете ли кой е първият търговец на площад „Славейков“? Най-първият?! Казва се Весо Брадата – човек, който в началото на осемдесетте години се превърна в една от най-влиятелните личности сред младото поколение на София. Сигурен съм, че точно сега има хора, четящи тези редове, които го помнят идеално. Можеше да бъде открит всяка вечер пред кино „Славейков“ – стройна фигура, чиято аристократична физиономия бе перманентно захапана от елегантно интелектуализирана с фина ножичка брада. През рамото си носеше неизменната кожена чанта, натъпкана догоре с предпочитаните от него аудиокасетки „Mеморекс хром“. Работеше само с надеждни клиенти, които му бяха препоръчани от други надеждни клиенти. Не обичаше да разменя повече от няколко думи по време на търговска сделка. Смяташе, че го наблюдават хора, които се занимават с вътрешните работи на Hароднатa република (по всяка вероятност, с право). Оставяш тихомълком в ръката му листче с желания албум и отминаваш. Два дни по-късно албумът се озовава на касета „Меморекс хром“ в кожената чанта на Весо Брадата на площад „Славейков“. Цената на услугата беше три лева. Компилациите струваха повече. Весо Брадата беше енигма – мистериозна личност на неопределена възраст, разтворена в непотвърдени слухове и улична митология. Беше дошъл в столицата от тайнствения за нас Троян и в даден момент се превърна в нещо като старейшина на нашата тийнейджърска компания. Имаше навика да ни удря ненадейно по подрастващите глави с цитати от Мопасан и Ларошфуко, обичаше Реймънд Чандлър, джин с тоник и най-вече... баладите на група „Скорпиънс“. Стените на квартирата му в „Младост“ бяха покрити с двукасетъчни декове, които записваха непрекъснато. До ден днешен една от най-големите тайни на вселената си остава как и откъде успяваше да намери мълниеносно дори най-апокрифните албуми на световноизвестни и неизвестни групи. При това в епоха, в която почти нищо не проникваше през Желязната завеса. Какви бяха тези неизчерпаеми залежи от музика? Каква черна магия беше въвлечена в тяхното доставяне през девет граници в десета? Понякога имах чувството, че албумите се озовават в ръцете му още преди да са издадени. Представям си, да кажем, „Дийп Пърпъл“ в студиото…

Дейвид Ковърдейл: „Ричи, мисля, че с това парче албумът ни вече е готов“.

Ричи Блекмор: „Съгласен съм, Дейв – може спокойно да го изпратиш на Весо Брадата, а след това вече ще мислим и за дистрибуция на световния пазар“.

Да, по онова време площад „Славейков“ беше пиаца „Сан Пиетро“, Весо Брадата беше папата, а рокмузиката беше нашата религия. Помните ли – прекарвахме цели дни в безмълвно слушане на музика. После я анализирахме до припадък. Търсехме и дори изобретявахме фройдистки метафори в проповедите на Морисън, прехласвахме се по неравноделните магьосничества на Бонъм, откривахме неоткриваемия смисъл в акордите на Хендрикс. Част от днешното поколение сигурно гледа с насмешка на нас – олющените изкопаеми, които все още са се вкопчили отчаяно в едно движение, толкова обречено, че бе изместено от корицата на собственото си издание от една разголена грухомявка с изумително висок коефициент на безполезно действие. Как да го обясня? Епохата ни беше такава, че самата музика нямаше избор – тя трябваше да стигне до нас и да надрасне първоначалните си мотиви; да се промъкне чак между спиралите на ожаднелите ни хромозоми. Бяхме кодирани завинаги, а рокендролът – нашият обединител, ни бе превърнал в съчуващи, съусещащи, съмислещи съзаклятници.

