Всички разкази на Андрей Велков излизат в сборника ''Пак ще се усмихвам''

Авторът на „Реквием за една държава“ Андрей Велков се завръща с нов сборник с разкази. Специален откъс от книгата Велков предостави за читателите на OFFNews.

След успеха на излезлия миналата година роман „Реквием за една държава“ екипът на издателство „Фама I” си постави задача да издири всички негови разкази и текстове, писани през последните петнайсет години, с цел да ги събере в едно издание. Нелеката мисия завърши с успех и резултатът е сборникът „Пак ще се усмихвам“, който излиза от печат за първите дни на Пролетния панаир на книгата и скоро ще бъде във всички книжарници.

Шестата книга на Велков съдържа 26 текста и много от тях ще бъдат отпечатани на хартия за първи път, защото са били публикувани само онлайн или са били четени единствено пред публика. Интересното за сборника е, че освен произведенията с характерното за него остро и сатирично звучене, читателите ще имат възможност за първи път да прочетат негови разкази, написани в други жанрове и в друг стил. Две истории са написани специално за изданието и са жест от Велков към дългогодишните му читатели, защото представляват своеобразни продължения на двата му най-популярни романа – дебютния „Български психар“ и гореспоменатия „Реквием за една държава“.

Ето какво казва за „Пак ще се усмихвам“ ръководителят на Националния център за книгата към НДК Светлозар Желев:

„Разказите на Андрей Велков ни посипват със звезден прах, сред който се крият витошки морени. Откровена и честна проза, максимално изчистена от натруфеност и финтифлюшки. Богатството на жанровата палитра на тези истории, познатият ни оголен до порязване език, лекотата на играта с пространства, стилове и образи, разкриват в най-висока степен таланта на Андрей Велков като разказвач. Във всяка от тях откриваме неговото израстване, но и запазената автентичност, и особено много усещането за свобода и безграничност на въображението, напомнящо за разказите на Алек Попов. Имаме огромна нужда от такава литература, за да отклоним погледа си от абсолютната бездна, в която се е втренчило човечеството. Прочетете тези разкази, те хапят.“

А самият Велков в предговора се обръща към читателите си така:

„Тук са събрани всички разкази и текстове, които съм написал през последните петнайсет години – повечето са публикувани в сборници, списания, сайтове, някои са четени пред публика, някои не са издавани, а финалните два са специално написани за този сборник.

Винаги съм бил широкоспектърен автор, така че тук ще откриете различни жанрови и стилови експерименти. Никога, когато пиша, не съм си поставял ограничения или съм се самоцензурирал, така че четете на собствена отговорност. Тези, които са запознати с творчеството ми, знаят какво да очакват, но предупреждавам новодошлите, че моята литература има бодли, шипове, хапе, удря и като цяло не е за всеки.

Приятно четене и благодаря за доверието! А сега затегнете коланите и се подгответе за сблъсък!“.

„Пак ще се усмихвам“ е кръстен на едноименния разказ, излязъл преди години в списание „Гранта“. В сборника читателите ще имат възможност да прочетат и неиздаваната досега антиутопия „Зад оградата“, както и цял цикъл истории, написани специално за „Пощенска кутия за приказки“.

Андрей Велков е роден през 1977 г. в София. Политолог и маркетолог. Автор на романите „Български психар“, „Хрониките на звеното“, „Няма закога“, „Ерата на паниката“, „Реквием за една държава“ и няколко филмови сценария.

Откъс от „Народен съд 2.0“ - разказ, който се явява продължение на романа „Реквием за една държава“ и се развива през 2032-ра година в град Офия

– И сега какво, колега? То ние тука с тая клета държавичка сме май почти готови. Съпротивата е смазана, повече едва ли ще си позволят да протестират – трябва да са много тъпи след това което се случи на паветата, дето от жълти им станаха червени.

– Е, то и теб да те газят с танкове, и ти ше внимаваш после. Но иначе не си прав – остава още малко да се почиства – разните там лаладжии, интелектуалци, драскачи. Нали ги оставихме за десерт? Дори се чудя дали да се занимаваме…

– Всичко под ножа, ше ги еба! Без чудене, щото тия са верно като бурени иначе – не ги ли изкореним всички, след няколко години пак ще избуят и пак трябва да ги режем, а на мен, честно казано, ми поомръзна от това насилие. Те, факт, са измет всичките, ама ми става гадно вече.

– И на мен, и на мен. То, че е за хубаво, е хубаво, ама малко ме понапряга. Ама ще се оправим. Иначе знаеш ли какво си мислех?

– Е, откъде да знам? Казвай.

