''Събрах две купчини кости и ги зарових под една круша близо до къщата''

Историята на едно украинско семейство, изгорено живо след обстрел на цивилен конвой в района на Киев

OFFNews Последна промяна на 04 октомври 2022 в 14:33 9972 7

жена

Снимка "Важные истории"

Валентина Сич стои в опустошената си къща и разказва тъжната история на семейството си.

През изминалата седмица бяха регистрирани поне две стрелби по конвои от украински цивилни граждани: в Запорожие хората се опитвали да влязат в окупираните територии, за да се видят с роднините си, а в Харковска област - за да избегнат обстрел. Най-малко 47 души са загинали, съобщава независимият разследващ руски сайт със седалище в Латвия "Важные истории".

Подобни престрелки започват още в началото на войната и все още не са разследвани. Ето само една история - тази на семейство Сич, изгоряло живо в кола, докато се опитвало да се евакуира от окупираното село Макаров, Бучански район, Киевска област. Разказва го Валентина Сич, която в един и същи ден губи 61-годишния си съпруг Олег, снахата Марина и 11-годишния си внук Тимофей.

Бурятите идваха при нас доста често

На 26 или 27 февруари те (руските войници) вече бяха тук, в нашето село. И ние живяхме с тях до 12-ия ден. Отначало съпругът ми беше сигурен, че просто ще минат покрай нас - какво мислиш, че е този Макаров? Тук няма обекти, които да ги интересуват.

През първите четири-пет дни се стреляше навсякъде. След това започнаха да обикалят от врата на врата с автомати: та, където къщите бяха заключени, разбиваха прозорците и стреляха. Отначало затваряхме вратата през нощта, но съпругът ми каза: "Нека бъде отворена". От къщата на съседа взеха един Урал - по-добре беше да ги пуснем. И те го направиха. Съпругът ми продължаваше да им казва: "Момчета, не искате ли да се приберете вкъщи?"

Един ден съпругът ми се заговори с тях и аз се приближих: млади момчета, от Хабаровския край. Той започна да им разказва: "Когато служех, с мен служеха двама мъже от Хабаровск. Никога не бих си помислил - служили сме заедно и тук ще се бием". Някои бяха цинични. Но имаше и такива, които подаваха автоматите си и казваха: "Чичо, помириши това, ние дори не стреляме". И сълзите се изсипваха като градушка. Деца - бяха на по 20 години.

Бурятите идваха при нас доста често. Казаха ни да издигнем знамена и да напишем по стените, че тук живеят деца, за да не стрелят по къщата. Казваха ни, че буряти живеят и на съседните улици: мненията там са много лоши. При нас това не се случи, може би защото съпругът ми беше дипломатичен по природа. Той можеше да намери общ език с всички.

Бурятите влязоха: "Чичо, пушиш ли?". Двама от тях влязоха, единият носеше дамски обувки, сигурно са ги намерили (в нечия къща), бяха му точно, не е разбрал, че са женски. Казах му: "Имаш такива хубави обувки". Той се усмихна. Други търсеха черен чай. Казах им: "Момчета, ние изобщо не пием чай." Съпругът ми пие компот, а аз пия други напитки. Дъщеря ми ни носеше пакетчета чай. Казах им: "Искате ли да ви донеса малко?" Те казаха: "Ами, трябва да го приготвите." "Ами, ако искате чай, вие го приготвяте, наливате вряла вода. Да ти го дам ли?" Влязох в къщата, за да го извадя, и войникът ме последва с автомат. Казах му: "Моля те, не влизай вътре, в къщата има деца, ще се уплашат". Той спря.

Хайде да идем някъде

На 12 март в къщата ни дойдоха руснаци. Беше около девет часа сутринта и казаха: "Имате един час да си съберете багажа и да се махнете оттук. Бяха толкова агресивни, сякаш бяха от специалните части, високи и свирепи. Помогнаха ни да завържем бели знамена около колата си и да залепим стикери (с надпис "Деца"). Така че събрахме багажа и потеглихме. Мъжът ми шофираше, аз седях до него, двамата ми внуци Арсен и Тимофей и снаха ми Марина, тяхната майка.

Не ни пуснаха по магистралата за Житомир, а ни казаха да отидем в Липивка (малко селце на 10 минути от Макаров - бел. ред.), а след това в Королевка. Тоест, да обикаляме усилено.

В колата имахме може би пет литра бензин. Съпругът ми го изсипа от косачката, от моторния трион, от каквото имаше. Може би е имало малко и в резервоара. Ами, каза той, може да имаме 8 литра, ще стигнем някъде. Главното беше да се махнем оттук, защото се притеснявахме за внуците си. Потеглихме. Гумата се спука веднага, имаше път, плътно покрит с остатъци от снаряди.

Стигнахме до първия (руски) контролен пункт в Липовка с една спукана гума, спряхме и ги помолихме да я сменят. Помогнаха ни, свалиха от някаква кола - имаше купчина счупени коли, пробити от куршуми. В този момент започнаха да стрелят по контролно-пропускателния пункт, те (руснаците) се скриха, взеха Марина и децата в укритието. Стори ми се, че се отнасят с нас хуманно.

