OffNews.bg

Анализ на масовия българин

Под напора на летните събития се сетих за един цитат от британския консерватор Бенджамин Дизраели: „Две нации, между които няма никакво общуване и никаква симпатия; които са... като обитатели на различни планети”. 

Така е било в Англия през 1845 година. Днес в България не е много по-различно.

В България очевидно се борят две начала: на масовия пост-социалистически българин и на по-малко масовия, модерен такъв. Днес виждаме звездния миг на масовия; но още утре нещата могат да се обърнат.

За разлика от миналите няколко лета, това лято е неговото лято. Него виждаме да се залива един другиго с чудотворни води. Той изтребва децата с колите си, пред погледа на себеподобни шкембести индивиди в полицейски униформи, предпочитащи да люпят семки на сянка, вместо да налагат нещо, подобно на ред; и с пълното съзнание, че масовите българи, населили съдебната система, ще му помогне да мине метър, без дори да се налага да става „Бегалев”. Същият този масов българин изсича горите, изгребва дюните и затваря пътищата край морето, за да „не строи” нови комплекси в защитени зони.

В качеството си на управляващ, той разбърква тинята на социалното дъно, за да насажда невежество, суеверие и дебелащина, в сравнение с които бай Ганьо е интелектуалец от европейски мащаб.

Физиономия на масовия българин лъщи от самодоволство, защото след кратък уплах (протести, разни искания и недоволства) той отново е убеден, че е на власт, че е недосегаем; и че сегашното положение е завинаги. Надхитрил е всички и отново е хванал дядо Господ за пословичния шлифер.

Време е да се заемем с анализ на масовия българин.

Той въздиша по социализма не, защото тогава му е било изобилно или евтино. Неговата въздишка не е по салама „Кучешка радост”, а по друго – по социалистическите обществени отношения. А те, за разлика от демократическите такива, не са между равни. Равните са там, „на Запад”. При социализма структурата на обществото е вертикална, отгоре-надолу. Това е общество на не-равни, с много точно разписани правила на това не-равенство.

Всеки някому е началник. А началника законите не го ловят. Колкото е по-голям началник – толкова по-малко закони го ловят. Толкова повече може да прави, каквото си иска. Да е свободен. Така се формира убедеността, че за да имаш свобода в решенията си, трябва: а/ да си се сдобил с правото да погазваш закона; б/ да можеш някого да тормозиш (да си началник).

Между това положение и западната подредба – че всеки е свободен, наравно с другите, в рамките на равен за всички закон - разликата е като разлика между две вселени. Или – между феодалния и модерния начин на живот.

Ето ви разликата „в лицах”, както казват руснаците (или умееха да казват, преди да заменят езика на Тургенев с ръмженето на Путин).

Преди две години, някъде в средата на октомври, запътил съм се да влизам в супермаркет „Болеро” (самият той все едно – току-що изкаран от някакъв социалистически филм) в Царево. Пред мен по широките, холивудски стълби към входа се изкачва бившият кмет (но продължаващ да е феодал) Петко Арнаудов. Представители на местното население започват да го дърпат изотзад за пеша на сакото, нещо да го молят. Той спира, обръща се, изслушва приведен (все пак е две-три стъпала по-високо) молителя; и му съобщава: „Не се безпокой, бай Ставри, ще я проверим тая работа... Няма страшно, како Кунке, ще се разпоредя...”

Кучешката преданост в очите на молителите беше едно от най-страшните неща, които някога съм виждал. Защото изначално обезсмисляше всеки разговор за нормално човешко (т.е. между равни) общо-живеене. Ако бях тръгнал да им го обяснявам – нямаше да ме разберат. Най-вероятно щяха да се опитат да ме набият като смутител на реда.
Така е във вертикалните общества. Всеки е молител на някой началник; всеки си търси закрилник сред „голямото добр’утро”. На Запад си решават проблемите по съвършено различен начин.

Трябва обаче да се предпазим от прекалено лесното заключение, че масовият българин е феодално същество. Макар феодалното общество също като социалистическото да е вертикално, т.е. съставено от господари и техни подопечни, основата му е доста по-различна.

За разлика от социализма, при феодализма основополагащите ценности са чест, дълг, преданост, служене. Колкото си по-нагоре в аристократичната (началническата) стълбица, толкова по-стегнато и дисциплинирано поведение имаш – за да даваш пример на простолюдието. Толкова повече демонстрираш чест, дълг, служене.

При социализма, чест няма и не може да има, тъй като няма достойнство. „Служи се” само в казармата. Дългът е към някакви абстракции („пролетарски интернационализъм”), а предаността – само към Партията и Великия Съвестки съюз. Моделът на успех е точно обратен на феодалния. Колкото си по-голям началник, толкова по-разпищолено и право-нарушително поведение демонстрираш. За да покажеш, че си станал толкова велик, та за теб да не важат правилата, които важат за простолюдието.

Именно тази разпищоленост, а не – стегнатостта на феодалния аристократ привлича масовия българин към социализма. Хем си голямата работа, хем можеш да се насе**ш. Социализмът е просташката, цървулска карикатура на феодализма – неговата свобода, но не и неговата самодисциплина. Затова масовият българин е толкова влюбен именно в социализма.