Задавали ли сте си въпроса защо деспотичните общества ненавиждат музиката? Защо ИДИЛ обезглавяват тийнейджъри заради нея? Защо уахабитите са я забранили? Защо рокът е смятан за престъпление в Северна Корея? Отговорът е лесен – диктаторите, властолюбците, радикалните маниаци, убийците на светлина знаят идеално на какво е способна музиката. Тя е просветление, безстрашен провокатор, непокварена истина, фабрика за непозволено вдъхновение и покана за независимо мислене – всяко нещо, от което се страхува догмата. От хилядолетия насам една най-обикновена вибрация във въздуха кара уродливи деспоти по целия свят да вибрират от паника и страх. Те знаят, че музиката е нежният палач на мракобесието и че колкото и да я забраняват, никога няма да я надживеят.

Шинейд О'Конър може и да преиграва, но факт е, че една от най-тревожните тенденции на нашето време е обезценяването на истинската музика и на нейното значение. И у нас в България, и в Америка, и навсякъде по света. Не става дума само за попмузиката. Когато дойде време да се съкращават бюджети, да се премахват програми, да се пестят пари, музиката винаги първа е изпратена на ешафода. Затварят се училища, анулират се часове, обезкървяват се оркестри, заглушават се хорове. Така е дори тук, в Щатите, където със сигурност не липсват ресурси. Нашият преход се опита да убие душата на българския музикант с бухалки, простащина и популярна халтура... безуспешно, разбира се, но раните все още кървят. „Учителите ми никога не биха могли да предположат, че ще стигнем дотук – до общество, което няма да уважава труда ни – каза ми великолепният български композитор Румен Бояджиев-син. – За броени години почвата под краката ни се разруши, разпадна се като пудра захар и ние полетяхме в безтегловност, като в онзи стар разказ на Робърт Шекли.“

Вярно е, че на пръв поглед повечето музика не е доходна… но само на пръв поглед.

Обърнете внимание на състоянието на държавите, които отделят средства и усилия за съхраняване и развитие на музикалното си наследство. Музиката във всички нейни вариации е безкраен източник на неизчислим доход за всяко едно общество. Тя формира тези личностни механизми и въображение, които позволяват на човека да създава, изобретява и твори. Сигурен съм, че без нея нямаше да има сапиенс в Хомо сапиенс. Няколко акорда са в състояние да свържат синапсите ни в абстрактен възел от емоции, идеи и мисли по начин, който не е съществувал никога преди в наc, и да ни накарат да надскочим собствените си ограничения. В момента в интернет циркулира много музика, която е изцяло композирана от компютри. Програми са изчислили перфектни интервали, тоналности, мелодии, преходи и контрапункти. Но въпреки това нещо липсва и нито една от тези робо-песни не се е превърнала в хит. Липсва ѝ… и винаги ще ѝ липсва човекът. Изживените, изстрадани, изсмени и изплакани композиции на живота. Когато една музика е истинска, тя пристига от много особено място в нас, което остава неразбрано дори от най-мощните компютърни процесори. В това невидимо за магнитния резонанс вътрешно пространство живеят абстракцията, чувството, съкровеният спомен, есенцията на първата целувка... мистерията на човешката душевност. Същото това красиво място, от което пристига и поезиятa. Дълбоко в себе си винаги съм вярвал, че музиката е поезия без думи, а поезията е музика без ноти. Може би затова дори лишените от слух твърдят, че са в състояние да „чуват“ музика... навярно чрез древната сетивна антена, която ни помага да откриваме ритъм, хармония и стихове във всичко около себе си.

Едно от най-интересните свойства на музиката е нейната способност да ни отнеме от нещата, които разбираме, и да ни връчи тържествено на нещата, които не разбираме. Всеки път когато чуя старото госпъл парче Dragnet for Jesus нa Sister Wynona Carr, ме побиват тръпки. Защо?! Защо, при положение че дори не съм вярващ? Достатъчно ми е да се вслушам за няколко секунди в мощния, набразден от грайферите на съдбата глас, за да си дам сметка, че не е нужно аз да вярвам – достатъчно е тя да вярва. Ако вярваш много, много силно в нещо, то е обречено да се превърне в тръпкопобиваща музика…

Знаете ли, поглеждайки назад, си давам сметка, че деветдесет процента от това, което съм написал през годините, нямаше да съществува без музиката. Често просто я оставям да ръководи мислите ми и покорно следвам нейните ритмични инструкции. И въпреки това толкова често усещам колко неадекватни са усилията ми да следвам нейната омаломощаваща дикция. Работата е там, че думите просто ни помагат да кажем това, което искаме да кажем, докато музиката ни помага да кажем това, което не може да бъде казано.