Продължихме, минахме през друг контролно-пропускателен пункт и те не ни позволиха да продължим. Пътувахме през Липовка. Присъединихме се към конвой, който тръгнал преди два дни и също не можал да премине. Успяхме да напуснем Липовка заедно с тях.

Веднага щом излязохме от селото, видяхме танкове в полето. Сякаш отиваха до пътя между Липовка и Андреевка, а не в нашата посока. Дори не съм си помислял, че могат да се обърнат срещу нас. Не можех да кажа кой е стрелял. След това един съсед каза, че са стреляли от БМП: първите пет коли са минали и са били обстрелвани. Имаше и ранени, но изглежда всички бяха излезли от колите. Една кола избухна в пламъци пред нас: стреляха по нея. Не мога да кажа дали хората са успели да се измъкнат. След това видях как друга кола направо се "изпари". Обърнах глава, после се обърнах към царевичното поле - и тогава ни удариха.

Никой дори не изкрещя. Просто снаха ми седеше там и се молеше на Господ. Трябва да е било много бързо. Този удар, тази експлозия и това беше всичко. Дори не си спомням този момент... Започнах да разтърсвам съпруга си, той не реагира. По него нямаше кръв. Някакъв шрапнел от снаряд или не знам какво беше, падна върху главата ми. Шалът ми започна да гори, косите ми - също. Около ръката ми беше увита чанта с документи и шрапнелът падна в чантата. Извадих го - един от пръстите ми обгоря. Отворих вратата и я метнах навън. Не си спомням как съм излязъл от колата.

Снаха ми седеше на седалката зад мен и не можех да отворя вратата от нейна страна. Внукът Арсен седеше на ръба на седалката, точно зад шофьора. Когато тръгвахме, казах: "Защо сложихте детето там?" И той ми отговори: "Искам да гледам как тръгваме, бабо." Не знам как не го е изхвърлила ударната вълна. Казва, че е излязъл сам. Забелязах, че го няма в колата.

Когато излязох от колата, ми се стори, че крещя. Знаете, като на сън: струва ви се, че крещите, но няма звук. Тогава Арсен каза: "Бабо, не те чух." Може би е бил шокиран, затова не е чул. Видял хора от колите да бягат към пътя и те го повикали там. Обиколих колата и го потърсих. Той каза: "Баба, те извикаха: "Слез!" - защото те стреляха, стреляха по хора. Хората бягаха встрани от пътя, а те продължаваха да стрелят. Летяха куршуми и снаряди. Не знам дали го направих сама, дали някой ме извика или ме отведе, не мога да кажа. Намерих Арсен на пътя. После една жена ми каза, че върху нас е паднал снаряд, а аз си спомням само как паднах върху Арсен и го покрих със себе си.

Бях цялата в кръв. Главата ми беше разбита. Кръвта се лееше по лицето ми и аз се избърсах. Помислих си: "Иска ми се да не бях припаднала." Бяхме на земята, погледнах нагоре и колата ни гореше. Тримата в нея бяха изгорели.

Видях, че кракът на Арсен е счупен. Превързах го, затегнах го здраво. Той казва: "Бабо, боли ме." казах му: "Арсен, пълзи." Пропълзях напред и той беше отгоре ми. Помогнаха ми една жена и едно непознато момче. Жената го издърпа: обърна го по гръб и го повлече за качулката. Тогава тя каза: "Ще те оставя, не мога, коляното много ме боли, цялото е окървавено". Когато тя каза това, си помислих: "Това ще е краят". Кой ще ни намери в тази област? Крайпътният участък вече беше напълно изгорял. Издърпах Арсен в царевичното поле, придърпах го към себе си и седяхме така не знам колко време.

Нека всички да ги приберем, докато са живи

От контролно-пропускателния пункт в Королевка дойде кола с носилка, нашите (украински) войници взеха мен, Арсен и съседа ни от отсрещната къща. Не знам каква е била раната му, страх ме е дори да си помисля за това. Той умря в колата, докато го отвеждаха в болница. Арсен и аз бяхме откарани в болницата в Брусилов (град на 50 минути от Королевка, който беше под украински контрол - бел. ред.), където ни оперираха. Арсен е с рана в корема и шрапнели по цялото тяло.

Докато гледах как обработват моята рана, бях изтръпнала, не крещях, не плачех. Започнах да плача и да крещя в четири сутринта, след операцията. Може би мозъкът ми започна да работи и осъзнах всичко. Арсен има останали осколки: една в колянната става и осем малки в мускулната тъкан. Не се чувствам добре, тъпанчето ми или се е спукало, или е пробито. В гърдите ми е останала и тресчица.

