„Пилето“ или колко е хубаво да работи театралното притегляне

Крилата, с които се раждаме ние, хората, са като опашките на гущерите – порастват рано или късно, след като бъдат отрязани, отскубнати, ранени. Трудно излечима е единствено вярата ни, че ще можем да полетим отново. „Пилето“ събуди точно тази вяра - в способностите, значимостта и смисъла на всички, на която попаднахме в камерната сцена на „Младежки театър“. Влязохме с поглед надолу, а на тръгване очите ни неизбежно търсеха небесата. Нищо, че цели два часа бяхме в театралните висини, носещи се по режисурата на Васил Дуев.

Пилето и Ал. Две половини. Различни, на пръв поглед несъвместими половини от нещо, което е по-силно и по-голямо от тях. Приятелството. Тази цялост, която не се поддава на пространствено-времевите промени, се пропуква само пред помитащите сили на войната. Спектакълът галопира през минало, настояще и една трета точка, която може да бъде наречена с много имена - сън, небе, любов. Всички тези думи са на ръба на реалното – неуловими, безтегловни и кратки.

В миналото едно момче се влюбва в птиците, възхищава им се, защото са единствените живи организми, които не остават завинаги приковани към земята. Подражава им. Учи се да лети. Това е Пилето, който не се задоволява със скоростта на колелото си. Той иска да се вози върху вятъра. Ал е готовият на всичко приятел, в чието съзнание стените са издигнати от семейството и нарушението на забраната „Не прескачай“ се наказва с колан. Бой с колан. Най-свободен той се усеща с Пилето.

В настоящето на пиесата момчето-птица е прието за лечение в следствие на психологическа травма. Поставено е в клетка, защото се държи повече като птица и никак като момче. Александър Хаджиангелов е забележителен в тази роля – на някой, изгубил себе си някъде по пътя. Езикът на тялото му ни кара да си представяме човката, крилата, перата. Той не играе. Той е птица. Ал, върху когото войната е оставила повече физически белези, е там, за да си върне приятеля. Да го отърве от лоботомията, която го зове. Никола Стоянов бушува, смее се, гневи се. Излива чистотата на приятелската обич точно пред нас. Неволно си крадем малко преди да излезем.

Дойде време за третата точка от континуума на представлението – сънят. Или съновидението. Играта на сенки, която ражда любовта между едно момче и едно женско канарче на име Берта. „Научи ме да летя“ – казва Пилето. „Защо да те уча? Нали вече ме обичаш?“ – отговаря тя. Това е спектакъл отвъд физическото, земното, човешкото. Дори отвъд театралното. Пиле е диагнозата за всички, на които им е писнало да бъдат определяни като оптимисти, пацифисти, романтици, социалисти, лунатици или каквото и да било. Пилетата не знаят какво значат тези думи. Те знаят какво е инстинкт.

Ваш ред е да се замислите, кои инстинкти са включени при хората, щом са прекарали само 220 дни от седемхилядната си история в мир.

Сценографията, музиката и осветлението са хипнотизиращи. Предизвикват хаотични тръпки в телата на публиката и я вкарват в игра, в която за да победиш трябва повече да чувстваш, отколкото да мислиш. Така направих аз. Дори сега в тази рецензия продължавам да правя така. Благодаря, Васил Дуев. Благодаря и на останалия екип - Петко Венелинов, Светослав Добрев, Стилиян Желязков и Ярослава Павлова. Излетях успешно и още не съм се приземила.

Възможности за полет в Младежкия театър „Николай Бинев“ имате на 28 април и 10 май. Струва си.