Когато спешният медик стане спешен пациент*

- Интересува ли те историята „когато спешният медик стане спешен пациент"?

Д-р Емануил Найденов, неврохирургът от УМАБЛ „Св. Иван Рилски“, умее да започва разговор. Докато напиша „разбира се“, той вече е нахвърлили няколко жокера, между които и готови заглавия: за човешката страна на системата - история с колега от Чирпан; за състоянията, при които следва да се вика спешна помощ; за пътя на един спешен медик обратно към къщи; за живота и работата на спешния медик; за това, че и лекарите са хора и страдат колкото другите, ако системата не работи.

След такъв анонс не остава нищо друго, освен да се заплетеш в историята, за която лекарят има само една молба – акцентът да не е върху операцията, която е извършил, а върху всичко изброено по-горе. Освен това на тази история точно сега ѝ е времето - на 7 април – Световният ден на здравето и на всички, които работят в хуманната медицина.

- Накратко медицинският случай е следният - обяснява д-р Найденов. - Пациент на 61 години, спешен медик, практикуващ в спешен център Чирпан. По време на дежурство получава пристъп с блокиране на речта и невъзможност за ползване на дясна ръка. В първия момент, в който успява да дойде на себе си, търси помощ от колегите си и по спешност го транспортират в Стара Загора. Там го приемат, правят скенер, установяват голям тумор в лявата половина на мозъка. Започва търсене на консултация. Стига се до мен като дистанционна консултация, на следващия ден е транспортиран в София. Потвърждава се съмнението за тумор, който явно дълги години е бил в тихо състояние. Туморът е цялостно отстранен. Пациентът е изписан на втория ден. В момента се чака хистология, но с голяма степен на сигурност може да се каже, че туморът е доброкачествен. Пациентът ще може да продължи да работи в Спешна помощ, може да се социализира в пълен обем, - приключва неврохирургът, стегнато като на визитация.

72 часа след операцията се чуваме с пациента - д-р Красимир Дамянов, шеф на филиала на Спешна помощ в Чирпан. 

- Здравейте, д-р Дамянов, как се чувствате?

- Вчера бях изписан, не е минало много време. Имам някакви бегли оплаквания, но не им отдавам много внимание.

- Какво си спомняте за момента, в който получихте пристъп?

- Отделни неща. Бях на работа и получих силно главоболие с отклоняване на главата надясно. Направих гърч. Мина известно време, докато успея да викна колегите. Взеха ме с линейката до Стара Загора, после в Неврохирургията на болницата. Лежах там ден-два, нямам спомен. След това заминах за София, в „Св. Иван Рилски“. Там колегите са направили нужното.

- Оттук нататък какво предстои?

- Не знам точно какво ме очаква. Не съм се интересувал, вчера се върнах от болницата и още съм нестабилен, неориентиран, малко трудно говоря. Доволен съм и съм благодарен на лекарите, които направиха всичко възможно да мине много добре. Трябва да изчакаме хистологията, да видим какъв ще е резултатът. Предстоят контролни прегледи, скенер, ЯМР, като при всеки болен. Планирам да се върна на работа, екипът ни е добър.

- Помните ли какъв беше денят, когато това Ви се случи? Вероятно е било напрегнато, предвид работата Ви?

- Беше минал тежък работен ден, в последния час на дежурството. Има леки има и по-тежки дни. Същия ден имаше 9 повиквания и 7 амбулаторни случая, това не е всеки ден, но има натоварване. Човек постоянно е в стресово състояние, дори да няма повикване едно позвъняване на телефона ти спира сърцето. Това е още едно изпитание на спешния медик, което трябва да се преодолее. Но такава ни е работата, първо мислиш за болния, после за себе си. Работата ни е напрегната, търпим много грубости, неуважение, но мисля, че който се е сблъсквал със спешната помощ разбира за какво става въпрос.

- От спешен медик, станахте спешен случай. Ефективно ли проработи системата при Вас? Каква е преценката Ви?

- Да Ви кажа не е останало време да погледна нещата отстрани. Има време да ги преосмисля и да дам някаква оценка, но реакцията беше много добра, навременна и благодаря на всички. 

Да оперираш Железния човек

Оттук нататък разговорът поема Кольо Колев, фелдшер, ръководител на спешен екип в същия филиал. Питам го какъв шеф е д-р Красимир Дамянов.

- Д-р Дамянов завежда филиала на Спешната помощ в Чирпан от 27 години. Като директор е човечен, безупречен, специалист акушер гинеколог. За него могат да се кажат само хубави неща, ползва се с уважението на колектива. Работя с него от 17 години и лоша дума не мога да кажа.

- А как се случи този инцидент? Разкажете, ако знаете, да не измъчвам д-р Дамянов с повече въпроси, все пак е претърпял мозъчна операция преди дни.