На 1 април (когато руската армия окончателно напусна Макаров - бел. ред.) нашите съседи се прибраха у дома. Помолих ги: поне да съберат костите на семейството ми. Събраха ги, за да има какво да погреба. Събраха два снопа кости и ги погребах тук, под крушата до къщата. След това имаше ексхумация, дойдоха от прокуратурата, полицията, журналисти. Костите бяха прибрани. Успяхме да ги върнем и да ги погребем отново на 5 май.

Когато се върнахме от болницата, видяхме, че те живеят в нашата къща. Взривиха пералнята, взривиха тоалетната, дупки (от изстрели) по целия таван. Мисля, че те просто са оцелели, за да обитават къщата. През цялото време държаха прасенцата ни. Когато потеглихме, съпругът ми каза: "Ще ги закарам до ремаркето". Казах му: "Кой ще ти позволи да ги вземеш?" Едно прасе тежеше до 300 килограма - достатъчно, за да бъде заклано на Бъдни вечер. Те ги изядоха. Няма и ремарке. Те казват, че военните обикалят селото и предлагат месо. Ако не можеха да изядат всички прасета, щяха да ги вземат.

Все си мисля, че ще отида зад ъгъла и той ще е там

Със съпруга ми сме заедно от почти 40 години. Приятели сме от гимназията. И двамата сме от Житомирска област. Сестра му се беше омъжила тук (в Макаров), строяха завод "Потенциал", клон на Раменския завод за инструменти, и ни обещаха веднага жилище. Дойдохме тук заради жилището, за да се сдобием бързо с апартамент. Разбира се, получихме апартамент, но... Той винаги е искал да има собствена къща. И започнахме да строим къща - е, смятай на колко години беше Тимофей, ние я строяхме. Съвсем сам, със собствените си ръце. Той можеше да прави всичко. Имаше електрожен и струг - все пилеше и заваряваше нещо. Винаги е имало шум. Сега излизаш навън, а в двора е толкова тихо. Винаги ми се струваше, че ще отида зад ъгъла на къщата и той ще е там.

Той правеше всичко за внуците си. Преди пет години се преместихме в тази къща. Тя все още не беше завършена, преместихме се заради внуците ни. Винаги измисляше разни неща за тях. Има снимка, на която той се търкаля по пързалката с тях. Колко често сте виждали дядо и неговия внук да се пързалят заедно? Внуци в калта? Той газеше в калта заедно с тях. Той беше такъв. Всички деца го обичаха. Той беше техен приятел. Той караше колата, съседското дете се возеше в своята кола-играчка, те се приближаваха един до друг, стискаха си ръцете, поздравяваха се и продължаваха по пътя си. Винаги правеше нещо в местната ни детска градина, винаги беше Дядо Коледа. Децата казваха: "Това е нашият дядо".

Тимошка е само на единадесет години. Тимошка беше красив. Той беше такъв гастроном! Той винаги идваше при мен: "Бабо, какво си сготвила?" - и опитва всичко. Той много обичаше тортите: "Бабо, дай да изпечем нещо."

Когато започна да мисля за тях, започвам да плача. А Арсен казва: "Бабо, не плачи, бабо, не плачи". Когато започваха военните действия и той се страхуваше, сядаше в скута ми. Един ден той каза: "Бабо, когато порасна, аз ще бъда президент, а ти ще ми бъдеш охранител. Сигурно затова Бог ме остави да го пазя.

През ноември Арсен ще навърши седем години и ще ходи на училище. Той е толкова дружелюбен. В болницата той казал на всички: "Когато се приберем вкъщи, ще убием едно прасе. Ще направим кебапчета, и всички ще дойдете да ме видите. Всички лекари, които ме спасиха". Казах: "Арсене, когато пристигнем, може би няма да намерим вече прасе, но със сигурност ще направим кебапчета и ще поканим всички. Важното е войната да свърши.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

210

7

Merc

04.10 2022 в 18:34

Россияне с ужасом начинают осознавать, что с армией их тоже наебали.

210

6

Merc

04.10 2022 в 18:23

до VasilNikolov197 :

Няма "невинни" русофилистици !
Всички подлежите на кастрация.

Поне......

797

5

VasilNikolov197

04.10 2022 в 16:13

Няма "цивилни" укропи. Всички подлежат на утилизация.

1101

4

Valioka

04.10 2022 в 16:04

Ей, лайнарче мръсно от Перник, можеш да проявил поне малко почит и да млъкнеш с миризливата си уста...

2264

3

Mateevk

04.10 2022 в 15:31

Всяка война и специално тази е пълна с такива истории - истории на обикновените хора, които най-много страдат и затова е още по-голям грехът на този, който стана причина подобни истории да се случват.

-5417

2

Укро Идил избива цивилни масово, за да всява страх срещу бягството им в Русия за да се спасят от терора на украинския башибозук.

10367

1

AntiZ

04.10 2022 в 15:15

Тези диваци не просто избиват нещастните хорица, те се забавляват когато го правят. И не е виновен само комплексирания дребен маниак! Руснакът е дивак, бездуховен, нагъл, тъп и злобен. И като се сетя простия българин как им се кланя, как им се мазни, как лъже и краде като тях! Речникът ми е беден!