Десните идиоти

Покрай Избори'2013 загинаха доста неща в българската действителност. Скоропостижно се спомина и установената в последните две десетилетия дясна интелектуална общност в България.

Дълго време тази общност бе автор на българските модернизационни нагласи, разбирания, проекти и програми. Вече не е. Защото поне половината от нейния личния състав се посвети на най-ретроградния и реакционен проект: да ни убеждава, че ГЕРБ са онази политическа десница, която трябва да подкрепим (т.е. срещу БСП), за да се спасим от комунистите, ДС и руснаците. Нямали сме били друг избор и пр.

Никакви рационални аргументи не се оказаха способни да отвърнат въпросните наши съратници от отдадеността им към ГЕРБ. Ще рече: става дума не за временна заблуда, която може да се разпръсне като утринна мъглица, ако върху нея се фокусира прожекторът на разумния дебат с неговите доводи. Става дума за нещо по-трайно и, така да се каже, терминално.

Подкрепата на дясната интелигенция за ГЕРБ изскочи на повърхността още в начало на февруарските протести и стигна до своя апогей в дните преди изборите. Явлението, с други думи, съществува вече достатъчно дълго, за да бъде анализирано, изследвано и оценено. Можем вече да се догаждаме, за какво всъщност иде реч.

Да започнем с очевидното. Мисля, че Лешек Балцерович беше казал нещо от сорта на – „единственият ми проблем с комунистите е естетически”. Погледнете емблематичните физиономии на ГЕРБ. Вижте ги. Бойко. Цецо. Цецка. Фидосова. Емо Фаса. Миро Мършата. Христо Пицата. Вгледайте се във всичките им „кадри” на име Калинка.

Това, според вас, десни физиономии ли са? Това са ли политици, отстояващи модерните ценности на Европа срещу ретроградните нагласи на Ориента? Или са просто от друга опера, пардон – чалга?

Позволете ми да ви напомня, как изглеждат емблематичните десни политици, останали в новата ни история: Стефан Савов, Михаил Неделчев, Петър Дертлиев, Петър Берон, Филип Димитров, Александър Божков, Иван Костов, Надежда Нейнски, Катя Михайлова, Муравей Радев – дори, ако щете, Йордан Соколов, макар и той да се скъса да призовава за гласуване в полза на Бойко-Цецовата групировка.

Има ли разлика? Или според вас Стефан Савов и Цветан Цветанов са взаимно заменяеми? Ако да – можете да спрете да четете още тук. Онова, което следва, не е за вас.

В случая естетиката е важна, тъй като на физиономията ти се отпечатва онова, което си. Както казва Джордж Оруел – на 40 имаш лицето, което си си заслужил. Който е способен да вижда във физиономията на елементарна мутра лицето на десен политик е способен на всякакви самозаблуди. И колкото е по-умен, толкова по-страшни са самозаблудите, на които се способен.

Да продължим със самозаблудите и отвъд рационалните явления.

Защо се получава така, че всички диктатори си имат фен-клубове сред европейските интелектуалци – и колкото е по-прост и жесток диктаторът, толкова повече фенове има? В краката на Сталин беше цялата западна интелигенция, като започнем от Пикасо и свършим със Сидни и Беатрис Уеб, стожери на британския лейбъризъм. Мусолини бе идолът на европейските футуристи и кубисти. Хитлер се радваше на подкрепата на половината британска аристокрация и на най-модернистичните английски писатели. Днес дори съвсем елементарни, битови хорица като „президентите” Лукашенко (Беларус) и Каримов (Узбекистан) си имат западни клакьори, а Уго Чавез продължава да е икона за цяла плеяда американски интелектуалци.

Как се случва това? Какви механизми се задействат, така щото интелигентни, начетени, възпитани и автентично либерални хора да се фасцинират от полуграмотни субекти, за които човешкият живот не струва нищо?

Как може, да се върнем на темата, автори на книги от фундаментално значение за българската модерност да се прекланят пред Бойко Борисов, който е чел-недочел единствено „Винету”? Не се лъжете: такова преклонение има и именно то е в основата на странния изблик на дясна подкрепа за ГЕРБ точно в момента, в който народът излезе на улиците и чакаше десните да го поведат, както му е редът...

Това преклонение има корени в подозрението, таящо се във всеки интелектуалец, че той не е истински мъж. Че не би могъл да се сбие качествено в бар, или да отстои себе си при нападение в тъмна уличка. Че дори не би могъл да ходи спокойно по тъмните улички, без да се изпотява от притеснение. На подсъзнателно ниво това подозрение се свързва с друго: че липсата на физическа мъжественост се дължи на прекаленото количество прочетени (и/или написани) книги.

Оттук е само една крачка до уравнението: начетен = физически слабак; прост = алфа-вълк. Рано или късно, тръгвайки по тази плоскост, интелектуалецът започва да се възхищава на простия алфа-вълк, тъй като привижда в него всичко онова, което той самият не е. Представя си, че диктаторът, бидейки прост и невъзпитан, е физически силен и телесно безстрашен. Че не само с лекота би се справил в кръчмарско меле, но и без всякакво притеснение се разхожда по тъмните улички нощем.