Забелязали ли сте, че тя е толкова дълбоко вплетена в обществените ни тъкани, че някои неща просто вече не могат да съществуват без нея: сватба без „Менделсон“, първи юли без Юрая, луната без соната, Серджо без Енио, четирите годишни времена без „Четирите годишни времена“...

Музиката не е изобретена – тя е открита, така както се открива континент или съдържанието на кислород във въздуха. Тя е вечно и древно присъствие, а ние сме далеч по-малки и незначителни от нея. Музиката е просто там... в голямото навсякъде. Ето я – в ораторията на птиците, в ре бемола на листата, в каданса на планинския поток, дори в дивия танц на побеснелите пулсари в далечния беззвучен космос.

В момента, в който пристигнах тук, се хвърлих в маниакално преследване на музикални преживявания. Обикалях Щатите с помощта на гериатрична върволица от разпадащи се таратайки. Купувах някое двайсетгодишно, храчещо масло изчадие на американската автомобилна промишленост на безценица и когато вече не можех да го поправям, купувах следващото. Бях беден студент и за да храня тези изчадия с бензин, често не хранех себе си. Но не можех да си позволя да не се докосна до героите си. Да не усетя магията им на живо, преди да са се превърнали завинаги в минало. Често пътувах на юг – към Мемфис, Кларксдейл, делтата на Мисисипи, в търсене на автентичните корени на моята любима блус музика. Бил съм на стотици мегаконцерти на велики групи по стадиони и арени, но тези откачени пътувания... те бяха далеч по-ценни. През тези години успях да чуя отблизо музиканти, които в продължение на години бяха акомпанирали мечтите ми. Видях Джими Котън да разплаче хармониката си на тротоар на „Биъл Стрийт“. Видях гласа на Коко Тейлър да си проправя път през кълба от цигарен дим, за да разтрепери дървените стени на кръчма, която може да бъде описана единствено като барака. Но сигурно най-ценното преживяване бе свързано със самоубийствено пътуване чак до Сан Франциско. Бях чул, че там, в кръчма, наречена „Бум Бум Руум“, ще свири великият Джон Лий Хукър. Беше зима и малко след Ларами ме погълна виелица, която със сигурност бе любимата правнучка на виелицата, която отне живота на Робърт Скот на Южния полюс. След една катастрофа, от която и аз, и колата се измъкнахме само с драскотини, и след безбройни километри пързаляне между обърнати камиони при нулева видимост някак си пристигнах полужив в Сан Франциско. Измих зъбите си на олющена мивка в тоалетната на заведението и до ден днешен помня, че се уплаших, като погледнах в огледалото. Физиономията ми приличаше на брадясала панкреатична киста, а под очите ми имаше торбички, в които можех да побера Делян Пеевски. Джон Лий Хукър наистина се появи с клатушкане на сцената. Изглеждаше минимум 145-годишен. Амфорно крехък, почти нереален, с лице, сякаш изпито на големи, дълги глътки от ожаднелия живот. Трябваше да седне на стол, поставен по средата на сцената. Но в момента, в който китарата попадна в ръцете му, метаморфозата бе шокираща: пръстите му хукнаха по струните като осемнайсетгодишни хулигани, а гласът му пристигна с дълбок вулканичен грохот от никотинения си кратер и ни удари право в костите. Бях толкова близо, че виждах отражението на щастливата си физиономия в черните му очила. Джон Лий Хукър ни напусна само месеци по-късно, а моментът се оказа толкова незабравим, че въпреки отлетелите години току-що успях да го разкажа на един дъх в най-малки подробности.

