Човекът от страница 54 (откъс)

Два етажа над котела на Редакцията животът изглеждаше удобно обзаведен и безоблачен. Коридор в истинския смисъл на думата нямаше, офиси също. Посрещна ги безкрайно общо пространство, пъстро и по детски весело, сред което плавно пристъпваха ведри и щастливи индивиди. Те с наслаждение отпиваха кофеинови напитки от цветните си картонени чашки и тихо разговаряха с изкуствените си мозъци, същите онези Чарлита и Синдита, от които се дразнеше Лола. А покрай стената в дъното, отвъд меките фотьойли и ниските постмодерни масички, се точеше луксозна многоетажна библиотека от масивно дърво, в която от горе до долу лъщяха гръбчетата на хиляди чисто нови книги. Истински книги.

По раменете на Азар се разбягаха скокливи рачета. Имаше усещането за дежавю, но не за обикновено дежавю, а по-скоро за лепкав полунощен кошмар. Изведнъж го бяха осветили с прожектори и към гърдите му заплашително се насочваха обвинителни пръсти и всички те кошмарно приличаха на кривия показалец на Диона, а Азар стоеше гол и беззащитен в средата на необятното нищо и не можеше да избяга.

Въпреки ужаса краката сами го поведоха към дървените рафтове, където замаяно впи очи в заглавията, изписани с релефни букви по луксозните подвързии на томчетата. Повечето му бяха познати и напомняха за далечната класическа гимназия, но други виждаше за пръв път, например „Легенда за планината Хо“ в три части и „Вечният евреин – от древността до наши дни“ – луксозно допълнено издание с коментар от Ърнест Куа. Имаше също десетки илюстрирани енциклопедии, речници, както и отделни книги с матово гладки корици, върху които не беше отбелязано нищо.

– Впечатляващо, нали? – Гласът дойде изотзад, но звучеше благо, предразполагащо. Не го обвиняваше в някакъв непростим грях, нито го заклеймяваше като престъпник. – Създава усещане за величие, бих казал.

Азар виновно трепна и се обърна. Не, това не беше човекът от метрото. Коприненият панталон по последна мода с мъка удържаше щръкналия задник на мъжа. Върху бялата му риза се кипреха широки тиранти с щампи на жълти патета. Между патетата беше разположена раирана папийонка, която опитваше да внесе баланс в телесното равновесие на непознатия.

– Аз съм Константин – каза той.

Направи го без драматични паузи и превземки, все така уверено и дори още по-благо.

– Азар – каза Азар.

Константин кимна с разбиране, премести един непослушен кичур от много светлата си, грижливо вчесана коса, и със заучено движение поправи клюмналата папийонка. После отново се загледа в книгите.

– Мда, усещане за величие – унесено повтори той. – Така бих го казал.

Азар мълчеше и наблюдаваше. Мъжът беше измамно младолик и по някаква причина му напомняше на училищен доносник. Целеустремен натегач, който не се притеснява редовно да докладва на директора. И кой знае защо в главата на Азар изплува споменът за Юл, неговия съсед по чин от началното училище.

Бяха десетина-дванайсет годишни, кресливи и глуповати, недисциплинирани, но безкрайно щастливи хлапета. До първото пресяване им оставаха почти две години (тогава пресяването се правеше късно). Животът беше хубав и миришеше на свобода, а ръцете на Юл бяха покрити с татуировки на викингски брадви и разярени дракони. Никой друг нямаше такива ръце.

Та в онези дни Юл често размахваше викингските си брадви и трошеше зъбите на доносниците и на трътлестите натегачи (като Константин). Но метафоричната кофа с потрошени доносници бързо взе да се препълва и се принудиха да прехвърлят Юл в специализирано учебно заведение, където с нестихващ ентусиазъм превъзпитаваха такива като него. Азар не го видя повече. Връхлетяха го други проблеми (плюс въпросното пресяване) и вече съвсем не му беше до Юл.

– Знаете ли какво гледаме в момента? – прекъсна мислите му натегачът Константин.

– К-книги – заекна Азар.

Константин поклати глава, в очите му проблясна пакостливо пламъче.

– Не – отвърна категорично той. – Гледаме миналото, драги мой Лазаре.

Азар трепна изненадано.

– Нали така Ви наричат? Не греша? Харесва ми, бих казал, наистина ми харесва. Но е твърде просташко. Какво ще кажете за Лазариус? А? – Константин артистично разпери длани. – Да. Вие ще бъдете моят личен проект Лазариус.

Той доволно прокара длан по ръба на библиотеката.

– При това не просто проект, вие ще бъдете ефектът Лазариус. О, как Ви се струва?

