Деветдесет и четвърта завинаги (роман, XIV част)

Отварям оня казармен сборник с философски есета "Европейски екзистенциалисти" и попадам на Мигел де Унамуно. "Човешкото достойнство" е озаглавена неговата статия. Като подрастващ се сдобих с навика да подчертавам в книгите, подчертавките отпреди толкова време са ми интересни днес - с какво точно тия пасажи са заслужили вниманието ми. И дали днес отново ще ме предизвикат.

Цитирам един от подчертаните пасажи на испанеца, прочетете неговата "Мъгла", ако още не сте го направили. Това е книга, в която автор и герой се срещат и си говорят. И авторът започва да се чуди дали всъщност героят не е истинският, а той самият да е нечия измислица. В класацията ми на десетте най-добри книги е. Моята класация на десетте най-добри съдържа около стотина заглавия.

"Подобна грешка, дълбоко вкоренена, а тъй като е неосъзната - особено фатална - допускат онези, които измерват стойността на човека, на човешката личност от нулата на нашата социална скала в един или друг ред. Всекидневно може да се чуе, че Едикойси е хиляда пъти по-ценен от Едикогоси, че между този учен човек и слугата му има такава разлика, каквато разлика има между слугата и орангутана. А могат да се чуят и други подобни жестоки съждения, които в неосъзнатата си простота разкриват едно дълбоко извратено обществено мислене."

Не сме мръднали от началото на 20 век. Не сме мръднали от Средновековието.

* * *

Запознай се със себе си

15 години по-късно.

Дали Мъката е видял догледника си да тича из градината? Дали ако го е видял, е съгласен вече да умре?
Къде ли разнася гръмките си думи оная голяма глава Пеловеца?
Редник Хачикян дали е още зъбно колело? Голямата машина не е ли повредена вече?
Как ли се справя Апостола без мисия?
Жив ли е Майката след толкова цигари?
Чуди ли се още Янков какви пропаднали хора има по тоя свят?

Биг Бен и Чезето се махнаха от градчето. И почнаха да измерват всичко в пари. Сродиха се, Биг Бен взе братовчедка на Чезето. Роди им се мъртво дете. А след това и майката на Биг Бен я уби мълния в двора на къщата им. Тогава побегнаха и се спряха някъде из планините, по-далече от прокълнатото ни градче и от клетвите на една обезумяла жена, която страдаше по изгубеното си момче.

Седемнайстия захваща различни нищожни бизнес начинания - иманярство, дърводобив на черно... Все неща неизискващи хитрост, бачкане и съпротивление. Остана си сам като много други от моето поколение, които не се престрашиха да създават семейство и да живеят не само за себе си.

Медо отвори малко магазинче за хранителни стоки. Пием по бира понякога с него. Не си спомняме и не коментираме онова място. Бърборим за даскалото и познатите си.

Ани... Там някъде е. Във видимия свят. Не обичам да паля мостовете след себе си. Винаги трябва да можеш да седнеш на кафе с някого. Или поне да го поздравиш открито и усмихнато. Ти си си все тоя, онзи от тогава. Не си друг, затова е глупаво да се правиш, че не познаваш някого.

Петнайсет години след излизането от онова място между Пловдив и Асеновград аз се върнах там за първи път. Аз, а не онзи изрод. Имах някаква работа в Пловдив през март, точно месецът на освобождаването ни - моето и на изрода. Но освобождаването тогава премина под лъчите на мартенското слънце, а петнайсет години по-късно валеше мокър, едър, лепкав сняг. Мотрисите си пътуваха все същите, поостарели и разнебитени. И все такива ученици и трудов народ се возеше в двете посоки. Само като че ли очите на хората вече имаха по-различно изражение. По-угрижено и неподвижно. Колко сънища с тая мотриса съм имал - и все не знам в съня си на коя точно спирка да сляза. Стигам донякъде, мисля си, че идва моята спирка, но поради неизвестна причина продължавам чак до Асеновград, а след това влакът поема по обратния път към Пловдив, а аз все се чудя и мая.

Ето го и мястото край релсите, където погребах онова куче, което ме топлеше и пазеше в нощите, когато стоях или спях на пост. Ето го и спалното помещение, столовата под него, необитаеми днес. Всеки камък тук е мой. Всяка разнебитена постройка е част от разнебитеното ми минало. Всяка една е разположена вътре в камерите и ъгълчетата на онова, дето все така продължава да си тупти... И вътре в тия постройки, разположени на тайни места в корубата ми, крия по една мечта, по няколко мига, часове, които не свършват и до днес, дълги часове... Мартенският сняг се сипеше и трупаше млака и киша. Как да го разбера оня? Слязох от влакчето на познатата спирка. И се заковах на място. Пред мен се разкри цялото поделение. Побеляло от сняг през март. Превърнало се в жалка и оглозгана кост от общия скелет с големина 111 хиляди квадратни километра.