Но нима наистина ще ни останат само спомените? Отишла ли си е завинаги тази музика, която ни кара да ѝ вярваме, да гладуваме, да бродим като безпътни скитници в нейното търсене и да рискуваме живота си в снежни виелици, само и само за да отразим за малко щастието си в големите ѝ черни очила? Къде са трубадурите на новото време? Къде е невинният гаражен рок на шейсетте и седемдесетте? Къде са искрените, безкористни, бунтуващи се акорди, от които имат толкова отчайваща нужда смрачаващитe се хоризонти на новото столетие? Защо вече няма групи като „Куин“, „Дайър Стрейтс“, „Нирвана“ или поне „Форинър“?

Всъщност нещата не са толкова потискащи, колкото изглеждат на пръв поглед. Ясно е, че всичко се промени със създаването на аудио компресията. Днес, трийсетина години по-късно, самият бизнесмодел е обърнат надолу с главата. Навремето една рокгрупа като „Блек Сабат“, да кажем, издаваше албум на пазара, подкрепяше го с турне и след това в продължение на една-две години музикантите се хвърляха да колекционират венерически болести и да мариноват вътрешните си органи в алкохол и дрога. Когато усетеха, че парите от предишния албум вече не им стигат за метадон и антибиотици, се захващаха със следващия. Сега е обратното. От албумите трудно се печели каквото и да е – тяхната основна функция е да подкрепят турнетата. Групите се издържат предимно от концертите си и нямат време за самоубийствени вакханалии.

Преди интернет, MP3, Напстър, торентите, Спотифай, Ютюб и т.н. попмузиката беше една от най-конвертируемите стоки на световния пазар. Днес обаче Весо Брадата е навсякъде – във всеки дом, телефон и компютър. Достъпът до музика е неограничен, мълниеносен и извънпазарен, което, за съжаление, оставя труда дори на най-добрите музиканти неосребрен. Ако сте привърженик на дадена група, направете малка жертва и купете албума им. Иначе е много вероятно да няма следващ. И ходете на концерти! Слушайте музика на живо, за да ѝ дадете възможност да живее. Толкова обичам да прониквам в тези моменти и да оставам в тях завинаги... в малкия изпотен клуб, където музикантът си спомня нещо хубаво или тъжно, или и двете едновременно, затваря очи и дръпва струната по начин, който никога няма да бъде повторен, и някакъв снажен, самонадеян акорд се влюбва в срамежлива нота и двамата се впускат да танцуват между хората и чашите, и спомените, и въпреки че всички знаем, че любовта им е обречена и когато се разделят, никога повече няма да се срещнат, това прави танца им още по-красив и страстен... и мимолетно вечен. Усетите ли такъв момент, не го обиждайте с телефона си – той няма да го запише. Сложете проклетия апарат на масата, натиснетe копчето за запис на сърцето си и когато песента завърши, я споделете в социалната мрежа на собствените си незабравими спомени.

В едно от най-любимите ми видеоинтервюта на каквато и да била тема Франк Запа каза нещо за изпълненията си на живо, което съм запомнил наизуст като стихотворение:

„Аз притежавам две неща: общо механично познание за това как да използвам китарата си и въображение. Когато дойде време за солото ми, оставаме само аз и законите на природата. Нямам представа какво ще създам. Знам само горе-долу колко време имам. Това е игра, в която ти е връчено парченце от времето и възможността да го декорираш. И в зависимост от интуицията на ритъм секцията, която те подкрепя, можеш да извършиш неща, които буквално е невъзможно да си представиш…

Предпочитам да сгреша някоя нота, но да имам привилегията да създам нещо, което да съществува един-единствен път.“