Константин усмихнато предвкусваше заслужената похвала. Азар сви рамене и се огледа притеснено. Диона беше изчезнала, червеното ѝ гнездо не се забелязваше на хоризонта. Константин се приближи и допря пухкавобялата си ръка до книжните гръбчета, които се подаваха от библиотеката.

– И след като се споразумяхме, че това е миналото – важно каза той, – трябва да си отговорим на въпроса кое е бъдещето.

– Бъдещето? – механично повтори Азар.

Чувстваше, че от него се очаква да подава глуповати реплики, и не се излъга. Константин искрено се зарадва на вцепенението му, дори плесна с ръце и леко се приповдигна на пръстчетата на дебелите си крака.

– Ами че ето го – провикна се той и посочи към Азар. – Вие сте бъдещето, уважаеми. Ефектът Лазариус! Аз, Константин, Ви виждам като бъдеще.

Константин сияеше. Азар го гледаше втрещено.

– Ох, знаете ли колко работа ни чака с всичките, пфф, тези? – Константин театрално присви устни и помаха към лавиците. – Естествено, ще ви осигурим помощници, мозъчни асистенти, анализатори, ще разкрием щатове, ще аутсорснем детайлите към ботове, но основната, фундаменталната, бих казал, отговорност ще бъде ваша.

И Константин приятелски почука с пръст по гърдите на Азар.

– Да, този път Диона ме изненада, бих казал. Не очаквах в скромната ѝ манифактурка да разцъфти такъв талант, но аз прочетох, о, да, прочетох вашите творби и те са впечатлителни.

– Впечатляващи – поправи го Азар и веднага си прехапа езика.

– Все едно – великодушно се съгласи Константин. – Вие, Азар, сте необработен диамант и аз ще ви шлифовам. Ще направя от вас истински съвременен писател.

– Писател? – втрещи се Азар.

– На рефопис – уточни Константин и отново посочи към библиотеката. – Вие, уважаеми, ще пренапишете всички тези потънали в прах и забвение книги. Ще ги направите отново годни за употреба. Полезни. На езика на днешното поколение, бих казал.

– Наистина – съгласи се Азар и потърка челото си. – Някои от тях са поостарели, ъ-ъ, морално, лексикално, но има и такива, които все още са ценни всъщност най-вече с автентичното си звучене, и струва ми се, с малко помощ могат лесно да бъдат…

– Глупости – отсече Константин и се завъртя на пети. – В тази сграда ценен сте само вие – категорично заяви той и го прихвана под ръка. – Защото познавате миналото, драги, но чудесно разбирате и ползата от рефописа, тоест способен сте да видите потребностите на бъдещето. Ах, потребностите на бъдещето! Кажете, какви са те, а?

– Не зная – унило отвърна Азар.

– Ами че наши потребности – възкликна Константин. – Разбира се, че наши. Така бих казал.

Той нямаше нужда от събеседник.

– Не отричам, прав сте, в аналоговата библиотека има нещо величаво, но тя, както вече се съгласихме, е минало. А аз – и тук Константин направи драматична пауза – възнамерявам да творя бъдеще. Аз, драги, искам да създам една по-велика, непреходна библиотека.

Азар механично кимна, докато Константин продължаваше да го побутва към близкото канапе и масичката с форма на детски велосипед, върху която се бяха появили две чашки с току-що изцедено ароматно кафе. Двамата се настаниха на канапето – или по-скоро настани се Констанин и задникът му се разля и провисна от поръбения край на меката мебел. Азар приседна в противоположния край и опита да се съсредоточи върху кафето си.

– Ами че, помислете – продължаваше да разсъждава на глас Константин. – Кому е нужно днес да чете за тучни пасища, по които се търкалят наранени гордости и очилати предразсъдъци? Та това вече не съществува.

– Кое не съществува? – учуди се Азар.

– Ами че пасищата. А и предразсъдъците също. Те просто не са релевантни.

– Аха.

– Сега на нас са ни нужни други книги – развълнува се Константин. – Кратки, простички и разбираеми. Книги за програмисти, за системни администратори, за дигитални мениджъри и за анализатори, за юристи, ако щете. Естествено, в тях ще има и шеги, комедийни ситуации, лек хумор, но пак бих казал – прост и разбираем хумор, илюстриран с много мемета, визуални скечове и аудио закачки. На хората, драги, отдавна им е омръзнало от всякакви там психодушевни състояния и потоци на нездрава мозъчна активност.

Азар отпи от ароматното кафе и се замисли. Може би Константин имаше право. Ако се подходеше внимателно, прецизно, би могло да се получи нещо. Със сигурност далеч по-добро от онова, което произвеждаха дарованията на Диона, пиксел в полето, те така и не бяха разбрали ползата от рефописа.