Сълзите на редник Хикс, оцелялото копеле, петнайсет години по-късно се стичаха лютиви, горчиви, кисели, изгаряха ми очите, изпаряваха се със съскане под снега, изцеждаха се в неудържими хлипове, раменете ми се тресяха - деветдесет и четвърта трябваше най-накрая да приключи. Да си отиде, където й е мястото. И оня да се успокои малко.

В далечината постройките на щаба, караулното и банята си стояха като сирачета, без двайсетгодишни момчета вътре в тях, които да им придават смисъл. Петнайсет години по-късно ние всички трябваше да придаваме смисъл на други места и хора. И на нас трябваше да ни придава смисъл вече нещо друго, не онези лични лабиринти. Те само ни обучиха как да постъпваме в условията на лабиринт. Психиката на всеки индивид е неговото всичко. Ако е разглобена, пренаредена, тренирана, ъпгрейдната с нови елементи, тя може да издържи всичко и да оцелее навсякъде. Да преодолее всеки редут. Психе - душата, която диша секунда след секунда - трябва да умее да се справя с всяка гадория, да може да я храносмила и приспособява към себе си. За да устиска до края и да предаде деенкато си нататък.

И понякога цената е цялата тая душа. Пито - платено. Да не би да съм станал по-уравновесен от оня момент, когато хванахме врабчето, влетяло в кухнята, оскубах му перушината на главата, вързах му кутия от цигари на крачето и го пуснах да лети? То се заплете в клоните на дървото отсреща и увисна на конеца. Да не би да съм по-благороден, милостив и мил от тогава, когато наш новобранец в кухнята си отряза палеца до първа фаланга на машината за хляб и се затича навън с ужасен крясък, а от пръста му хвърчеше кръв като от заклана кокошка - взех отрязания пръст и почнах да го хвърлям по обядващите новобранци, за да им разваля апетита, после си го подритвахме с другите идиоти, връзвахме го да виси над вратата на столовата и накрая някой си там го взе и си го сложи в буркан, за да си го гледа вечер?

Петнайсет години по-късно деветдесет и четвърта се изпари под мартенския сняг. Наоколо нямаше хора, никой не видя тия мои сълзи, както никой не виждаше и ония в кенефа. Не е имало такива сълзи, не съм плакал никога, да не съм някой обикновен ревльо, а? Поех си въздух, изтрих очите си и слязох от спирката към КПП-то да попитам платените войници дали мога да вляза да поразгледам празните сгради. На същото КПП ми се беше паднал един само наряд. Още като камила, изтръпнала камила, на КПП нарядът е лек, невъоръжен, дежурихме аз и непознат старшина. От когото очаквах същото като от останалите, равнодушие в най-добрия случай, мизерия в най-лошия, но нищо добро. Той първо ми подари кутия цигари. След това си поговори с мен спокойно, като че ли седяхме край някоя рекичка и ловяхме риба. Накрая издейства допълнително храна и не ме кара да върша никакви безсмислици. Тая вечер беше моментът, в който разбрах, че молитвите ми се чуват от някого някъде, че не всичко е изгубено. И понеже не вярвах, че това е възможно, пак се разплаках навън, да не ме гледа човекът, чието име няма да забравя. Самосъжалението е заблуждаващо усещане. На всеки понякога му се разпада светът. Само най-коравите пичове не познават това. Но ние не сме от тях. Редник Хикс беше от тях, аз не.

Платените и навлечени с модерен камуфлаж войници ме зяпнаха с любопитство. Не ми разрешиха да вляза, не че нещо, ами не им е разрешено да пускат. Отдавна вече в поделението нямало войници, които да живеят в спалните помещения, сградите са оставени да се разпаднат. Не бяха чували нито за ротата на свръзките, нито за охерето, имали нови структури. Цялата половинка от нашата страна на линията беше напълно изоставена - артелното, гаражите, здравния пункт, склада за дърва, където се перчехме и бунтувахме срещу старите кучета... Пусто. Обясних им защо съм дошъл и те ме попитаха с интерес как е било някога. Аз им споменавах имена на старшини и офицери, не бяха чували такива. С изключение само на едно име. Стигнахме до един наш общ познат, който до ден днешен обичал да командва. Да бъде тежкар. За тия години не е надскочил вредните си навици.

- А един Ботьо имали ли сте? Ботьо Пъ... - рече едно от момчетата и се спря. Захили се. Видя, че и аз се хиля. - Тогава как ли са му викали?
- За Ботьо Путката ли питаш?
- Ясно.
- Как е той, добре ли е?
- А, да. Няма проблеми.
- Горкият...

Посмяхме се. И си тръгнах.