Убеден съм че рокмузиката не е на смъртния си одър въпреки диагнозата на Шинейд; напротив – тя може да бъде открита с лекота, при това в шокиращо изобилие и неочаквани разновидности. Е, вярно е, няма да има втори „Куин“, но това всъщност е прекрасно – неща като Фреди Меркюри са безценни именно защото не могат да се случат повече от веднъж. Но само ако се огледате, ще откриете феноменални музиканти и групи и тук, и в България, и по целия свят. В последно време имах щастието да чуя на живо много млади рокгрупи като The Pretty Reckless, Halestorm, The Virginmerrys, Odd Crew... Нямаше вокодери, дръм машини и компютри – всичко бе органично, a залите бяха пълни до пръсване с хора на всякаква възраст. Когато за пръв път на британската сцена изгря рокдуетът Royal Blood, легендарният Джими Пейдж призна, че ги е следвал тайничко от концерт на концерт като фанатичен тийнейджър. Гаражният рок от седемдесетте също продължава да печели нови фенове дори днес – ако не вярвате, питайте машината за хитове The Black Keys. Има ги и скитащите трубадури на новото столетие – Джек Уайт, Асаф Авидан, Дан Ауербах, Джо Бонамаса, Бет Харт и много, много други.

Вярно е, че музикално-промишленият комплекс продължава да бълва полуфабрикати, но истината е, че неговата роля е намаляла значително в сравнение с миналото. Днес е достатъчно да имаш талант, трудолюбие и лаптоп, за да достигнеш до милиони слушатели по целия свят, без да се подлагаш на робовладелчески пакт с компании като ЕМИ и Сони BMG. Не ти трябва радиоразпространение, скъп маркетинг, MTV клипове и т.н. Всичко е далеч по-опростено. Истината е, че през живота си не съм слушал толкова много музика, колкото в последните години. Монетизацията наистина е проблем, но много от най-талантливите музиканти намират начин да се възползват от новите реалности. Чикагската група ОK Go, да кажем, издълба своя собствена ниша на световната музикална сцена с евтини, но изключително оригинални видеоклипове. Тези хитри микропродукции им създадоха стотици милиони зрители, лоялни фенове и стабилен доход от YouTube. Разбира се, клиповете са само носитeл и ако песните им не бяха добри, те нямаше да имат успех. Бях на техен концерт, който беше разпродаден до последния билет.

Боб Шнайдър – легендарният мултиинструменталист от Остин, Тексас, осъзна още преди двайсетина години, че има особена връзка на живо със слушателите си. Концертите му наистина са безпрецедентно преживяване – магия, която отсъства в студийните му албуми. Съответно групата му прави по 250 концерта на година... и печели много сериозни пари от тях. При това не само от билети. Обърнете внимание на снимката – на нея държа флаш драйв, направен по образа на Шнайдър. Купуваш гo за десет долара пет минути след края на концерта. На негo е записана всяка песен от спектакъла, който току-що си преживял. Зад сцената има цяла идеално функционираща минифабрика за зареждане на флаш карти, a феновете ги разграбват, за да се опитат да изживеят концерта отново още на път за вкъщи в колите си.

Не ме е страх, че музиката ще загине. Загива само материята – хубавата, истинска музика е неуязвима. Защо, мислите, има „класическа“ музика? Защото безценните неща не умират – те просто стават класически и продължават да дишат с хилядолетия, а ние... ние със своята мъждукаща мимолетност се превръщаме в техния затихващ акомпанимент. Ако не сме се самовзривили или трансформирали в макропроцесори, след петстотин години пак ще продължаваме да слушаме „Бийтълс“, Чарли Паркър, Клептън и Висоцки. Те ще са се превърнали в... „класическа“ музика.