- В сряда (23 март) той беше дневна смяна, а в четвъртък трябваше да бъде нощна. В 22 и 10 ми звъни сестра му и ми казва, че има тумор. Дъщеря ми се обади по-рано и каза, че не се е прибрал от работа, колабирал. Звъня на дежурната д-р Бадева, тя казва „пътуваме от Стара Загора, шефът колабира на работа, снимахме го, оказа се, че хеморагия“. Оставили са го в Стара Загора в Спешно приемно и оттам са го преместили в Неврохирургия. Аз в четвъртък сутринта, в 6 и 10, звъннах на д-р Найденов в "Св. Иван Рилски" той каза „чакам цветна снимка, резонанс или скенер по най-бързия начин, като ги вземете ми ги изпратете“. Взех каквото е необходимо и дъщеря ми го изпрати.

- Какво беше състоянието на д-р Дамянов през това време?

- Нямаше външно засягане, но забравяше, залиташе, чухме се и усетих, че има проблем с говора. Започва да казва нещо, аз го довършвам. После разбрах, че от около година е имал оплаквания. Подозирал, че е кръвно, но когато колабира нещата се доказаха.

- Какво се случи след това?

- В четвъртък сутринта бях в Стара Загора, казаха ми, че лекуващият лекар ще приготви документите, той дойде към 10. Отказа да даде линейка до София, при условие, че д-р Дамянов залиташе, не помнеше, не се ориентираше сам, имаше световъртеж и главоболие. 

Тръгнаха в 10 и 5, един приятел с кола го закара и в 12 и 5 минути ми се обадиха, че са в София в приемното и оттам нататък нещата се задвижиха. Закъсняха, но не по наши причини, нещата се поеха много бързо. Д-р Дамянов беше записан първи за операция в понеделник. Организацията беше на високо ниво.

- Какво е натоварването във вашия филиал г-н Колев? Последните две години бяха много трудни, предполагам, че д-р Дамянов е бил много ангажиран?

- Трудно е. Работим в два екипа. Обслужваме Чирпан и 23 села в общината. Преди една година започна ремонт на стария спешен център, по програмата на МЗ. Имаше много проблеми, непрекъснато търсеха д-р Дамянов. Коронавирусът също оказа огромно влияние. Всички случаи минаваха през нас, много смърт… всичко това, тази натовареност, може да е влошило състоянието му.

Имали сме по 7-8 случая с коронавирус на смяна. Отиваш, връщаш се, трябва да снимаш пациента, защото всички бяха с пневмония. После трябва да го уредиш в болница. Ако в Чирпан няма място, търсиш в Стара Загора – от едно място на друго. Умират в линейките… Аз имам два такива случая. Много неприятности. Всичко това е стрес.

Освен това Чирпан е в центъра на България. Обслужваме две магистрали – "Тракия" и "Марица". На месец имаме по 8-10 катастрофи, особено през зимния период. От едната магистрала отиваме на другата, районът е такъв.

Работим на 12-часови смени. Когато се разболяха от коронавирус 50-60% от колегите и бяха в болници, ние с д-р Дамянов замествахме. Аз два пъти съм карал ковида, д-р Дамянов – веднъж. Има дни, в които отиваш с една баничка сутринта и я ядеш вечерта. Ежедневно караме до Стара Загора други болни, а когато веднъж се наложи на д-р Дамянов да ползва линейка за себе си, му беше отказано. Останах безкрайно възмутен.

Пекарят, който толкова си обича занаята, че реди рецепти, докато го оперират

И тук историята можеше да свърши и заглавието беше ясно – „Отказаха линейка на лекар в спешно състояние“. Само че ден по-късно д-р Дамянов звънна и краят се оказа малко по-различен.

- Здравейте, д-р Дамянов съм. Колегата ми вчера беше превъзбуден и каза неща, които не намирам за правилни. Емоцията засенчва реалността, но в спешната медицина реалностите са други. Действаш според медицинските стандарти и триажи и няма място за емоции. Професионализмът е водещ.

Състоянието ми беше задоволително. Желанието ми беше да се оперирам в „Св. Иван Рилски“. Бях докаран със собствен транспорт. Ако бях в по-тежко състояние, щях да остана в Стара Загора. Там също има добри професионалисти, но човек винаги търси най-доброто за себе си.

През 1980 г., седмица преди уволнението от военна служба, претърпях катастрофа с тежка черепно-мозъчна травма. Тогава от София дойдоха с хеликоптер двама полковници. Оперираха ме в Нова Загора. На 14-ия ден бях преместен в Стара Загора. Последваха два месеца рехабилитация. През 82-ра започнах да следвам медицина, за да дам своя принос на обществото. Искам да подчертая значението на авиацията за медицинската помощ в България. Това исках да Ви кажа. Не искам да засегна нито един лекар или сестра, които са се грижили за мен.

Съвсем обикновена история за ежедневието в спешната помощ. Има пациент в криза, който разчита на системата; загрижен колега, когото годините в една линейка са превърнали в приятел; неврохирург, който реагира бързо и професионално. И успешна развръзка. А Чирпан има д-р Красимир Дамянов, който вместо да се възстановява от мозъчна операция, събра сили да ни потърси, за да оневини колегите си от Стара Загора и да благодари. Защото "в медицината има стандарти, няма емоции".

* Заглавието е на д-р Емануил Найденов