– Мисля си, колега, после, като изчистим последните мършляци, може пък да им пуснем пак интернета на хората. Да видят, че и ние имаме добро сърце, а?

– Е, да. Ще го пуснем по некое време сигура – то им е като дрога. Да си скролват там и да траят. А и ние да не сме някакви чудовища все пак. Реално всъщност направихме това, което повечето от тях искаха.

– Да, точно така всъщност! Те иначе по-категорично щяха да кажат, че не им харесва. Аз го допивам това и се заемам със списъка, че искам тая седмица и това да сме го отметнали.

Еорги Осподинов, пребит до неузнаваемост, едвам стоеше на краката си, но продължаваше да копае. Изкопът вече беше станал доста дълбок, а мъжете, които го бяха довели на тази поляна, която се намираше в края на Северния парк, следяха дейността му с насмешка, пушейки цигара от цигара. Писателят залитна, подпря се на лопатата и погледна нагоре към сивите облаци сякаш търсеше подкрепа.

– Чшшш, синеочко, не ми гледай небето, а копай. Ти си довиждане, ама ако не слушаш, може и тези, които обичаш, да заминат. Така че копай и не се мотай, ше те иба у вредителя смотан!

Осподинов въздъхна и продължи. Някъде след половин час, който му се стори като цяла вечност, единият агент клекна до рова.

– Аре стига ти толкова, добре е вече. Изкопа си градината на смъртта, ше те еба у физика тъжен. Такива като теб най-мразим, да знаеш. Хем превзети, хем надути, хем бахти тъпотии писали цел живот. Жалко, че няма да може да се самозаровиш и сега трябва да гърбим заради тебе. Хвърли лопата тука, драскачо шлякан.

После извади пистолета си и го насочи в главата му. Осподинов пак погледна небето, нито можеше, нито имаше желание да говори с тези животни.

Другият мъж каза на колегата си:

– Баце, я го остави тоя пистолет. Само ше изхабиш патрона така, не заслужава тоя. – Вдигна лопатата от земята и я подпря на рамото си. – Драскач, я се обърни и погледни към ей оня дъб там, оня големия, ама си понаведи малко така главата…

Ахари Арабашлиев кървеше в училищния басейн.

– Опа, симпатяга, ще ни извиниш, че не е цял олимпийски басейн, ама това имахме под ръка. Шефовете настояха така да те изпратим. Щото много си разбирал от делфини. В тоя ред на мисли, ти можеш ли да плуваш стил „делфин“, нали си арненец?

Арабашлиев им показа среден пръст. Мъжете, които бяха като близнаци на тези, които преди малко бяха заровили Осподинов, се засмяха.

– Ами добре, ти си знаеш. Ние пък ше кажем на шефовете, че си плувал „делфин“ и че добре си се представил. Бъди спокоен. Ше те покрием, нищо че те мързи.

После единият зареди автомата, сложи приклада на рамото си, прицели се и някак делово изстреля един откос в тялото на писателя. Скоро водата на басейна стана 18 % по-червена.

– На теб Имбалов звучи ли ти като боксов чувал?

– Много! Дори и ми прилича.

– Ама ми се умориха ръцете.

– И на мен, копеле. Аре да приключваме.

– Дай още малко. Нали казаха да се мъчат първо, да се унижават.

– Абе, дреме ти. Откъде ще разберат? Откъснаха ми се ръцете. А и виж, че май е припаднал, виж го как е увиснал от веригата тоя словоблудец.

– Не става. Още трябва. Почини ти, аз ще поема. Пуши един фас, само ми дай бухалката, че май си преебах кокалчетата. Трябваше да вземем палки, нещо…

– Викаш е хубаво, че си носим бухалката у багажника.

– Дори е много хубаво. Е, не за тоя припаднал ловдивски Гандалф, ама за мене. Гледай сега как ще го изтупам като килим. Само се дръпни, да не те изцапам.

Няколко дни по-късно онези двамата, които бяха заели мястото на Илчо, седяха до езерото с лилиите. Нямаше откъде да знаят, че точно на съседната пейка, само че преди доста години, бяха разговаряли техният предшественик и неговото протеже Ангел. Единият мъж беше разпънал пред себе голям чертеж и показваше нещо на другия.

– Та викаш не им трябва на хората да е пък толкова голям тоя парк? – попита той.

– Ами да, колега, абсолютно. Няма никаква логика сега за няколко дървета и алеи да се пропиляват възможности. – Пак посочи в чертежа. – Ей тука яко блокчета, тука паркинги, тука улица – таман ще вържем Ариградско с Озенец покрай новия стадион.

Повече за творчеството на Андрей Велков можете да чуете в подкаста на OFFNews!

Следете новините ни в :