Това, което наистина ме притеснява, сме ние самите. В последно време като че ли всичко се стеснява – новинарският цикъл, капацитетът ни за концентрация, времето, в което оставаме насаме със себе си, без някакъв екран пред очите си. Самата ни нервна система като че ли вече не толерира съдържание, по-дълго от четири-пет минути. Житейският ни фон е наводнен от толкова много надпреварващи се стимули, че не ни остава време за онзи толкова важен вътрешен диалог, който тренира нашето въображение. Преди година-две установих с тревога, че се отдалечавам от музиката – бях се пристрастил към радиопредавания и подкастинги на политическа тема. Слушах ги непрекъснато – в колата, докато тичах, докато пазарувах... навсякъде. Изплаших се, защото усетих, че се променям, че ставaм циничен и раздразнителен, че започвам да вземам решения в живота си, в които няма... музика. Трябваше ми усилие, за да се прибера обратно в човека, който винаги съм бил, и да стигна до извода, че никога повече няма да си позволя да живея без музика.

Някои от най-добрите ми приятели са или музиканти, или са свързани с музиката. Някои станаха много известни, други – не толкова. Но нито един от тях не е забогатял от музика... поне не материално. Никой не е построил палат. Никой не кара мазерати. И това като че ли не ги притеснява. Те нямат нищо против да живеят чрез музиката, а не от нея. Тоналната им, необременена от еснафщина философия е рецепта за щастие, към което човек си заслужава да се стреми. И всички те са носители на някаква особена, заразителна енергия, която ги разграничава от сивата, безоктавна действителност и кара хората да гравитират около тях. Ако има нещо, което да съм научил от приятелите си музиканти, то е, че ако в живота ти има песен, животът ти ще бъде песен.

Не смятам, че пълноценният живот е възможен без наличието на истинска музика, и затова ми се струва толкова важно да не спирате да я откривате и слушате, независимо дали е Булат Окуджава, или „Мегадет“. Между другото, ако се чудите дали някога в истoрията на човечеството Булат Окуджава и „Мегадет“ са присъствали в едно и също изречение, държа да ви уверя, че дори и да се е случвало, това със сигурност е първият път, в който се появяват в две последователни изречения.

Преди няколко години момче на име Нейтън Лийч настрои китарата си и седна на дървен, боядисан в светлосиньо стол в апартамента си в Южна Каролина. Срещу него седна малката му сестра Ева. Нейтън беше метнал на гърба си леко шушляково яке, купено нa Олимпийските игри във Ванкувър, а Ева бе боса и по шорти. Много от вас сте ги виждали тези две хлапета, въпреки че едва ли знаете имената им. Нека ви припомня. В този ден те бяха решили да изпеят заедно песента на групата Family of the Year – Hero. Нещо ги бе накарало да се влюбят в композицията от момента, в който тя ги бе навестила за пръв път по радиото. За щастие, майка им грабна камерата си, за да ги запише. Минути по-късно Нейтън и Ева се превърнаха в неочаквана за самите тях интернет сензация. Днес скромното им изпълнение в YouTube има десетки милиони преглеждания. Аз съм отговорен за около стотина от тях. Между двете хлапета имаше особена връзка. С цялата си акустична непретенциозност, песента им бе толкова искрена, чиста и емоционална, че известно време я гледах всяка сутрин – просто за да започвам деня си с усмивка. Малко по-късно реших, че трябва да се свържа с Нейтън. Имах нужда от неговата помощ. Казах му, че за пръв път не пиша статия, история или разказ, а молба. Молба към хората, които все още са в състояние да четат дълги молби, да не губят вяра в музиката. Исках да разбера откъде е пристигнала тяхната песен и защо е толкова силна. Как така без видимо усилие бяха проникнали в едно чуждо произведение, за да го направят още по-хубаво и да се превърнат в част от него? Така както навремето направи Шинейд О'Конър с най-големия си хит. Говорихме дълго и за какво ли не. Нейтън ми разказа точно как са записали песента и ме увери, че са използвали само малкия му лаптоп и евтиния Blue Yeti USB микрофон, който виждате на видеото. И накрая ми каза нещо, което отдавна подозирах: че страшно обича сестра си и тя е най-добрият му приятел. Понякога дори успявала да го разсмее телепатично – без да изрече и една-единствена дума. „Според мен – каза ми Нейтън, – хората реагират по този начин на нашето видео, защото те усещат неговата автентичност.“