– Някоя и друга ужасийка – продължаваше да изрежда в това време мениджърът от сграда номер 2. – Разкриване на криминален случай, сълзи и страсти, но задължително много ясно и много просто, жанрово изчистено, без двусмислици, както само рефописът може да го предаде.

Ръката на Константин просветна и той наклони главата си на една страна, заслуша се, кимна и каза:

– Да, Реджи смята, че рефописът все повече ще заприличва на машинен език. Реджи също притежава склонност към опростяване, но съм длъжен да призная, че в случая има право.

– Хайде де, опростяване – обади се Реджи. – Дайте да не се лъжем, това вече няма да бъде никаква литература.

– Нищо подобно – възпротиви се Константин. – Ще бъде нова литература. На нов език и с нови послания. Тя ще отразява съвременното ни мислене, Реджи. Нещо повече – тя ще го формира.

– При рефописа липсва емоционално натоварване – назидателно обясни Реджи, сякаш четеше от речник. – Но най-вече липсва глупавият подтекст. Забележителна констатация. И после нямало да бъде машинен език. Ха.

– Констатацията е моя, признавам – въздъхна Константин.

– Ха – повтори Реджи.

– Ето защо аз приветствам рефописа като един безкрайно полезен инструмент – заклати главата си Константин. – Инструмент, който подпомага не просто новия ни говор, а най-вече новото ни мислене. Изцяло базирано върху строга система от недвусмислени ключови думи.

Азар се задави с кафето си, докато слушаше диалога на Константин с изкуствения му мозък. Гласът на мозъка излизаше от устата на Константин, но звучеше по-глухо и с по-рязка интонация, без характерната благост на приемника. Константин деликатно потупа Азар по гърба с бялата си нежна ръка и го погледна съучастнически.

– Е? Спечелихме ли Ви за каузата?

– Н-не знам – плахо отвърна Азар, докато се мъчеше да потисне кашлицата си. – Ще трябва да го обсъдя с Диона. Това е наистина сериозно. И всъщност много отговорно. И… звучи като работа за цял живот.

– О, Диона – Константин се засмя пренебрежително. – Диона не е ваша грижа, Азар. Оставете я там да си командва крепостните програмисти и сеячите на съдържание. Дори няма нужда да я споменавате повече, бих казал.

– Провинциална кариеристка – добави Реджи. – Не мога да търпя превзетите ѝ маниери.

– Дръж се възпитано – скастри го Константин и направи опит да надигне задника си от дивана. – Е, опасявам се, че трябва да тръгвам, имам среща оттатък – и той посочи неопределено към прозореца.

– Урра. Ще плюскаме.

– Млъквай, Реджи. Азар, ужасно съм щастлив, че се запознах с Вас. Ето, изпращам Ви покана за „Празни приказки“. Знам, знам, звучи несериозно и упадъчно, но там можете да ме намерите по всяко време. Гарантирам.

Азар кимна с благодарност и също се изправи. Константин го изгледа замечтано и го потупа по рамото.

– Ех, какво бъдеще ни чака, а?

– Да – отвърна Азар и наистина му се струваше, че в този момент щастието му се усмихва. Най-после сериозна работа и по всичко изглежда, добре платена. С нея можеше да посрещне новия кредитен стандарт, а сигурно дори и още по-новия, ако някой ден измислеха такъв.

Разделиха се като близки приятели – с Константин и с цапнатия в устата Реджи. Азар се спусна замаян по стълбите и отново потъна в рая на простосмъртните, където служители, програмисти, сеячи и анализатори се трудеха усилено над кредитното си число, обменяха визуални, текстови и звукови съобщения, копираха, редактираха, генерираха, получаваха и препращаха информационни масиви – от глава на глава и от приложение в приложение.

--------------

Мартин Петков (www.martinpetkov.eu ) е автор на истории с фантастичен елемент. Има няколко самостоятелни книги („Те не вярват в приказки“, 2008, „Някога бяхме богове“, 2016, „Светът е само начало“, 2018). Негови разкази са публикувани в сборници и периодични издания за фантастична литература - Таласъмия, Тера Фантастика, Библиотека „Галактика“, Библиотека „Хипертекст“, Сборище на трубадури, както и в антологии с българска фантастика на руски и немски език. Много от тях са отличавани в национални фантастични конкурси, вкл. „Агоп Мелконян“ - 2016, „Никола Кесаровски“ - 2008, Булгакон - 2023.

„Човекът от страница 54“ е роман за технологичната обсебеност на съвременния човек, за обезличаването и превръщането му в част от машинен алгоритъм, но също така и история за изчезващата човешка индивидуалност; предупреждение за това колко лесно всеки от нас може да се окаже второстепенен персонаж в собствения си живот.

Книгата ще бъде представена пред читатели на 11.03.2025 г. в клуб „Сингълс“ от 18.30 ч.

Следете новините ни в GoogleNews