Преживявайки себе си като слабак, този интелектуалец се отдава на култа към силния като компенсаторен механизъм на собствената си слабост. Оттук идват всичките възторзи, че „само Бойко” може да ни спаси от руснаците, да смаже комунистите, да окошари бандитите и да разтури пъклените планове на ДС.

На интелектуалеца не му минава през ума, че последното място, на което Бойко Борисов се чувства у дома си, е тъмна нощна уличка...

В българския случай, отдаването на алфа-вълка е комплицирано от две други, типично български, явления: казионният характер на българската интелигенция и липсата на разгърната социална структура на българското общество.

От момента на своето възникване през Възраждането, в рамките на чужда държавност, българската интелигенция е казионна. Тя мисли себе си със и чрез властта. Вместо да съди държавата от висотата на своя интелект, тази интелигенция слага държавата над себе си и мисли своето битие като подчиненост. Онази част от интелигенцията, която не е казионна, прави революционни комитети и въстанически чети. Така е и до днес, с едно важно уточнение. През периода на комунизма казионният характер на интелигенцията се превърна в универсално за нея явление, тъй като опцията „комитети и чети” стана невъзможна.

С началото на прехода „комитите и четниците”, доколкото имаше такива, дадоха старт на СДС. Но казионността на интелигенцията не бе пречупена. Останала без старите господари, тя започна да си търси нови такива. И ги намери в лицето на мутрите и – отново – на държавата. Оттук е естествено да се очаква, че интелигенцията ще има принципно позитивна нагласа към една държава, управлявана от мутри.

Казионността, разбира се, обяснява „гербеенето” предимно на невидимите за окото (и нечувани от ухото) представители на интелигенцията – редови даскали и читалищни работници в малки градчета, например. При видимите интелектуалци се задействат още фактори, вкоренени в липсата на разгърната социална стратификация на българското общество.

Силна мотивация за дясната подкрепа на ГЕРБ в момента, в който започнаха масовите протести, беше уплахът от тълпата, бързо преминал в презрително високомерие спрямо „тия лумпени”. Връзката с казионността е очевидна. Ти можеш ефективно да заемаш независима спрямо държавата (и по-висока от нея) позиция само тогава, когато усещаш зад себе си подкрепата на „народа”.

Това е начинът, между другото, по който се формират съвременните европейски държави, наследили предишните монархо-аристократични формации. Обаче ако интелектуалецът е казионен – няма независимо от държавата битие – той няма връзка с народа, нито иска такава. Защото не прави планове, основани върху народа, а живее около и чрез властта.

Въпросът със социалната структура също играе значима роля. Работата е там, че в България никога не е имало стабилна класова структура, нито механизми, позволяващи преминаването в по-горна класа като резултат от собствените усилия. На практика единственото възможно „издигане” винаги се е случвало чрез държавата – да станеш чиновник, даскал или военен (по-късно – партиен секретар). Самото „издигане” представлява просто оттласкване от онези, които остават „долу” – селяните. Затова и до днес в България се обиждаме на „селянин”, а не на „бакалин”, примерно.

Как обаче „издигналият” се да поддържа съответната си нова идентичност? При липсата на класова структура, той се е откъснал от „селяните”, но не е намерил нова структурирана среда, с която да се идентифицира. Единствената му идентификация е – против онези, които е напуснал, „селяните”. Начинът да покаже, колко е „горе”, е непрестанно да ругае онези, които са останали „долу”.

Разбира се, това е особено характерно за българската интелигенция, поради гореописаните й свойства. Затова, когато през февруари и март десни интелектуалци наричаха протестиращите „тия лумпени”, те ни съобщаваха обичайното: че не са като тях, че са по-висши същества.

И веднага, разбира се, попаднаха в капана на казионността: след като не си от „тълпата”, няма къде да ходиш, освен да станеш „от властта”. От „тия лумпени” до „Бойко да ни спаси” се оказа една много, много малка крачка, направена неусетно и буквално за минути.

Борисов светкавично усети този повей и отново се преопакова като „антикомунист”. С което пък даде възможност на дясната интелигенция да се чувства по-малко гузна – ето, каза си човекът, мрази комунистите... Тук обаче лъсна недопустимото лековерие на десните. Оказва се че всеки „михлюзин” (по Захарий Стоянов), минаващ наоколо, стига да викне „долу БКП”, веднага е припознаван като „десен”. Това, че за да си десен трябва да притежаваш определен набор от ценности и качества, се оказва без значение. Може по своите нагласи да си най-фундаменталния възможен комунист, но ако викнеш „долу БКП” незабавно ставаш „от наш’те”.

Дясно-интелектуалната подкрепа за Борисов се оказва вкоренена в почвата на психологията (и на комплексите за непълноценност). Затова рационалните „десни” аргументи, изплували на повърхността, се оказват точно толкова здрави, колкото е сламената къща на първото прасенце. И нямам никакво намерение отново да се занимавам с тях – нещо, което правих седмици наред, но което не доведе до резултат, тъй като подкрепата на дясната интелектуална общност за ГЕРБ не е, както видяхме, явление от рационален порядък.

Именно изключването на централния мозък доведе до краха на дясната интелектуална общност на Избори-2013. Продължаваме без нея.