Тази влюбеност обяснява смайващите простотии, на които сме свидетели това лято. След като, ако си началник, можеш да не спазваш законите и да се разпищолваш, дори средният селски сульо доста бързи ще изчисли, че може и обратното: ако искаш да те помислят за голям началник, започваш да се разпищолваш и да не спазваш законите. Хипотезата е, че средният крепостен, като ти гледа срамотиите, ще си каже: „Абе, тоя не го знам, какъв е; ама ще да е от голямото добр’утро”. И, вместо да те озапти, да започне да изчислява, как точно да ти се подмаже, за да се сдобие с привилегията да ти е молител...

Разпищолеността като началническо поведение обяснява инак необяснимата статистика, според която в сблъсъка между две коли загиват по-малко водачи, отколкото – при сблъсъка на едно возило с дърво / дирек / канара / урва. Защото разпищоленият масов българин, след като е убеден, че за него не важат законите на хората, рано или късно започва да си въобразява, че за него не важат и законите на природата – например законът, че всяко действие (например, да си забиеш беемвето в дърво) среща равно по сила противодействие, работещо в обратна посока (например, дървото да ти смаже беемвето).

Накрая масовият българин (в случая – областният управител на Русе) решава, че виновни са... дърветата. И ги изсича. С което очевидно иска да натрие носа на д-р Нютон. Да му покаже, че все пак масовият българин е господар на законите на природата. Остава да видим, какво ще прави русенският областен с други представители на „равното по сила противодействие” в лицето на диреци, канари, урви, автобусни спирки, сгради, фонтани и други.

Никаква, разбира се, надежда нямаше да има за едно общество, съставено изцяло от масови българи. Защото те просто щяха да се изтребят помежду си, докато си доказват, кой докъде точно е хванал дядо Господ за шлифера. Под повърхността на простотията обаче е другата България – онази, която бързо навлиза в модерната епоха. След век провали на опитите на българското общество да влезе в модерния свят, този днешен опит може да се окаже най-мащабният.

Една от големите разлики между традиционното и модерното общество е разликата между общностите, които хората формират. В традиционното (селско, патриархално и пр.) общество, общностите са или „по кръв” (семейство, клан, племе) или по „земя” (месторождение). Не можеш нито да избираш, в коя общност да членуваш, нито пък – да си смениш общността с друга. Единственият начин това да стане е да напуснеш общо-живеенето изобщо (или да те изгонят от него).

В модерното общество, равните помежду си хора формират „хоризонтални” общности. Всеки решава, в каква общност да членува. И, ако не му хареса – минава в друга, без да изживява драмата на напускане / изгонване.

В последните години по-младото поколение градски българи се опитва да прави точно такива общности. Преди него, не-масовите българи или напускаха и минаваха в някакъв вид (външна или вътрешна) емиграция, или формираха малки „крепости” на нормалност, опитващи да се изолират от морето простащина навън. В последните буквално 3-4 години, може би за пръв път в историята си, нормалните българи градят модерни, големи хоризонтални общности, които не функционират като изолирани крепости сред море от варвари.

Благотворителни и доброволчески общности вече бяха налице и преди 2012 година. Хората се организираха, в национален мащаб, да спасяват болни деца, например. Роди се и феноменът Offroad, чиито членове се оказваха първи навсякъде, където има природни бедствия. Камбанката на модерността, обаче, звънна отчетливо през лятото на 2012 година, покрай окупацията на Орлов мост под лозунга „Долу Цеко от Алеко!”. Дни след успеха на тази акция, някой (най-вероятно – някой от нейните адресати) запали Витоша в особено труднопроходим район.

Какво се случи? Хората, довчера окупирали Орлов мост, се организираха и хукнаха да гасят пожара. И успяха, въпреки огромните усилия на държавните органи да не ги допуснат да помагат. Не само успяха, но точно при тази акция се оформи днешното мощно национално доброволческо движение.

Не след дълго навсякъде из страната започнаха да никнат фестивали. И те правят същото: формират общности от модерни хора. А в последните година-две пред очите ни изникнаха и се укрепиха общностите на „бягащите хора” и на велосипедистите.

Интересно е да се отбележи, че първата камбанка на новите общности – гасенето на Витоша – звънна по времето, когато масовият българин пак беше на власт и то – пак чрез троицата Бойко Борисов-Божидар Димитров-Вежди Рашидов. И невежата му физиономия пак беше лъснала от самодоволство.

Може би пък господството на масовия българин подпомага раждането на модерна България? Може би смрадта от неговото разстлало се навсякъде туловище мобилизира някакви самозащитни механизми в националния организъм?
Ако е така, то и днешният триумф на масовия българин може и да е за добро. Може би пък да се окаже, че това е последното лято, в което масовият българин доволно тресе шкембе, споменава Ванга и щрака с пръсти.

Е, нямаше да навреди да си имаме и някой като Дизраели в премиерския кабинет, да запретне ръкави и модернизира страната чрез силни реформи „отгоре”. Ама – няма. Има Божидар Димитров и неговите двамина мускетари Бойко и Вежди.

Пак ще трябва да се оправяме сами. Поне сме свикнали.