Днес пак слушах песента... и пак не успях да ѝ се противопоставя. Мелодията усети, че може да се довери на хлапетата, и те я вляха без никаква принуда в чаровната си двойна хармония. Неусетно песента се настани удобно между тях... простичка, хубава песен – песен за малките големи проблеми на младостта, за обречените мечти, за стремежа ни да открием мястото си в един свят, в който повечето места вече са продадени. Гледах за кой ли път двете щастливи, пеещи деца и се замислих за това колко е прекрасно, че за броени секунди няколко струни и два гласа могат да обезоръжат напълно побеснелия живот; че така, както тялото ни не може без въздух и вода, така и душата ни не може без музика; че в нейното хармонично наречие чака да бъде открито нашето спасение като човечество; и че сигурно е много, много хубаво да имаш брат или сестра – някой, за когото да се тревожиш, грижиш и обичаш по по-особен начин... Начин, който хора като мен никога няма да разберат.

Нейтън и Ева нямаха сценични костюми, грим и аудиосистема. А сцената? Ето какъв бе декорът им. Две отворени бутилки вино. Няколко мръсни чинии в мивката. Машина за кафе. Хладилник с четири-пет магнита. Пластмасов панер за пране. Печка. Бутилка с калциеви таблетки. Паничка с вода за кучето. Всичко бе на мястото си – точно там, където бе решил да го постави непринуденият хаос на кухненското ежедневие. Нямаше го само Тери Ричардсън. А трябваше да бъде тук, вместо да завира обектива си в млечните жлези на Ким Кардашиян. Тя няма работа на корицата на „Ролинг Стоун“. Ким Кардашиян не е нищо повече от директор по маркетинг на собствения си задник. Ако има някой, който да заслужава корица, това са негримираните деца, които от собствената си кухня дариха със спонтанно и искрено вдъхновение десетки милиони хора по света. Но поне за мен списанието е без значение, защото съм им толкова признателен, че днес ги сложих на корицата на своята любов към музиката.

В същото интервю, което вече споменах, Франк Запа сподели, че обича да слуша българска народна музика. И в това има толкова логика. Знаете ли по каква земя стъпваме? Това е земята на Орфей, на Райна, на Валя, на Никола, на Теодосий, на Веско и на толкова много други музикални вълшебници. Музиката е в хромозомите ни, в културата ни, в езика ни, в пейзажите ни, в страданието и триумфите на нашето минало. Нека не го забравяме и ние, и най-вече нашите законодатели, и в крайна сметка това, за което исках да ви помоля, е да правите музика. Изкомпозирайте, изсвирете, изпейте нещо – дори да е дървена мебел, или филе миньон с гъби, или рекламна брошура. Музиката е навсякъде и във всичко и човек трябва да се стреми към нейното създаване, независимо дали е дърводелец, готвач или графичен дизайнер.

Мислите ли, че е случайно, че когато един от шедьоврите на най-големия разказвач на нашето време бе екранизиран, във филма бе включена и сцената с Моцартовия дует от „Сватбата на Фигаро“? Тя е от огромно значение и Морган Фрийман е прав – някои неща са толкова красиви, че карат сърцето да те заболи и няма как да бъдат изразени с думи. Натурата на повтарящото се ежедневие е такава, че тя неусетно ни обгражда в стени и решетки, а цинизмът, разочарованията и безнадеждността се превръщат в нейните жестоки тъмничари. Малко или повече, всеки човек носи в себе си своя Шоушенк. И затова е толкова важно да можем да се вслушаме в тези благословени гласове, които се реят по-високо и по-далече, отколкото човек има дързостта да си представи, и да дадем възможност на една красива птица да размаха крилете си в нашата безизразна малка клетка, да накара стените ѝ да се разтворят в нищото и поне за малко всеки човек в Шоушенк да се почувства... свободен.